из "Вместо епилог"
Не смятах да пиша толкова, още по-малко – да завърша по толкова банален начин.
„Е, това ако не е обяснение в любов, здраве му кажи! Няма да е зле, ако вземеш да си го признаеш” ― ще рекат мнозина.
Добре де, признавам: обичам Германия, обичам германците... и германките обичам, но...
Винаги има едно „но”! В случая то означава, че още не съм приключил. Има някои неща, за които не стана дума. Обещавам да съм максимално кратък.
Ще започна с културата, икономиката и науката, с изричната уговорка, че ще си служа само с общи приказки, тъй като за всяка от тях може да се отвори отделна тема. Ето защо ще потвърдя, че културата на Германия е известна по света, отворена е към света и е неразделна част от целокупната световна култура. При това наследството е зашеметяващо. Музеи, замъци, дворци, писатели и поети, композитори и музиканти, художници, режисьори, сценаристи и много други, на които не смея дори да спомена малките имена, защото в следващите няколко страници само с това ще трябва да се занимавам.
И при икономиката нещата са ясни. Накъдето и да погледнем, рано или късно стигаме до надпис „Маde in Germany”. Коментарът тук, мисля, е излишен, освен че за нас, българите, немското винаги е означавало: трайно, надеждно и качествено.
Науката също е на световно ниво. Най-голям принос за това има държавата, която е намерила вярната спойка между образованието и теорията и практиката, от една страна, и мощната финансова подкрепа на фирмите и компаниите, от друга.
*
За стандарта всички знаем, че е висок. Но колко? Един познат обичаше да казва: щом пристигнеш в чужда държава, погледни автомобилите! Колкото са по-нови, толкова по-добре живеят хората.
Аз ще кажа, че има известна логика, но за мен това твърдение си остава само част от истината.
Друг имаше още по-интересно предложение: в случай че те поканят на гости, разгледай им обувките! Ако освен обичайните, забележиш и три чифта маратонки, едните от които са за бягане, другите за тенис, а третите за футбол, след което откриеш и такива за туризъм, алпинизъм, лов и риболов, нещата са ясни: тия си живеят като „симеончовци”.
Лично аз не мога да твърдя, че притежавам строго определени критерии по този въпрос, но за сметка на това предпочитам да изслушвам хората относно техните проблеми, от какво са доволни и от какво не, какво им липсва, кое биха направили по-иначе, кое биха си позволили или кое пък – не, за да получа някаква примерна представа за жизненото им равнище.
По отношение на германците ще заявя, че им завиждам не толкова заради постигнатия висок стандарт, колкото поради факта, че той е максимално достъпен за по-голямата част от населението. В Германия средната класа е най-многобройна и е, така да се каже, гръбнакът на обществото и според мен точно така трябва и да бъде.
*
Дрехите ги обсъждахме, но тук бих желал да вметна още нещо. Въпреки огромното им разнообразие, в Германия различават два вида облекла. Едните са официални, а другите – всички останали. Официалните се носят изключително рядко и то по повод на тържества или при по-особени случаи като годишнини, бизнес срещи, вечери, концерти или други. Ето защо, когато се явих на интервю за работа в една немска фирма и носех костюм, домакините се спогледаха и ме попитаха:
― Да не би днес да имате рожден ден или някакъв семеен празник?
Така си е, дори и началниците не се обличаха официално. Все пак на работа се ходи, за да се работи, или?
*
Кафето е особена тема. За немците то е неразделна част от закуската и като такова трябва да е ароматно, да е повечко и да е направено от кафемашина с филтър, който пък задължително трябва да е произведен от рециклирана хартия. Традиционно на масата присъства и каничка с мляко или сметана.
Кафе се пие по няколко пъти на ден в чаени или в още по-големи чаши. Особеното в случая е, че разбиранията на нас, българите, по този въпрос са коренно различни от тези на германците. Докато едните възприемат качеството му в зависимост от това, колко черни и мазни са зърната, колко горчив вкус има и съответно – колко е силно като цяло, другите смятат, че колкото зърната са по-млечнокафяви, колкото по-премерена е горчивината и силата му, толкова по-изискано и ароматно е кафето. При това тъмните зърна са също налице, но се срещат само тук и там и служат за овкусяване, като един вид подправка. Излиза, че едните пият много подправка с малко кафе, докато другите – много кафе с малко подправка. И тъй като определено не съм кафеджия, ще оставя всеки сам да установи какво точно консумира.
*
„Клиентът е цар” важи за Германия с пълна сила. Но това не означава, че онзи, който ви обслужва, ще ви сваля звезди. По-скоро учтивото му отношение е онова, което ще Ви впечатли най-много. Колкото и да го разигравате, колкото и пъти да му досаждате, винаги ще си остане любезен и отзивчив.
*
Не толкова приветливи са белезите от войната. Там, където са запазени, взирайки се в тях, човек и без да притежава развито въображение, би могъл да си представи какво се е случвало. Битката се е водела за всяка педя земя и на всяка цена. Дупките от куршумите и снарядите, изгорелият, на места изцяло разтопен камък или железобетон, имената на съветските войници, издълбани по стени, пилони и колони, са засвидетелствали в изключителна степен абсурда на една политическа грандомания, изродила се в сляпа безизходица, но същевременно ни предупреждават и задължават за в бъдеще да не се допуска дори и намекът за подобна лудост. Въпреки че от моите немски познати никой не е участвал в тогавашните военни действия, като повечето от тях дори не са били родени, си личи, че изпитват вина. Правил съм безброй опити да вникна в мислите им, но изказванията им на тази тема не са особено изчерпателни. По-скоро от тях лъха притеснение и срам. Този факт влияе и по своеобразен начин върху общуването им с другите хора. Докато към сънародниците си остават безкомпромисни и настоятелни, към чужденците проявяват все повече толерантност, съобразителност и внимание.
*
Ако желаете германец да ви обикне, му сгответе нещо с чесън. Искате ли да ви намрази, му замиришете на чесън. Проста работа. Адски обича да го консумира, но не и да му мирише на него. Ето защо германците употребяват чесъна главно през уикенда, за да може в понеделник, отивайки на работа, да не е останала и следа от миризмата му.
Спомням си следната случка:
Преди години в службата си имахме началник – жена. Както се казва, строга, но справедлива. Шофьор ú бе небезизвестен столичен бабаит на име Фильо. Измачкан, несресан, миришещ на джибре и „Арда” без филтър, не подминаваше и чесъна. Една сутрин тъкмо стигнах до работата, когато в далечината съзрях бялото служебно БМВ. От задния прозорец, подобно на рошав пес, се белееше главата на шефката. Стана ми любопитно какво толкова наблюдава от външната страна на автомобила, при това по време на движение и затова я изчаках да слезе и се обърнах към шофьора:
― Фильо, какво зяпаше началничката? Да не би да ни се руши фасадата?
― Каква ти фасада бе, човек! Просто вчера била прекалила с чесъна и ú било неудобно от мен! Откакто се е качила, все това повтаря. То не бе на немски, на английски, на руски и на какви ли не езици. Добре, че си поназнайвам малко от френския, та можах да я разбера. Интересно, но на мен изобщо не ми миреше! Явно си е притеснителна жената... Горката, пропътува по този начин цяла София, и то само, за да се съобрази с мен, представяш ли си? ― възгордя се той, след което, изричайки мощното си ха-ха-ха, така ме лъхна, че дъхът му на здрав и породист балкански чеснов лук мигновенно изпълни смъртната си присъда над всевъзможни вируси и бактерии в радиус от 50 метра, с което не само постави своеобразен рекорд, но успя да отпуши и ноздрите на уличните кучета и котки, докато на гаргите гласните им струни така се изтъниха, че гласчетата им се сляха с онези на още несгодените певци от семейството на песнопойните птички.
― Ясно! ― рекох му аз и се заех със собственото си оцеляване.
*
Да си пенсионер в Германия невинаги е лесно, но зависи от гледната точка. Ако желаеш да водиш нормален начин на живот и от време на време да ходиш на екскурзия в чужбина, проблеми няма. Ако обаче искаш да живееш в специализиран старчески дом, модерен, с всички екстри, с най-новата медицинска апаратура и грижи, то приготви си сума три-четири пъти по-голяма от пенсията ти на месец и добре си направи сметката. Именно това е една от причините немците да са толкова пестеливи. Всеки предпочита да изживее третата си възраст при възможно най-добри условия.
*
И понеже отворих тема за грижата към човека, ще продължа със здравеопазването, здравната каса, социалната помощ и помощите за безработни. Ако трябва да го кажа с една дума, тя е: функционира!
Наблюдавайки здравеопазването на Германия като цяло, се сещам за два обществени строя, които така и не построихме. И ако в медицинските среди и услуги социализмът там е вече факт, то при социалните помощи и помощите за безработни комунизмът надминава и най-смелите представи на Маркс, Енгелс или Ленин. Без да изпадам в подробности, ще кажа, че в някои случаи да си безработен в Германия има повече предимства, включително и финансови, отколкото да ходиш на работа. Затова и следните думи на немците не би трябвало да изненадват никого:
― Напоследък нещо се уморих! Ще взема да се регистрирам за няколко месеца като безработен, че да си почина и подредя мислите си.
Казаното естествено не означава, че в Германия безработицата е изкуствена, но все пак делът ú е значителен. Далеч по-важното е да се разбере, че Германия е в истинския смисъл на думата социална и правова държава.
*
Хората с увреждания са изцяло интегрирани в обществото. Създадени са всички необходими предпоставки за воденето на нормален начин на живот. На кръстовища, спирки и светофари тротоарите са снишени, така, както и превозните средства от градския транспорт. Към пероните на влакове, метрото или Ес-бана се достига с асансьори. По паркинги и гаражи има обособени паркоместа. При телевизионните предавания предоставянето на текста за четене на хората със слухови проблеми е всекидневие. Магазини, кина или театри – всички разчитат на тяхното присъствие.
Намирането на работа също не представлява трудност. Тук, тези хора дори се ползват с предимства. Законодателството в това отношение е безкомпромисно, а печеливши се оказват не само самите хора с увреждания, но и работодателите, и вследствие на това – обществото като цяло.
*
ФКК (фрайе кьорпер култур - свободна телесна култура) е явление, присъщо на източните провинции. За нищо на света не бих забравил, когато се сблъскахме с него за първи път. Пътуваме си спокойно към някое от езерата, разположени в околностите на Берлин и тъкмо го наближаваме, търсейки къде да се паркираме, когато забелязваме един-двама чисто голи, а с всеки сантиметър, с който напредваме, те се увеличават като банковата сметка на съдия от „А” републиканската ни футболна група. Мъже, жени и деца, без никакви дрехи, припичат се на слънце, къпят се, играят волейбол, похапват в компания или просто се разхождат.
― Не гледай наляво! Не, не гледай надясно! ― не спря грижите си за мен майка ми, докато на баща ми нареждаше:
― Дай газ бе, Василе! Какво си я зяпнал тази германка, още малко и ще вземеш да я глътнеш цялата!
Ужас, пък ние си мислехме, че табелите с надпис „Ахтунг: ФКК” предупреждават за навлизането ни в нещо като почивна база или местност, където се правят упражнения за подобряване на физическото състояние на хората, от рода на познатото ни в България „здрав дух в здраво тяло”.
*
Както и за другите развити европейски държави, така и за Германия чужденците представляват деликатна тема. По официални данни там живеят около осем милиона от тях, по неофициални – вероятно двойно повече. Съществуват градчета, в които те изцяло преобладават. Същото се отнася и за големите градове, столиците на провинциите или самия Берлин, където цели жилищни квартали се обитават от чуждестранни граждани. Най-многобройни сред тях са турците с над два милиона души.
Поради различни политически причини, но и поради подмятания от рода на това, че германците били „ауслендерфайндлих” (враждебно настроени спрямо чужденците), в миналото Германия отвори вратите си и бе залята от тях. Ето защо от 2005 година е прокаран специален закон, регулиращ емиграцията на чуждите граждани в страната.
Тук не мога да не спомена и за гастарбайтерите (гостуващи работници). Това бяха предимно турци, гърци, испанци и италианци, но имаше и доста граждани от бившата република Югославия. Заемаха професии, за които или не можеха да бъдат намерени германци, или такива, при които трудът се заплащаше по-ниско. Получаваха различни по продължителност разрешения за пребиваване и работа, като някои имаха право да вземат и семействата със себе си.
Възползвайки се от либералните закони и вратичките в тях, понякога се получаваха небивалици, защото онези, които пристигаха в Германия като гастарбайтери, нямаха право на немско гражданство, докато децата, родени по време на престоя им тук, го получаваха автоматично. Така се стигаше до ситуации, при които родителите си оставаха с чуждото поданство, а на новороденото даваха немско. За следващите от това неразбории при получаването на привилегии, социални помощи, визи, пътувания през граници и други, мисля, че всеки сам би могъл да се досети.
За нас особен интерес представляваха телевизионните предавания, посветени на тези работници. Всъщност това бяха и единствените предавания, излъчвани на език, различен от немския. Естествено, най-много предпочитахме онези, в които се говореше на сръбски, тъй като можехме да го разбираме. Винаги стартираха с кратки новини, а през останалото време се пееше и танцуваше. Водещите бяха изключително приятни, а най-често използваният им лаф бе:
Въпрос: Какво прави един югославянин, след като навърши 16 години?
Отговор: Изважда си задграничен паспорт и заминава за Германия да става гастарбайтер.
Контравъпрос: А какво прави един германец, щом навърши 16 години?
Отговор: Изважда си задграничен паспорт и заминава за Югославия да търси баща си.
*
Никога не противоречете на катаджия в Германия, защото може да ви излезе сурово. По пътища и магистрали се движат автопатрули без каквито и да било опознавателни знаци, следят за правилата и скоростта на участниците и забележат ли нарушител, моментално се захващат да го преследват и заснемат със специални записващи устройства. Щом съберат достатъчно доказателствен материал, го изпреварват и му показват палката. Извеждат го от движението и го подхващат:
― Гутен таг, закъде така сте се забързали?
― Имам важна среща!
― Това не е оправдание!
― Не усетих, че се движа толкова бързо!
― И това не е оправдание!
― Жена ми ще ражда!
― Пак не е оправдание!
― Добре де, сгреших!
― А-а, май взехте да разбирате за какво става дума. Я елате да ви покажем нещо и да си поговорим!
Следва прожекция на видеозапис с всичките ви прегрешения и коментар по повод на това, кого сте изпреварили неправилно, кого сте засекли или на кого сте попречили, избутвайки го от платното. През цялото време на екрана се изписва и скоростта ви.
Че ще ви друснат глобата е ясно, защото при германците пропуск няма. Но не може да не ви направи впечатление, че целта на полицая е малко по-различна. С типичната си резервираност, все едно не го е грижа дали ви интересува или не, ще се опита да ви убеди в бъдеще да бъдете по-дисциплинирани спрямо себе си, по-толерантни към останалите участници в движението, като в края на смяната си няма да брои глобите, които е наложил, а колко са били онези шофьори, които са осъзнали грешките си, които са признали нарушенията си и които са били искрени в поведението си. И ако бройката им е била по-голяма от тази на апатичните, ще знае, че си е свършил работата.
Иначе имах един познат на име Тошко, който в диспута си с един немски пътен полицай, макар и набързо да успя да се добере до третото си „но”, първоначалната му глоба от 50 марки набъбна на 150 и въпреки че се осъзна навреме и спря да го повтаря, си плати прегрешението като поп.
*
За пътищата и магистралите в Германия всички знаем. За онези, които не са чували, ще кажа, че страната има една от най-развитите (а може би и най-развитата) пътни мрежи в Европа. Интересното тук е как се извършват ремонтите. В подобни ситуации прави впечатление, че движението не се отбива в насрещното платно, а поправката на настилката се извършва в съответната лента, докато по съседната трафикът продължава да тече. Целта е да бъде понамалена скоростта, да се избегне рискованото движение в насрещното платно и по този начин да не се затруднява трафикът и в другата посока.
Още по-интересно става след ремонтните работи. С помощта на модерна апаратура представителите на общината контролират дебелината на настилката, а чрез спътникови снимки се изчислява с точност до квадратен сантиметър каква площ е била обработена и колко трябва да се заплати на фирмата-изпълнител. Като за десерт се подписват приемно-предавателните протоколи и се договаря гаранцията. Обикновено тя се движи между 25 и 30 години. На това място ми идва да застана пред Столична голяма община и да изрева:
― Кмете, кмете... !
*
Германците като външност са симпатични хора. Е, понякога и между тях се срещат аномалии, но то къде ли няма такива. Принципно обаче северняците са с по-правилните форми. Русата коса и сините очи не са чак толкова доминиращи, колкото си мислят някои, а докато мъжете с възрастта си преминават през най-общо казано три етапа, наречени от мен образно „атлетичен”, „бирено коремче” и „плондир”, то при жените те съответно биват мацка, еманциПАТКА, огромна и здравобедрена товарна фадрома.
Как може тези хубави жени да се оставят така на произвола, не мога да си обясня! Не употребяват грим, лакове и червила, та камо ли самобръсначки или епилатори. Обличат се безвкусно, вяло и неатрактивно. Но тук веднага трябва да отбележа, че на немските жени може да се разчита не по-малко от това на мъжете немци. Жените са стабилни, самостоятелни и според моите разбирания, с една идея по-еманципирани, отколкото би трябвало. И както уж не отделят внимание на външния си вид, така някоя немска колежка може да ви накара да си глътнете езика, когато след година не ви е направила и най-малкото впечатление, но по даден повод се е издокарала, оправила си е косата, сложила си е грим, въобще, променила се е коренно и дори е заприличала на холивудска звезда. В такива случаи ще погледнете към чашката с питието си и ще се запитате: „Абе, аз да не съм попрекалил с алкохола?”
Не, не сте! Жалко само, че подобни приятни изненади се случват изключително рядко!
Иначе жените са опасни. Не отстъпват на мъжете по никакви показатели. Работят наравно с тях, коментират, хранят се и се веселят по същия начин, изобщо вършат всичко онова, което и те. Не може да не направи впечатление умението им да управляват автомобил, да поемат и спазват обещания, да се справят с какви ли не предизвикателства.
От чисто мъжка солидарност ще дам на сънародниците си следния съвет: никога не подценявайте немските жени. Те винаги са наясно какво желаят и не биха се поколебали да поемат инициативата, за да го постигнат.
*
Веднъж станах свидетел на това, как действат данъчните. Седях си в центъра на Мюнхен и си пиех кафето, когато няколко скъпи лимузини спряха в непосредствена близост до масите, а от тях наизскачаха младежи и девойки и настанявайки се наоколо, приковаха вниманието на посетителите със, меко казано, асоциалното си поведение. След броени минути се появи мъж, цивилно облечен, на средна възраст и директно се насочи към тях. Легитимира се, даде им някакво листче, пожела нещо в замяна и им нареди:
― Вие, Вие и Вие, утре в 10:00 часа Ви очаквам в кабинета си с цялата документация, удостоверяваща откъде имате възможност да закупувате и карате подобни автомобили. Ако не се явите, ще Ви бъдат наложени съответните санкции.
Тръгна си, а малко след него и компанията. Какво е станало оттук нататък не знам, но в едно съм сигурен – подобни ситуации в Германия са на изчезване. Не, нямам предвид действията на данъчните, за действията на отворковците говоря!
*
Стиснати ли са германците?
И да, и не!
В службата си имахме един колега, който умираше да им прави услуги, но беше свикнал да получава и всеки път по нещо за отплата. Най-често това беше някой лев, цигари или бутилка марков алкохол. Рядко, но понякога се налагаше да се задоволи и само със:
― Данке шойен! ― на което с разваления си немски отговоряше:
― Майне киндер данке шойн нихт гегесен! (моите деца благодаря не яли) ― после се обръщаше встрани и започваше да нарежда. ― На този и с парен чук не можеш да вкараш карфица в задника!
Интересна гледна точка, но специално аз мога да твърдя обратното. Естествено, че всичко си зависи от човека и затова няма как да не споделя следната история:
Двамата с Илиян се разхождаме из Нюрнберг и се оглеждаме за автокъщи, когато някакъв минувач ни спира и заприказва:
― Изглеждате ми доста отчаяни! Да не би да се нуждаете от помощ?
― Моля? ― изненадах се аз.
Вярно, че външният ни вид бе като на кантонери-смазочници трети разряд, но чак пък толкова.
― Откъде сте? ― продължи човекът.
― От България!
― В такъв случай мисля, че 500 марки ще са ви от полза ― бръкна в портфейла си, извади банкнотата нацяло и ни я подаде.
― Какво иска тоя бе? ― попита Илиян.
― Смята ни за закъсали и желае да ни помогне.
― Супер! Взимай кинтите и да изчезваме!
― Но в себе си носим над 30 000! ― заупорствах аз.
― Карай бе, няма да го обиждаме човека, я!
― Знам, че не ви е удобно, но по-добре ги вземете! Всеки може да изпадне в подобна ситуация! ― настоя германецът.
Докато се чудех как да му отвърна, Илиян грабна парите и мощно го прегърна.
― Данке шойн, брато! ― а на мен намигна. ¬― Ако някой ти каже, че пари при пари не отиват, не му вярвай!
*
Така и не споменах нищо относно политиката. Хем имаше дни, когато с часове прекарвах пред малкия екран в очакване да пуснат някой филм и ща не ща, наблюдавах заседанията на Бундестага. Толкова прекалявах, че малко преди да се приберат майка ми и баща ми от работа поставях върху телевизора тенджери със студена вода с цел да го охладя, тъй като те имаха неприятния навик веднага да го докосват и по този начин разбираха колко време съм се взирал в него. Бе западно производство, марка „Филипс”, но от ламповите и грееше по-силно, отколкото от радиаторите на сгафил партиен функционер, получил призовка за опреснителен курс в Белене.
Не след дълго речите и изказванията на политиците така взеха да ме впечатляват, че сам превключвах на съответния канал, за да ги проследявам. По онова време на власт бяха социалдемократите (мисля, в коалиция със свободните демократи), докато опозицията бе представена от християндемократическия и християнсоциалния съюз. Първите се водеха леви партии, а вторите – десни. Едните, предвождани от Вили Брандт и Хелмут Шмидт, другите – от Хелмут Кол и Франц Йозеф Щраус.
Питания и отговори, реплики и дуплики, нападки и обвинения – всичкото това с типичната немска конкретност, довеждаха до смях или освирквания в залата, тропания по масите, а понякога и до много по-зрелищни ситуации. Гледах ги в захлас, сякаш бяха главните герои от най-новия екшън филм. Че къде досега бях виждал подобно нещо – да се гласува или да имаш мнение, различно от останалите. На всичкото отгоре го споделяха свободно и на всеослушание!
„Тези няма да стигнат далеч!” ― мислех си аз и същевременно бях убеден, защото нашият строй бе „по-социалният, по-хуманният и по-прогресивният”, а и решенията винаги се взимаха с пълно единодушие.
Сега, като гледам, май съм се бил пообъркал мъничко!
*
Хуморът в Германия е добре дошъл. Не бих твърдял обаче, че германците спадат към добрите майтапчии. Често излагат дадена история така, че човек се пита: кое тук бе комичното?
За сметка на това са остроумни. Умеят да вметват по нещо или да допълват разговора. Чувал съм безброй историйки и анекдоти, но тук ще се спра на две. Първата гласи:
Въпрос: Какви качества трябва да притежава кандидатстващият в ЩАЗИ (тайните служби на ГДР)?
Отговор: Ако е в състояние да скочи към тавана на произволно помещение и успее да се задържи за него в продължение на 15 минути единствено и само с помощта на ушите си, е годен за ЩАЗИ!
Втората не е измислица, а е по истински случай.
Шофьорът на баща ми – хер Шмолд, за когото стана дума в началото на записките, един ден го чакаше пред блока ни. Беше го закарал до вкъщи, за да се преоблече за някакво мероприятие и след като го стори, го придружих до долу, за да го изпратя. В това време земята се разлюля. Бе земетресение, нещо, което в Германия и в частност в Берлин, не би трябвало да се случва.
Излизайки от входа, хер Шмолд изтича насреща ни и все още треперещ, но безкрайно развълнуван, погледна към последните етажи на сградата, после и встрани към близките постройки и след като се увери, че всичко си бе по местата, стисна юмрук по пролетарски и отсече:
― Кайн проблем! ДДР – щабилер щат! (Никакъв проблем! ГДР - стабилна държава!)
Не знам дали бе вложил някаква ирония, или го мислеше сериозно, но петнайсетина години по-късно ГДР се разпадна и престана да съществува. С това и за мен един цял свят се изпари и остана само споменът.
*
В заключение ще кажа, че у нас рядко се предлагат туристически екскурзии до Германия. Жалко, защото не липсва нито архитектура, нито забележителности, нито музеи, нито дворци и замъци, нито пък възможности за пазаруване. Да не говорим за природата около големите реки или подножието на Алпите, както и самата планина, разбира се. Даже и периодите, когато се провеждат карнавалите или бирените празници не се използват подобаващо за тази цел.
Но какво да се прави?! Остава ми да се надявам, че сънародниците ми ще открият Федералната република за себе си и по своему ще се уверят в това, колко малко усилие е необходимо от страна на хората, за да функционира дадена държава, както трябва.
Малко, но необходимо!