автор: verysmallanimal

Обичам, като прокарам бруса, да слушам как косата пее. Свисти, а накрая едно тихичко: дзъннннн. Святка на слънцето и трепери, сякаш от мерак да захапе тревата.
Койчо се е опънал под пейката, сложил глава на обувката ми и дреме, само опашката му потрепва. Петнайсетгодишен е и все по-често се залежава. Болят го кокалите и по цял ден се припича на слънце. Имам го от пале и досега не се е отделял от мен – на къра или в дърводелския – все сме заедно. Мръкне ли, обаче, отива да спи в съседската къща. Всяка нощ, откакто го намерих там, до чешмата. То каква къща – никой не живее там – клекнала от старост, със заковани прозорци, но за него си е като бащиния.
Имам си аз едно на ум за тая къща и кучето. Кръстил съм го на Койчо – съседското момче, дето живееше там с майка си преди години. Добри хора бяха, погаждахме се по комшийски. Койчо беше кротък и малко отнесен – рядко можеше да го види човек с другите младежи. Повече у дома си седеше, книжки четеше много – виждал съм камари у тях. След като отслужи и завърши учителския институт, се върна в село и учеше дечурлигата на естествознание, или както там сега му викат. Майстореше свирки и много хубави, тъжни мелодии докарваше с тях. Обичаше да ходи с мен по осеменителните кампании, или като се затели някоя крава в село. „Едно е – вика – да го четеш, друго е да го видиш”.
Еньовден беше, помня. След обяд се обадиха от съседното село, че имало крава с тежко раждане, ако можело да ида да помогна. Запалих мотора, Койчо се метна отзад с чантата и потеглихме. Не беше далеч, петнайсетина километра, ама горе, в балкана, пътищата са черни, с много завои, та пристигнахме надвечер. Зор видяхме с тая крава – едро теленце излезе, та се въртяхме там до мръкнало. Почерпиха хората, дадоха десет лева на ръка и тръгнахме обратно към Кутра.
Всичко стана заради проклетия фар – попримига по дупките и тъкмо преди мостчето над Сънливия вир взе, че угасна. Нощта беше ясна, аз бях на един литър вино и реших да продължа така. Само на двайсетина метра по-нататък, обаче, моторът хлътна в в една дупка, нещо изтрещя и това беше. Мислех да продължим пеша, че не ми се щеше да нощуваме в гората, но Койчо ме подсети, че точно над вира има козарска колиба. Повъртяхме се малко, изподрахме се по трънките и я намерихме. Легло нямаше, но в едно кьоше намерихме малко сено и се нагласихме да спим. Уж да си говорим, ама май съм заспал веднага. Не знам кое време беше, когато Койчо ме събуди: „Бате Иване, бате Иване, бе! Ела виж какво става!” Отворих очи – в колибата светло. Ама не светло като ден или от лампа, например, а някак особено. Една такава – бледа, синкава светлина. Станах и отидох да надникна през вратата, а зад мен Койчо, стиснал ме за ръката – види се, че го е страх. И тогава разбрах, че светлината не иде от колибата, а отвън. На това място реката прави завой и веднага след него е Сънливия вир. От едната му страна е скат и на него е колибата, а от другата страна е малка лъка, с една трепетлика в средата, а наоколо – гора. Та тая трепетлика светеше. И въздухът като да беше изпълнен със светлина – с мънички блещукащи частици, които полепваха по дърветата наоколо, по тревата, че и по нас самите. Докато зяпахме към лъката, отнякъде се чуха гласове и плискане на вода. Вирът оставаше в сянка и едва сега видяхме, че в него има хора.
Тук съм преписал от една тетрадка, която доста време след това намерих у койчови – нещо като дневник – защото ми се чини, че аз няма да мога така да го разкажа:
„Хора, посред нощ, на това диво място? Гласовете се преплитаха със смях и с бълбукането на водата така, че не можех да различа отделни думи. Звучеше като поточе, скачащо по камъните. Приведени и много тихо, приближихме вира. И тогава ги видяхме. Няколко – по-късно преброих, че са седем – млади жени се къпеха във водата, а някои като че плакнеха нещо. Голите им тела блестяха на призрачната светлина, от косите им се стичаха струйки вода. Момичетата – защото това, явно, бяха момичета – се пръскаха едно друго и се гонеха из водата. Една от тях, която бе най-близо до нас, загребваше с шепи и вдигнала глава към небето, поливаше лицето си. Движенията ѝ бяха грациозни, неестествено бавни. Имах чувството, че сънувам. До мен бате Иван не помръдваше. Дишаше тежко, а ръката му беше сграбчила моята с такава сила, че щях да извикам от болка, ако не се страхувах, че видението ще изчезне. В един миг момичето застина неподвижно, обърна се и като че се вгледа в нас. Невъзможно беше да ни види, спотаени в храстите, а и мястото ни беше много слабо осветено в сравнение с речния вир. И въпреки това изтръпнах, когато две големи, светли очи сякаш се впиха в лицето ми. Потъвах в тях като в кладенец. Затворих очи в несъзнателен опит да се предпазя от този пронизващ поглед и затаих дъха си. Момичето отмести поглед и тръгна към другарките си, като тихо подвикваше нещо. Една по една те излизаха на отсрещния бряг. Тръскаха глави, отмятаха коси и не преставаха да се смеят и разговарят помежду си. Излъчваха видимо удоволствие от слабите пориви на ветреца, докато бършеха с длани телата си. До този момент не бях забелязал плоския камък на брега, върху който се белееше купчина – може би дрехи. „Койчо! Койчо, самодиви са, Койчо! – съскаше в ухото ми бате Иван – господи, истински самодиви! Боже! Проклет да съм, ако туй не са самодиви!” Чак тогава осъзнах, че съм гледал, без никаква мисъл в главата си, без да си давам сметка какво, всъщност, става. Наслушал се бях от баба за вили, юди, таласъми и какво ли не още – тя често ме приспиваше с приказки за разни горски същества. Да, но никой, естествено, не вярва в това – приказните същества живееха само в приказките и за тях нямаше място в реалния свят на хората. Тогава? Какво беше това, какви бяха тези момичета, които сега сушаха косите си около вира?
Междувременно всяка от тях грабна по нещо от бялата купчина върху камъка и се запътиха към дръвчето в средата на поляната. Светлината там беше по-ярка и ясно виждах как простират леки, почти прозрачни дълги ризи по клоните му. Имаше и друго – някакви парчета плат – ако може да се нарече плат съвсем ефирната материя сякаш изтъкани от паяжина. Було, воал? Не знаех. Докато самодивите ( така ще ги наричам, защото, какво друго да бяха?) се занимаваха с това, аз тихо се спуснах към водата. Бях забелязал до камъка нещо и исках да видя какво е. Тръгнах надолу, обиколих вира и вече на два метра от плоския камък видях – това беше един от тези воали, които, заедно с ризите, сега висяха по всички клони на трепетликата. Спуснах и го грабнах. Обратният път до мястото, където се криехме с бате Иван, ми се стори ужасно дълъг и умирах от страх да не ме издаде някоя настъпена суха клонка. Бате Иван изглеждаше ужасен: „Какво правиш, бе?! Това е було! Було на самодива, не виждаш ли?! Диване с диване, защо го взе?” В дрезгавия му шепот усещах любопитство, но и много страх. Погледнах плячката си – приличаше на къс шал, почти напълно прозрачен и сякаш безтегловен – ако го духнех, щеше да отлети. От дланите ми, нагоре по ръцете, се плъзна хладна вълна. Стигна до гърдите ми и за миг сърцето ми спря. Вълната обхвана цялото ми тяло, замъгли очите ми и изчезна. Чувствах се нормално. Не съвсем – заобикалящите ме звуци станаха по-отчетливи, погледът ми се избистри и имах чувството, че съм съвсем близо до самодивите, толкова ясно ги виждах. Бате Иван ме забута нагоре към колибата, като мърмореше сърдито. Разговаряхме тихо, без да откъсваме поглед от ставащото на лъката. „ Момче глупаво! – караше ми се той – ами че това е сянката на една от тия там, сянката, разбираш ли? Не можеш да я вземеш! Силата ѝ е това, без нея нищо не е, най-обикновена жена. Я да вземеш да го върнеш туй нещо, че узнаят ли, разплакана ни е майката!” После се позамисли и попита: „Когато оная, дето се къпеше току до нас, се обърна насам, ти погледна ли я в очите?” Не знаех какво да кажа: „ Ами не знам, май да – само за малко” . Бате Иван изпъшка: „Мамка му! Ами сега? – гледаше ме с такова отчаяние, сякаш съм болен и скоро ще умра – я хвърляй туй нещо и да бягаме, че кой знай какво още има да става!”
Тъкмо да му кажа, че не мога, просто не мога да насиля ръцете си да пуснат булото, прозвуча музиката. Всъщност не – не звучеше като звук, издаван от някакъв инструмент – мелодията извираше от тревата, от дърветата и водата – отвсякъде. Не я чувах с ушите си, звучеше вътре в мен, разлюляваше всяка моя клетка, все едно бях камбана. Момичетата, все още голи, се раздвижиха и постепенно образуваха кръг. Отначало бавно, в такт с нежната мелодия, те пристъпваха на пръсти, с вдигнати над главите си ръце. Постепенно звукът се усили, забърза се и самодивите се понесоха по поляната в танц. Не мога, никога няма да мога да го опиша – движенията им бяха едновременно грациозни и резки, със стаена заплашителна сила. Телата им блестяха, косите се вееха, кръгът се стесняваше и разширяваше. Мелодията се превърна в непрестанен бумтеж, ускоряваше се и подгонваше тацуващите самодиви все по-бързо и по-бързо. Не различавах отделни фигури, всичко се сля в едно безумно въртящо се колело, носещо се по тревата около дръвчето с веещите се на него ризи. В един момент мятащите се тела се отделиха от земята и полетяха, а от девойките се изтръгна протяжен, пълен с наслада вик. Трепетликата светеше все по-ярко, сега с бяла светлина, проблясваща по летящите над нея тела.
Не зная колко продължи това – бях загубил представа за място и време, сякаш съзнанието ми се беше отделило от тялото и се носеше заедно с кръжащите над поляната самодиви. След това светлината отслабна, повя хладен вятър и от гората като че се изтръгна глуха въздишка. Мелодията се забави, стана по-нежна и лека. Самодивите танцуваха – отново на тревата – с уморени движения и отпуснати глави. Имах чувството, че умирам – толкова тъжна красота се излъчваше от тях.”
Ей туй е написал Койчо. Има и други неща, но са си само негови и не ми се ще да се ровя в тях. Както и да е. Ония моми танцуваха като побеснели, а когато музиката стана по като за слушане, нашичкият бръкна някъде в пазвата си и извади една от неговите свирки – като че не можеше да я остави него ден у дома! И докато се усетя, вдигна я и засвири и той. Не съм много по музиките и не разбирам, ама знам, че докара мелодията досущ като тая, самодивската. Че и отгоре – в свирнята му имаше още нещо, нещо, което ме накара да си спомня оная кошута, дето предната година бяхме намерили с мъртвото си малко – стоеше над него с едни такива големи, тъжни очи и от време на време изпъшкваше тихичко. Да ти се скъса сърцето.
Самодивите спряха. Постояха така, с наведени глави, а после се обърнаха към нас. Койчо се изправи и както си свиреше, тръгна към вира, прецапа го и излезе на полянката. Исках да му извикам, ама сякаш някой ме беше стиснал за гърлото и само отварях уста, пък нищо не се чуваше. И тъкмо тогава една ръка ме сграбчи за рамото. Подскочих и за малко да направя белята. Дълги коси бръснаха лицето ми и нечий глас прошептя: „Бързо! Тръгвай, бързо! Хайде!” Огледах се през рамо – мислех, че е някоя от ония и иде да ми свети маслото – и видях Севда, нашата поганка. Поганката е лечителка, баячка и други неща – с една дума нещо като магьосница в селото. По нашия край всяко село си има една – за добро и лошо. Дръпна ме, та ме изправи на крака и ме повлече след себе си, като все повтаряше: „Бързо, бързо бе!” Не вярвах, че жена може да има такава сила, ей. Ама то, с поганките, човек никога не знае. Мъкнеше ме нагоре по хълма, а аз стисках очи и се препъвах след нея, ни жив-ни умрял. Излязохме на пътя, а тя не спира – търчи и ме дърпа подире си. „Чакай ма, Севде – пъшкам аз – ще се изпотрепаме! Дай да видим Койчо, остана там хлапето, чакай малко!” А тя се спря като вкопана, облещи ония нейни бездънни очи и рече: „ Иване, човеко, няма Койчо, няма! Тръгвай сега!” И пак търтихме по пътя.
Развиделяваше се, като стигнахме в Кутра. Поганката ме заведе у тях, тури ме да седна на един стол и взе да бърника из долапите. След малко ми подава едно канче с нещо – дими и мирише на гнило сено: „Пий! Всичкото изпий, не бой се. Илач е това, за уплах е.” Сърбах, гълтах – изпих го. А тя ми подаде една книжна кесийка с нещо и вика, да съм кажел на Кина, жена ми, да ми вари три дни по три пъти от туй нещо, та да пия. Щях да питам поганката, какво правеше тя там, на вира, но май не ми се щеше да чуя какво ще ми отговори. Поседях още някое време и Севда ме проводи да си вървя. Отидох си, ама не знам как. Дадох на Кина кесийката и се мушнах в чергите. Завих се презглава и докато се чудех, какво ли е станало с Койчо, съм заспал.
Спал съм целия ден и цялата нощ, а на сутринта, те ти го Койчо – чука на прозореца. Излязох аз – гледам го, пипам го – жив! Олекна ми. Жив той, ама малко не наред – отнесено говори и все се усмихва. И не можеш разбра весело ли му е, или му се плаче. „Ела – кай – да ти дам нещо”. И ме води у тях. А там майка му и една жена, млада жена. Гледам я – руса, дългокоса, с бяла рокля. Не баш рокля, по на нощница мязаше. Погледнах я в очите и ме сряза – ми че туй беше една от ония, от Сънливия вир! „Това – дума ми Койчо – е невестата ми, бате Иване”. Поглеждам майка му – навела глава, мълчи. Не ѝ е хубаво, види се. Тя, като жена, веднага беше усетила каква булка си е довел Койчо. А нашият ходи напред-назад и едно шантаво говори, ракии разни вади – да почерпел. Не ща ти дяволската ракия, мисля си, ама от кумова срама ударих една чашка и хайде у дома. Разправям на Кина, каква булка си е довел комшията, а тя вика, че само бръмбари имало в главата ми. Измислям си, демек.
А вечерта иде Койчо пак и ми бута в ръката едно малко вързопче: „Много ти се моля, бате Иване, тури го туй някъде на скришно място, пък аз скоро ще дойда пак да си го взема”. Хич не се усетих тогава какво има увито там. Мъжки работи, викам си – няма да седна да го разпитвам, я. Взех вързопчето и го бутнах в избата, до катраницата – да седи, докато Койчо си го поиска.

Лека-полека, забрави се тая работа – не ми се разказваше, че да не ме вземат на подбив в кръчмата. А едно нещо, като не е на хората в устите, бързо си заминава. Три месеца живя Койчо със самодивата. Три месеца не я видях – един път не излезе на пътя, като хората, да си каже две приказки с някого. Отначало Койчо подскачаше от радост – все весел, все си тананика нещо. И работата му спореше, и у дома като че всичко му беше наред.
А един ден, по гроздобер беше, самодивата дойде при мен, в къщи. Изтръпнах като я видях – още помнех оная нощ в гората. Но, нали комшии, няма как, поканих я. Седнахме под асмата, а тя ме гледа в очите и дума: „Слушай, знам, че у теб има нещо, дето е мое. Дай ми го. Добър човек си, дума ти давам, че лошо няма да има за къщата ти. Моля те, дай ми го. Виж ме – умирам. Топя се и няма да изкарам зимата така. Моля те, Иване, моля те!” Отначало не се сетих за какво ми говори, ама после ми светна – вързопчето в избата! Не е лесно – от една страна, Койчо е комшия и добро момче. Дал ми е нещо да вардя, значи трябва да го вардя и туй то. От друга страна, обаче, гледам я – бледа, отслабнала, с едни кръгове под очите – живи мощи. Ха сега де! Е, не ми трябваше много да мисля. Надигнах се и влязох в избата – вързопчето си беше там, взех го и го подадох на самодивата. Тя го отвори и видях – в амбалажната хартия беше булото ѝ. Или, както му викат – сянката.
Нали я открадна той тогава. А самодивата без сянката си е нищо. Подчинява се на тоя, у когото е булото и не може да се върне при дружките си.
Момичето погали с ръка булото, пъхна го в пазвата си и ме погледна: „Жив да си, Иване. Добро нещо направи, не се коси. Не може да се събират два свята на едно място. Вашият свят е тук, при семействата и при стоката, при нивите и лозята. А моят – ти знаеш – там, в балкана. Нека всеки живее живота, който му е отреден. Че другото е смърт.” Усмихна се, погали ме по ръката и си тръгна.
Изчезна. Никой не я видя повече. Койчо, като разбра каква съм я свършил, искаше да ме убива, но нещо го спря, някаква сила не му даде, ако че беше побеснял, да вдигне ръка. Но не забрави самодивата. Захлупи го мъката, не му даваше да се усмихне даже. Ходеше като болен по цял ден и все нагоре, към гората гледаше.
Изкара зимата криво-ляво и на пролет като че се пооправи. Тежеше ми, че аз бях виновен за болката му, ама си виках, че е за добро и много му се радвах, като го гледах пооперен вече.
До другия Еньовден. Замете се нагоре в балкана и не се върна. Нямаше го три дни вече. Станка, майка му, реве и се тръшка – затри се детето. Тогава ми щукна нещо – надумах Цепата и отидохме да го търсим. Знаех къде може да е и не сбърках.
Намерихме го. Там, до Сънливия вир. Лежеше на тревата, в ръката му – венче от върбови клонки. Очите му затворени, на лицето – лека, спокойна усмивка. Каквото и да е станало, умрял беше щастлив, човекът.
Не мина много и майка му се спомина – не можа да го прежали. Къщата остана празна. В деня след погребението отидох да заключа и намерих палето до чешмата. Седеше си кротко и ме гледаше. От тия, четириоките, дето им викат – имат по две светли петна над очите. За такива кучета баба ми е казвала, че могат да виждат неща, които хората и обикновените кучета не могат – духове, самодиви...
Готово, косата е наточена. Като кося из дома, кося и у койчови – нищо, че никой не живее там. Никой, освен кучето. Ставам и поглеждам Койчо – остарял е, не му остава много. Той лениво отваря очи, протяга се и тръгваме. Да окосим двора. Неговия двор.