автор: esennolisto

Този ден не исках да те изпращам. Исках да изпратя лятото, за да дойдат по-бързо другите ни срещи.
Този ден ми даде много отговори и заради теб бях щастлива.
Понякога виждах умората в очите ти и онази неизказана тъга от нещата, които не ни доубиват, онези неща, които никога не се изричат на глас, но остават в очите ни, като сянка... виждах я и тя се наливаше, и в моите, но с всеки прилив на тази безпощада, усещах и невероятната сила в сърцето ти, изначално създала те човека, който ме накара отново да обичам така.
Исках да забавям крачка всеки път, когато видех тези очи, и да ги целувам докато заспят, защото не можех да направя друго за да върна блясъка им...тези топли очи, които не бих могла да нарисувам с думи, но бих потънала в тях беззащитно и докрай.

Не знам дали знаеше, колко красота има в теб и бях благодарна, че я споделяш. Думите се спираха в гърдите ми и не искаха да ги изричам, защото нямаше нужда.
Топлите солени камъни ме прегръщаха с цялото ми блаженство и някак дълбоко ме разбираха. Имах усещането, че това е, когато времето спира.... то спря...
Гледах те как се гмуркаш и сякаш всичко беше безкрайно. Това бях аз, като че ли за първи път видях себе си през пръските и вятъра. Не ме болеше, че си тръгваш. След няколко часа, просто щях да започна да очаквам новата ни среща...Аз се случих отново, защото ти ми даде това. И да, времето наистина спря.
И усетих тихата си обич между спокойните гладки камъни- попита от шума на вълните и твоето присъствие... в мен и в този неописуем момент, в който бях безмерно щастлива.

Разлях този ден по цялото си същество, за да се опитам да разкажа за нещата, които ни съживяват и издигат до там, където няма изкуство, което да ги изрази. В такива дни се случва нещо, което ти припомня, че някой те е спасил спирайки времето за теб.
Връщайки се към къщи, потънах в тишината на камъните, които ни очакваха тогава, за да ме подсетят колко съм щастлива.