автор: lisiza

В един прекрасен летен ден малката джапанка се изгуби. Последно си спомняше крачетата, които я хвърлиха с крясък при вида на морските вълни и запляскаха радостно покрай брега, но не можа да види нито накъде отидоха, нито накъде отхвърча и сестра й. С нея бяха много близки, но невинаги се разбираха. Ако тя искаше да върви надясно – другата я теглеше наляво. Сега обаче й домъчня и за сестра й, за крачетата, за хубавите неща, които й се случваха.
Да, помнеше, че беше и на една лъскава витрина, където с гордост показваше розовото си тяло, изрисувано с клонки и цветчета. Не знаеше името на дървото, но в далечината имаше и планина. А като застанеше до своята посестрима, в двете се виждаше езеро, по което плуваше лодка. Но най-много й харесваше синьото мънисто, с което улавяше погледите на минувачите, и те възклицаваха ”Ах, каква прелест!”.
Така един ден на стъклото се залепи носле, после видя две големи очи и не след дълго детски устни я целуваха възторжено: ”Благодаря ти, мамо! Това исках за рождения си ден!”.
Живееха щастливо със сестра си. Макар тя да й хвърляше коси погледи заради мънистото. По дизайнерска приумица и за равновесие в цветовете дясната имаше мънисто, а лявата - синьо езеро. Оттова лявата се вглъби в себе си и се опита да намери други приятели. Сприятели се със стария Чехъл, господин Сабо и превзетия Сандал. Надуваше се, че останалите й правят комплименти и пускат въображението си да описват езерото и лодката. Започнаха да я ухажват, да й пращат стихчета - и тя все повече и повече се отдалечаваше от сестра си. Дори заставаше в другия ъгъл на шкафа и не без усмивка приемаше упреците на майката: ”Пак си разхвърляла джапанките!”
В онзи прекрасен летен ден тя тръгна с босите крачета. Дори не се обърна назад да потърси или погледне за последно сестра си.
Малката джапанка заплака. Беше безпомощна. Не се беше научила да скача като другата. Зарови се в пясъка и се помоли морските вълни да я отнесат. От умора, от сълзите, от жегата тя заспа. Събуди се от нечие нежно докосване. Беше един голям морски рак, излязъл на лов.
- Хей? Ти коя си? Какво правиш тук сама?
- Не знам.
- От къде си? Защо ли те питам – японка си.
Джапанката се обнадежди. Знаеше коя е и откъде идва.
- Можеш ли да ме върнеш у дома?
- Защо не! - той засука важно мустаци. Беше доволен да помогне на красивата джапанка със синьо мънисто. - Тъкмо отивам до една лодка. Рибарите ще отплават на изток, така чух, до някакъв остров с чудни дървета.
- О! Вероятно е моят остров. А има ли езеро там?
- Има. Хайде, качи се сега на гърба ми и ще плуваме.
- Страхувам се!
- От какво?
- От водата, не мога да плувам.
- Не се безпокой – лека си като перце. Ще се научиш бързо.
Двамата заплуваха към лодката, която от брега се виждаше като малка черна точка. Джапанката му се довери и не мислеше, че може да има и други острови. Не познаваше света.
Когато стигнаха до лодката, ракът едва се прехвърли зад борда, капнал от умора, въпреки че джапанката не му тежеше. Докато си поемаше въздух, две остри очи го фиксираха и една ръка го хвърли във въздуха.
- Вечерята сама дойде! - рибарите се засмяха.
Джапанката изтръпна и с всички сили завика:
- Моля ви, той е добър рак!
- Много е стар! - и с тези думи ръката го хвърли обратно в морето.
Другите не го слушаха, вперили очи в синьото мънисто.
- Това откъде се взе? Много е красива, но една.
- Дай, ще я занеса на дъщеря си.
Така джапанката се озова в тъмна раница. Тя не можа да види нощното небе, нито звездите, които плуваха във водата заедно с лодката. Беше много изморена и заспа.
Събуди я ярък лъч. Той я галеше с топлината си и тя се ободри. Дори се почувства щастлива, защото усещаше близостта на дома си.
Рибарят я разгледа на дневна светлина и преди да я пъхне пак в раницата, се вторачи в мънистото.
- Охо, такова мънисто ми трябва за новата плавка - свали го, без да обърне внимание на протестите на джапанката. Вкъщи я даде на дъщеря си, която се зарадва.
- Тате, тате, бях си изгубила джапанката! Как я намери?
- Тя ни намери!
Момиченцето я хвана и за малко да я разцелува, но видя, че е без мънистото.
- Не, тате. Това не е моята джапанка.
- Аз съм! Твоята джапанка!- но не я чуваха.
- Какво да я правим?
- Ще я занеса на моя стар учител.
- Защо му е?
- Той събира всичко, което изхвърли морето. Всяка сутрин върви с чувал по брега и събира разни неща, а след това прави с тях изкуство.
- Е, добре. - Рибарят не разбираше от изкуство, но можеха да зарадват стареца, превърнал се в отшелник.
Не след дълго джапанката беше в неговите ръце. Лицето му беше замислено. За него казваха, че е открил любовта, но изгубил в морето. Затова събираше нещата, от които се отказваше то, за да събере нечии отломки и да ги върне на техните притежатели. Нещо, което бе трудно изпълнимо и домът му беше претъпкан от никому ненужни вещи, но той знаеше, че някой, някъде по света чака точно тази вещ и знак от любимия си. Хората го харесваха, защото се занимаваше с децата им и те ставаха по-добри.
Той разгледа джапанката и й каза:
- Ти си мое творение. Сигурно не знаеш. Нарисувах те, когато бях много отчаян. Бяхте две, а тук си сама. Ти беше предназначена за моята любима. Но ти се върна при мен, а тя остана в морето. Сега знам, че всичко, което е направено с любов, в един прекрасен ден рано или късно се връща.
Джапанката се съгласи и не тъгуваше вече за босите крачета. Старецът се погрижи за нея и я закачи на стената. Оттам тя виждаше езерото, а в прозореца отсреща - морето.
- Много си красива. Но ще ти сложа мънисто. Този път в червено - да носиш любов. Преди ти сложих синьо, за равновесие на двете половинки. На сестра ти нарисувах езерото, който се вгледа в него - да започне да мечтае. А на теб дадох късмет!
За съжаление щастието на джапанката не продължи дълго. Художникът се разболя и преди да си отиде завинаги, я подари на момиченцето. То също я окачи на стената и й се любуваше. А джапанката беше радостна, защото бе у дома.
Сестра й също я позна. Но не искаше да се извини или да я заговори. Завист отново изпълни сърцето й. Старият Чехъл, господин Сабо и дори превзетият Сандал започнаха да се възхищават на другата и да й пишат сонети.
Но един ден се появи синът на стареца. Който беше пораснал толкова голям, колкото и босите крачета се бяха превърнали в хубава девойка.
Той поиска ръката й, а тя му подари джапанката за спомен от баща му. Младежът я разгледа и каза, че дори красотата на езерото не може да се сравни с нея, защото цъфналите клони на чудното дърво и червеният камък сякаш носят доброто сърце на клетия художник - и то ги изпълва с любов и надежда.