Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: fripiashop
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13942

Онлайн са:
Анонимни: 407
ХуЛитери: 0
Всичко: 407

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТънки граници
раздел: Разкази
автор: pc_indi

in memoriam

„Не вярвай на това, което казват очите-
те показват само границите.”
Ричард Бах


Тичаше по някакво безкрайно, опожарено поле към хоризонт, който не обещаваше нищо... Небето сякаш се бе свило на една педя над нея. Заслепяващи светкавици пресичаха бързото движение на тежки, тъмни облаци, а последващите гръмотевици се забиваха в слънчевия й сплит, спираха дъха й и я поваляха на земята... После отново се изправяше и продължаваше да тича. Изведнъж, сякаш невидима стена се изправи пред нея и тогава видя... Недалеч от нея някакви хора я гледаха и махаха с ръце сякаш я подканяха да бърза. Зад тях хоризонтът избухваше в ярка светлина. Викаха нещо, но гръмотевиците заглушаваха гласовете им. Не й достигаше въздух, а невидимата стена не й позволяваше да стигне до тях. В някакъв миг думите им достигнаха до нея: „ Побързай!...Още е тук, но всеки момент трябва да премине...Трябва да знаеш...”
„ Кой да премине?! Какво да знам?!...”- искаше да извика, но никакъв звук не излизаше от устата й.
Някакво протяжно скърцане на колелета сякаш разкъса гласовете им и ги повлече някъде из мозъка й. Събуди се плувнала в пот и със сърце, което се опитваше да излезе от гърлото й. Санитарката помагаше на някаква жена да се премести от количката- в леглото до вратата. Все още под въздействието на страховития и странен сън, Цвети се отпусна на възглавницата, бавно възстановявайки дишането си. Обърна поглед към прозореца, на чийто перваз седеше и се усмихваше слънцето... Замисли се как различно се усмихва то на всеки- с ясни очи на нея, с потропващи по вените й лъчи, които й казваха, че днес ще си е вече у дома; и с невидима ласка за току що постъпилата жена, незнаеща , че то наднича през прозореца и свети и за нея... Беше започнала да изпитва осезаемо повече от всякога страхопочитание към живота и неговите превратности. Имаше чувството, че от цяла вечност е тук след злополуката...Не видя, нито чу онова такси. Виждаше единствено лицето на Павел и чуваше гласа му: „ Моля те, ела! Направих нещо ужасно...” Не можеше да се представи точно той да направи нещо ужасно. Винаги се е отнасял с толкова внимание, с толкова обич към другите- сякаш всеки човек е крехка порцеланова фигура. Той самият също беше такъв. Лекото заекване, когато говореше не изглеждаше като дефект, а като стремеж да намери най- подходящите думи и да ги поднесе по най- подходящия начин. Защото, както той самият казваше, думите имат остри като бръснарски ножчета профили и трябва много предпазливо да се употребяват. Това беше едно от хилядите неща, заради които го обичаше.
Откакто влезе в казармата обаче, рядко го виждаше- само когато той идваше за по някой ден. Всичките й опити да му иде на свиждане там, всичките й молби и сълзи бяха напразни. Баща й я беше предупредил,че лошо и на двамата им се пише само ако я хване, че е отишла през волята му. Нямал той дъщеря, която да виси по казармите.Като си имала един ден свое момиче, ако щяла – да я пуска, той своята дъщеря не пускал и това е.В дните, когато си идваше се стремяха да компенсират и да запълнят всеки миг един с друг. Пишеха си. И понякога се чуваха по телефона. Като онзи път, когато я помоли да иде и...после връзката прекъсна.Само седмица преди това си бе идвал за два дни.Два вълшебни дни!... И щеше този път да отиде, каквото и да й костваше. Явно имаше нужда от нея и трябваше на всяка цена да се измъкне. Направи и невъзможното, за да иде при него. Ако не беше толкова припряна и нервна, може би щеше да съумее да се концентрира и да бъде внимателна. Щеше да види колата... дори не си спомняше удара. Събуди се по някое време с множество натъртвания, охлузвания, сътресение и бикондилна фрактура на лявата тибия. Понеже имала късмет, както казаха докторите,че човекът се е движел с ниска скорост и допълнително е намалил на завоя.Съвсем малко преди да стигне до автогарата и да вземе автобуса , който да я отведе при Павел... Имаше руптури и на медиалния, и на латералния менискус и се наложи да й направят сложна и продължителна операция.Слава Богу,всичко бе минало благополучно. И...”бебето е добре...”- казаха лекарите деликатно една сутрин и стаята се завъртя с бясна скорост пред очите й.Направо не можеше да повярва! Явно беше станало при последното му идване...А уж се пазиха...Опита се да пресметне датите и времето, но в главата й беше абсолютен хаос.Майка й не спираше да плаче , да я гали по челото и да й оправя косата,а баща й беше опънал устни на черта и само просъска: „Срам!Дъщерята на Борилов-стожера на морала,до там да стигне...Вижте с майка ти дали тук, дали щом излезеш, но оправете тая работа...” И млъкна. А Цвети все прокарваше длан по корема си и се опитваше да приеме информацията, разглеждаше я...В нея растеше един малък живот, който бяха създали с Павел и който беше оцелял при катастрофата.Носеше неговото дете! Как ли щеше да реагира Павел като разбереше?Не просто се надяваше, но дълбоко в себе си знаеше, че това по- скоро ще го зарадва, отколкото да го уплаши. Щеше да види в очите му...Нямаше търпение да му каже! Вярно, че са млади, че още не са се устроили, но...щяха да се справят!
Някаква нова светлина озаряваше лицето й и усещаше сякаш някаква неземна сила, която с всеки изминал ден я възстановяваше. Макар и да не бе негова вината, шофьорът на таксито беше много притеснен и загрижен, често идваше при нея с разни изненади..Дори веднъж жена му, която се оказа професионална сладкарка, й беше направила торта във формата на такси, с която почерпи и засмя всички край себе си.

Кракът я болеше, от продължителния престой в болницата се беше изнервила, а и знаеше, че тепърва й предстои кинезитерапия , рехабилитация и дълго възстановяване. Лекарите я бяха предупредили, че трябва да е много отговорна и внимателна със себе си, за да може да се възстанови добре , да не получи някакво възпаление.Трябваше да се грижи и за детето в себе си... А от Павел никаква вест нямаше... Всеки път щом майка й влезеше, впиваше в нея молещ и питащ поглед..Тя знаеше колко много го обича..Но не, не се беше обаждал..После взе да става нервна от постоянните й питания и на няколко пъти избухва в плач-сякаш не знаела колко е притеснена покрай нея, та допълнително я тормозела.Един ден внимателно й обърна внимание, че щом излезе ще гледат да уредят аборта , намерила добри лекари, никой нямало да разбере... Цвети я погледна все едно беше обезумяла. Не можеше да повярва ,че майка й казва това, при положение, че знаеше колко се обичат с Павел!Никога не би направила това! Още повече през главата на Павел!Дали знаеше той какво й се е случило? Или мислеше, че не е искала да отиде при него и й се сърдеше..Побъркваше я липсата му и това, че не може да се свърже с него, а беше прикована и безпомощна. Веднъж даде малко пари на санитарката да позвъни в поделението и да се свърже с него, но на другия ден жената й върна парите и набързо се извини, че не е могла да се свърже. Беше помолила и Катето- най- добрата си приятелка да намери начин да му каже. Да не го плаши и подробно да обяснява, само да каже, че си е счупила крака..Катето обеща да иде при майка му и да се свърже чрез нея с него. Трудолюбива и много добра жена беше майката на Павел. Сама беше отгледала него и малкия му брат и сама се грижеше за тях. И много обичаше Цвети. Странно, че тя самата още не беше я потърсила. А Катето обеща... Усещаше как лепкавата ръка на някакъв непознат и необясним страх обхваща сърцето й. Много време беше минало... Възможно ли беше да я е забравил, или да има друго момиче?Възможно ли беше да е разбрал за бебето и да се е уплашил?Да я остави просто ей така да се справя сама ... Не искаше да вярва в това. Твърде силна беше връзката им. А и от него беше научила, че човек сам избира в какво да вярва, а това, в което вярва, определя живота му.
Веднъж само да се прибереше в къщи,щеше да намери начин да се свърже с него...

На втория ден след като я изписаха, Катето дойде. Носеше плодове, малко цветя и шише сироп от бъз и лимони- специалитет на майка й, в ръцете си и...сякаш някакъв страх в очите. Майка й влезе с нея- явно за подкрепа и в момента, в който затвориха вратата на стаята зад себе си, не издържаха и се разплакаха. И й казаха всичко...Или поне това, което знаеха. Павел починал... Самоубил се. Само с един куршум. Наистина го направил, разследвало се било вече. Майка му била съсипана.. А нейната...също... Да, знаела, дори на погребението ходила..Но нямали сили да й кажат в нейното състояние. После Цвети спря да чува... Виждаше като в просъница как Катето си отваря устата, казва нещо, кривеше лицето си- плачеше, може би... Кракът сякаш спря да я боли. Някаква друга, неистова болка я разрязваше и разпадаше напълно. Някой пищеше пронизително...„ Цвети... Цветенце...”- се носеха в пространството гласовете на майка й , на Катето, на Павел дори...Той така я наричаше- Цветенце... „ ...Имам нужда от теб!” А после и гласа на леля Руми от четвъртия етаж, която работеше като старша сестра в болницата и мереше кръвното на бабите във входа, слагаше инжекции... Инжекции...” С най- тънката игличка... Няма нищо да усетиш..” Разбира се, че няма... „ Миличката...” ...

После, в утрото на някакво безвремие, онова- различното слънце на перваза, което може би отдръпваше сепнато лъчите си от нея, защото тя изобщо не го усещаше. Тежката и дълбока тъга беше спонтанно прекъсвана от истерични пристъпи на плач и апатия..И бяс. Кракът я приковаваше и тази безпомощност я влудяваше.Отделно, каквото хапнеше,го повръщаше. Изпотроши всичко около себе си. После майка й я прегръщаше силно през раменете и плачеше. Леля Руми пак дойде... „ С най- тънката игличка...” И тя, и майка й, и Катето се опитваха да я убедят, че най- добре ще е да махне детето...Какво щели да кажат хората, как сама щяла да се справя, никой нямало да я вземе с извънбрачно дете... А тя им казваше, че не тя, а те са си изгубили ума,щом могат да си помислят,че ще убие живота,който е останал след Павел.Милваше корема си и тихичко говореше на това невидимо малко човече, когато оставаше сама, пускаше му любимите песни на Павел и го обгръщаше с любов с всяка своя клетка.

Не можеше да се примири с липсата на Павел.Нито с незнанието защо го беше направил. Искаше да види майка му, но се страхуваше от болката в очите й.Чувстваше се виновна, че е жива... Една неделя, когато майка й и баща й бяха излезли за малко, просто взе патериците, повика си едно такси и се отправи към другия край на града, където живееше Павел с майка си и брат си.
Усмихнатата му снимка от вратата я срина и не успя дори да позвъни...Свлече се на прага и заплака. Не беше и помислила дали майка му ще бъде там. По някое време тя отвори вратата и така я намери- свита на земята... Прегърна я и й помогна да влезе.Каза й за бебето...Дълго плакаха вкопчени една в друга... После се качиха на ладата на майка му и отидоха до гроба. Сякаш му отиваше на гости... Майка му сякаш също нямаше пълно обяснение защо го е направил. Затворил се някак известно време преди това, не искал да говори, на свижданията за малко постоявал и бързал , избягвал дълги разговори..Да, питал за нея...Мъчно му било, че не ходела при него, но...разбирал баща й, прав бил.Нали си пишели...Може да е имал страховете си за това дали тя ще го чака, но никога не споменавал такова нещо.Много я обичал и й вярвал... Не се оплаквал и от казармата, макар да се усещало, че службата не му е много по сърце.От поделението също не бяха дали някакво конкретно обяснение...Уж всичко наред било, дори подвиг бил извършил- заловил група нарушители и го наградили... Никой не знаел какво се е случвало в душата му обаче..Един ден просто го намерили при една от заставите. Дори не успяла да го види, защото военните не разрешили да се отваря ковчега. На всичкото отгоре точно тогава се наложило да отстранят апендикса на брат му,трябвало и до болницата да ходи постоянно, та много й се събрало. Толкова съкрушена била в онзи момент, още не можела и нямало как да дойде на себе си.Много неща и не помнела от болка-какво е питала, какво са й казвали... Пък те- военните, не казвали много. А и каквото и да й кажели, вече нямало значение. Нищо не би могло да й върне Павел.

Времето минаваше някак.През нея, въпреки нея... Отиваше на превръзки, после на рехабилитация, на консултация при акушерката, където с трепет се вслушваше в сърдечните тонове на детето си...Гостуваше на майка му...Дори на Бъдни вечер беше с нея и брат му. Така се чувстваше по- близо до Павел.А и те някак по- леко се чувстваха...Бавно растящото коремче на Цвети им носеше някаква утеха, макар и болезнена.
Не можеше да не мисли за него... Като на кадър й минаваха срещите им... Запознаха се на Заговезни, когато по стар обичай бяха излезли по улиците да въртят горящия генгер. Само в техния град го имаше този рядък бодил, който пращеше като го запалиш- същински фойерверк. Децата тичаха край него и пищяха от удоволствие.Много весело беше, много хора имаше...Една искра тогава беше хвръкнала и я бе парнала по ръката- така и си остана на дланта й белег като малко листенце. Писна за миг и докато се усети, Павел беше впил устни в дланта й- да й минело..После го изгуби някъде в навалицата, но на другия ден пак се видяха случайно и ...така започнаха да излизат. Колко притеснен беше когато я целуна за първи път...Усещаше как силно бие сърцето му под пръстите й, топлия дъх на ризата му и как я галеха очите му... Спомняше си как я возеше на колелото- старото оранжево „ балканче” и обиколките им до късно из града. Как ревниво я стискаше през кръста, когато в парка пееше заедно с Калин, който свиреше на китарата. Как се притесняваше винаги когато ходеше у тях и заекването му се усилваше, когато разговаряше с баща й. Обичаше да го наблюдава докато двамата играят шах, или табла, а после и как баща й му разказва за своята служба в казармата и му дава съвети. И онзи дъждовен ден преди да замине, когато наистина стана негова. Като си спомнеше ръцете му, аромата на кожата му, гладките му рамене, устните му...нещо избухваше в стомаха й и я полазваше тогавашната възбуда. Което може би беше откачено...Та него го нямаше вече! Тогава някакви ледове сякаш пропукваха в сърцето й и се спускаха разтопени по лицето й. Не можеше да приеме тази истина! Може би наистина има живот след смъртта?! Започна да събира оттук- оттам литература по въпроса и настървено четеше. Понякога до сутринта. Това разплакваше майка й и вбесяваше баща й до степен да скъса някои неща, за да не я удари. Тогава видя баща си да плаче. Като дете. И да я моли „ да се осъзнае”. А тя просто не можеше да приеме, че Павел си е отишъл просто ей така..
Една сутрин майка й влезе при нея с едно писмо:
-Знаеш ли...Това дойде тогава, когато ти правиха снимката след операцията, когато не се знаеше дали няма да се наложи втора операция...Много бях притеснена тогава, за всичко, знаеш...Взех го набързо от пощата и съм го пъхнала при документите, а после съм забравила напълно..Съжалявам..Напълно ми се беше изгубило от паметта, докато снощи не го открих случайно.Ти спеше...
Цвети грабна трескаво писмото. Не беше от Павел. От някой си Искрен Божинов. Адреса обаче беше на поделението, в което беше служил Павел. Отвори писмото и вътре намери друго- за нея, от Павел.Ръцете й трепереха, нямаше търпение да види думите му. Не бяха много...:
„ Незнам какво ще ти кажат и какво ще разбереш, но за мен е важно да знаеш, че не исках да направя това! Трябваше да ги спра. Но не исках тези хора да умрат...Не исках! Знам, че ще ми повярваш! Знам, че ще ме разбереш... Трябва, непременно трябва да ги намеря Там и да им кажа това...Не мога да живея така...Не мога!Не съм същия вече...Не мога да спя, не мога да ям...Опитвам се да си обясня как стана и не мога...Не бих наранил никое живо същество.Дали защото огнестрелното оръжие с дистанцирания си ефект създава илюзията,че нямайки близък и пряк контакт с някого, може би няма сериозно да го нараниш...Незнам...Губят ми се тези мигове...Сякаш не аз, друг е управлявал ръцете ми...Знаех, че трябва да ги спра- за това бях там.Исках само да ги задържа...Единият започна да вади нещо от една чанта, която носеше през рамо...Така и не видях какво...Страх ли, какво ме обзе, не знам, като сляп...Не мога да забравя лицата им.Единият беше почти дете, младеж, може би по- малък от мен...Когато стигнах залитайки до тях, младежът и най- възрастния бяха мъртви.По този с прошарените коси почти нямаше кръв.Третия агонизираше впил очи в мен, сякаш се опитваше да каже нещо.Не мога да забравя лицето му, вкопчените му в света очи.Когато се случи да задремя по някое време, все тях сънувам.Затворя ли очи, зад клепачите пак те .Не се живее така.С вината, че си прекъснал нечий живот, че си отнел нечии близки хора,които някой обича и вече няма да е същия живота му без тях.Може би някои успяват и преодоляват, незнам...Като геройство изкараха цялата работа,успокояват ме, медал дори ми закачиха...Какъв герой съм аз? Нищо не съм вече, една развалина.Ту ледени, ту горещи вмълни ме обливат,потя се,треперя..Като се погледна в огледалото ,погледа ми един безумен и чужд..Не съм аз вече...Не мога да живея така.Дано ме разбереш...И дано оставиш едно малко кътче в сърцето си за мен, да не забравяш...Прости ми, моля те! Обичам те, Цветенце!
Твой Павел”
Цвети дълго се взира в писмото, като несъзнателно милваше буквите и мислеше... Отне й няколко дни да издири телефона на този Искрен и камък й падна от сърцето, когато в слушалката отсреща чу: „ Да, аз съм...” Обясни му коя е, каза му накратко за злополуката, че кракът й още не се е възстановил, но че би искала да се видят и поговорят. Изненада се приятно като разбра, че бездруго имал път към техния град и на драго сърце ще се срещне с нея. Нещо в нея й подсказваше, че това момче може да й даде повече отговори за Павел, какво се беше случило...Може и да беше само глупава надежда, но ...на всяка цена трябваше да го види.

В уреченият ден Цвети застана половин час по- рано на гарата под часовника- както се бяха разбрали. Дори не броеше минутите. Просто кротко и търпеливо чакаше. Вече беше ранна пролет и в новите къси коси на тревата се виждаха първите цветчета. Скоро щеше да се роди и детето.Цвети пак се сети за различното слънце..Сега то гальовно пунктираше всичко наоколо..Виждаше го, попиваше в очите й. Виждаше го истински във всеки миг, който я докосваше по някакъв начин до Павел.
Не след дълго някой я пипна леко по рамото.
-Здравей! Ти трябва да си Цвети...- пое внимателно ръката й високо момче с добре поддържани изискани мустаци като на Еркюл Поаро, но за разлика от него- с приятно оформена тъмнокестенява коса ,с дълбоки и мъдри очи.
-Здравей...- каза притеснено Цвети- Аз... Понеже ти... Понеже Вие сте пуснали писмото...
-Знам, знам...- стисна успокоително ръката й Искрен- Искаш да ти разкажа за Павел.-Не успя да скрие изненаданото си изражение при вида на корема й, но безмълвното потвърждение на незададения му въпрос в погледа й го накараха да не пита нищо гласно.-Нека седнем някъде, какво ще кажеш?
-Да,да, разбира се...- кимна бързо Цвети. Замисли се за миг и продължи: - Сещам се къде...Дано имате повечко време..Да вървим..

-Хубав е града ви...- каза Искрен, когато минаха през Генгера и навлязоха в Славеева река. По пътя Цвети му беше разправила за злополуката, за последвалата операция, за това колко й липсва Павел, за плановете им... Разбра, че и той има свое момиче, но някак неволно, бегло го спомена. Личеше си, че е щастлив и явно не искаше да изтъква това, и да я кара да се чувства още по- сама и тъжна.
-Това беше любимото място на Павел.- каза Цвети, когато стигнаха до Трите братя в местността Казаните- причудливи скални образувания от три скали една до друга.- Често идвахме тук. Легендата казва, че преди много години трима братя бранели слабия и угнетен народ. През деня водели битки, а вечер се превръщали в три сини скали- така се предпазвали от врага докато си отпочивали. Виждаш ли тази вдлъбнатина? Павел се шегуваше, че този брат може би любимата му го е изоставила и за това се е образувала тази дупка в сърцето му- от липсата й...- Цвети се отнесе някъде далеч... Несъзнателно сякаш се наведе, откъсна едно малко, бяло цветче „телефонче” и го постави в „ сърцето” на великана.
Поседнаха край скалите и замълчаха.
- Чакал ме е, сигурна съм...- обади се тихо Цвети- Онова писмо, последното...В него за първи път ме молеше и настояваше да ида. Инак се виждахме само когато го пускаха. Знаеше, че татко не ме пуска и разбираше, не се сърдеше... този път щях да отида каквото и да ми костваше това! Уж всичко бях обмислила и подредила. Само онази кола не предвидих...
- Знаех, че има приятелка, но...не говореше за теб.- каза Искрен- Дори да е имал някакви терзания, не ги споделяше. Не беше от тези, които коментират момичетата си. Личеше си, че обича своето по един по- различен, съкровен начин..
- А на мен не разказваше много за казармата. Разпарвяше само веселите моменти. Каза, че се е сближил с две- три момчета.. Явно едното си ти...- погледна за кратко към Искрен , после отново се взря безцелно напред – Пращаше ми снимки. Хубавия ми... С онези бели дрехи изглеждаше още по- красив. Никога от нищо не се оплака. Само зимата казваше, че много студено било, много мръзнели.. Едно от момчетата в стаята им хубаво рисувало и нарисувало на стената печка. Мислели, че ще го накажат и ще го накарат да боядиса стената, но...ротния им излязъл свестен човек и замазал нещата, оставили печката. Казваше, че дори край другата не стояли така, както свикнали да стоят край нарисуваната и...дори когато било най- студено, като си говорели, шегувайки се протягали ръце към нея и сякаш наистина по- топло им ставало...- за секунди очите на Цвети се усмихнаха при спомена как й разказваше Павел, но тъгата отново надделя- Вие не сте се познавали от самото начало на службата, нали? Сигурно никак не ви е било леко... Не е шега работа да пазиш границата! Особено сега... А Павел явно за да не ме тревожи, все на шега говореше...Разкажи ми, моля те! Всичко...
- Аз...Да...- започна Искрен- Не беше никак леко. Душата и тялото ти преминават през такива изпитания, че ...променяш се ,ставаш друг. Аз в началото бях три месеца в щаба на граничен отряд. После в така наречената маневрена група, чийто състав попълваше дупки, така да се каже... Прекарах девет месеца в заставата пазеща подстъпите на първа гранична зона- 15км. преди границата. Оттам нататък се влиза със специални документи. Та освен другото, пазехме и железния мост близо до устието на Велека. От там в една от сериите на „ На всеки километър” Велински успява да избяга в чужбина!- усмихна се Искрен и продължи: - Има бариера, където се проверяват документите на малкото желаещи да преминат нататък. Няма да разправям какви места има в тази зона, недокоснати от човешки ръце! Има до парапета на моста и една малка шестоъгълна будка с прозорци в горната половина, където можехме да се скрием при лошо време, или през зимата. А зимата, знаеш, наистина не беше топла! Често имаше виелици, реката замръзваше, а трябваше да изкараме на смяна по четири часа. На никой от гражданите не минаваше и през ум да преминава на юг в това време, но стояхме и се чудехме как да не замръзнем на едно място. Винаги бяхме двама с едно куче. Обикновено водачът го връзваше на парапета от другата страна на моста, за да може да ни предупреди с лая си, ако идва някой, а ние двамата се затваряхме плътно в будката, сядахме на два стола, които заемаха цялото пространство и си говорехме. Или дремехме. Събуждал съм се и с ужас съм виждал, че...не мога да видя нищо през млечнобелите прозорци! „ Мъгла”- мислех си, но когато докосвах стъклото, разбирах, че е покрито с дебел два сантиметра лед! От дъха ни! Често горкото животно виеше от студ, дърпаше се, но беше вързано накъсо, за да не може да ляга на земята и..нямаше как да се сгуши. По- често обаче го вземахме при нас- лягаше на пода, а ние завирахме крака в него и така и тримата дремехме, като току някой се стряскаше и поглеждаше навън. Винаги се събуждах и краката ми от коленете надолу бяха замръзнали! Не ги чувствах изобщо, въпреки кучето! И в тази люта зима почти всяка вечер идваше при нас Панчо- младо момче, което живееше в една от двете цигански къщи в селото.Винаги ни носеше по нещо-бутилка ракия, или вино, някаква храна... Влизаше, смествахме се някак и си разменяхме шишето между кратките приказки. Някой му казваше: „ Абе, Панчо, какво правиш тук в тоя студ?! Отивай си в къщи, жена си сама си оставил... Остави ни нас...” Той обикновено не казваше нищо, а само се усмихваше лъчезарно с белите си зъби, а понякога вмъкваше: „ Хубаво ми е при вас! Умни сте, учени...Интересно ми е да си говорим! А жена ми къде ще иде, нали я пазите и нея?!” Много добро момче, простичко, естествено, любознателно...Никой не се колебаеше да пие с него от едно шише... Идваше на три километра от селото само за да слуша какво си говорим. Стоеше с часове, понякога повече от една смяна. Спомням си как в няколко поредни нощи му обяснявах за прецесията- как земната ос се накланя с годините и постепенно полярната звезда става не точно полярна, полюсът се измества докато накрая на цикъла, след 26 000 години полярна стане Алфа от Дракон. А после обратно- докато полярна стане пак Алфа от Малка мечка. А той виреше глава, смъркаше и потриваше ръце, а като кажех да се прибираме, казваше: „ Още малко! Ей сега ще отидем! А какво е онова там?” И оставахме още. Докато не си чувствахме пръстите... Пролетта и лятото обаче бяха повече от кошмарни! Турският въпрос, знаеш... Всеки ден имаше инциденти- хора се опитваха да бягат през границата, ние ги гонехме... Някои бяха отвличали деца като заложници, та им правехме засади. Други, след битки с жандармерията на групи се придвижваха към границата. Наши връстници бягаха от казармата и се опитваха да минат границата през горите, а ние им пречехме. Сновяхме по границата въоръжени до зъби. Турците започнаха да трупат войски в близките села- виждаше се как се прегупирват от по- високия наш бряг. При нас дойдоха стотина души жандармеристи, раздадоха ни още патрони, гранати, още оръжия, които мъкнехме навсякъде със себе си... Всяка нощ ни вдигаха по тревога да гоним някой, дето се опитва да мине границата. Стояхме в тъмното близо до реката, с гръб към Турция, скрити добре и дебнехме като ловци дали ще дойде някой срещу нас. Други, откъм България, заграждаха района и постепенно свиваха обръча, докато докарат беглеца до дебнещите край реката. Бяхме на повече от сто и петдесет метра един от друг, в пълна тъмнина и тишина, готови да стреляме при всеки шум. Случваше се да е сигурно, че е минал някой, да намерят следите му, а пък той да не дойде до границата- тогава дни наред стояхме на позиции независимо от времето, всичко правехме там- ядене, дремане и пр. , без да спираме да дебнем. А нещастникът се луташе някъде в гъстите гори на ивицата от два километра между телената ограда и границата... Рано, или късно го хващахме! Нямаше как да се измъкне- познавахме чудесно географията, удобните места за преминаване и прочие, а те нищо не знаеха... тръгваха като животни- напред и по деретата. Лошото беше друго- на няколко места по границата бягащите бяха ползвали някакво оръжие срещу войниците, та бяха ни заповядали да не се двоумим, ако забележим подозрителни действия. Имаха и гранати- с една, при залавянето на онези, със заложниците, бяха откъснали стъпалото на едно дете. Та не стига друго, ами стоейки в тъмното всеки си мислеше как всеки момент може да се наложи да стреля в някого. Много подтискаща мисъл! Почти всяка вечер някой стреляше. И почти винаги не беше по човек- пълно беше с диви животни, много от които наподобяваха дебнещи човешки стъпки. В пълния мрак и тишина човек се объркваше... Най- приличат таралежите- идваха на няколко метра, а стъпките им съвсем като човешки- бавни и внимателни. И си мислиш, че е човек, вече го усещаш къде е, представяш си как те дебне в тъмното, внушаваш си, че чуваш дъха му! И накрая му викаш да спре, а после...го гърмиш! Светваш и виждаш с огромно облекчение, че е таралеж! А той мига, мига, пък се обръща и изчезва. За две минути и други идват при теб, а ти ги успокояваш, че не е човек. После пък те те успокояват... Един единствен път ми се наложи да гърмя. Познавах вече таралежите, но това не беше таралеж- стъпваше по- тежко, макар и внимателно, често спираше. Идваше към мен обаче! Прозях се внимателно за да отпуша уши- да не пищят, издишах и задържах дъх, ослушах се... Чувах дъха му! Определено! Стори ми се, че и той се ослушва. После продължи бавно да се приблежава към мен. Изчаках да дойде на десетина метра, прикрих се зад две дървета и му извиках да спре. Чак аз се стреснах от гласа си! Бях се убеждавал,че ако се наложи,няма да рискувам себе си, а ще действам на сигурно. Но какво стана... Чух го, че се затича през храстите- искаше да ме заобиколи отляво. Вдигнах оръжие, но в последния момент го вдигнах високо- не се замислих даже... Стрелях пет- шест пъти, като едва не оглушах. Чух, че се спря- сякаш тъпчеше на място и мачкаше храсти. Чувах как близките до мен встрани войници вече бягат към нас. Светнах с фенера, като се приготвих пак да стрелям и...видях едно магаре! Сиво, с бяло на муцуната, подивяло от страх. Въжето му се отвързало и то набило в гората, а като го бях стреснал- дръпнало се и колчетата накрая се оплели. Стоеше и диво се дърпаше. Такова облекчение почувствах,че пуснах всичко и легнах по гръб! Направо ревях от щастие! Дойдоха другите, взеха да ме пипат- да не съм ранен нещо... А аз се смеех и им сочех магарето. Чудеха се после как не съм го улучил- такова голямо нещо?!...
Искрен чу как Цвети въздъхна и дори лека усмивка мина през лицето й . Съвсем кратичка, за миг. Дори си помисли, че може би му се е сторило.
-Извинявай!- леко докосна ръката й.- Отплеснах се...
-Не...Няма нищо...- каза тихо Цвети- Добре, че е било магаре...Разказвай!
-Да...- продължи Искрен- Но не всички имаха моя късмет. Случваше се да не са магарета, а хора. Повечето се предаваха, но имаше и такива, които държаха нещо в ръце, бъркаха по джобове и торбички, а това се тълкуваше като заплаха. Ужасяваща е гледката на умиращ човек, ранен отблизо в белите дробове- при всяко вдишване гърдите му свирят, от отворите пръска кървава пяна, излиза топъл дим... Умира от задушаване- дробовете му свити на топка и пълни с кръв. Още по- страшни са коремните рани- агонията се проточва с часове, често пъти, виещ, успяват да го отведат до болницата, само за да видят, че всичко вътре е раздробено и...това е края. Само гледка такава може да те подлуди, но ако го има и съзнанието, че ти лично си направил нещо такова... Може никога да не се оправиш вече!...Извийнявай!- сепна се и погледна дълго в потъмнелите очи на Цвети, но тя го успокои с поглед.Пое пресекливо дъх и продължи:
- Така стана и с Павел... беше тихо и скромно момче, знаеш го... Постепенно се бяхме сближили. Когато си говорехме понякога за такива неща казваше, че сигурно няма да може да стреля в някого. Но точно на него се случи да го направи...
-Да...За това говори в писмото,което си пратил.. Сигурно не е бил на себе си като го е писал...Разбрах, че се е случило нещо ужасно...
-Да...С колегата му по наряд попаднали на трима души опитващи се да минат на юг. Предупредили ги да спрат и да вдигнат ръце, а онези взели да бягат и да вадят нещо от някакви чанти. Единият дебнел сгодно място между дърветата, замахвал да хвърли... Помислили, че са гранати. Стреляли във въздуха, но онези продължили и... тогава...стреляли по тях. Павел изстрелял осемнайсет куршума, а другият – двайсет и един. После се оказа, че попаденията са осемнайсет. Накрая се оказа, че всички са от автомата на Павел. Другият не беше улучил нищо, а Павел... по шест куршума във всяко тяло! Нещо невероятно трудно при тези условия, но...кой ти гледа... Не се оправи вече. Спря да говори, не се хранеше... Намирах го да седи някъде, загледан далече, без да мига, а по бузите му текли, текли сълзи- цялата му яка мокра! Как ли не се мъчех да го разсея с нещо, да го успокоя... Заговорех ли за това обаче, навеждаше глава и скриваше ушите си с ръце. Съвсем по процедурата в такива случаи, го пратиха в санаториум- така правеха с всички убили някого- да ги разсеят там, да ги успокоят някак. Обикновено помагаше в началото... Оставаше малко време докато ни уволнят- мислех си, че ще го държат там дотогава и после полека-лека ще се успокои навън. Голямата им грешка беше обаче, че решиха да го преуспокоят- организираха събрание с делегати от целия отряд, от всяка застава по някого бяха пратили., от управлението в София генерали. Изправиха него и още един- двама от други отряди отпред. Взеха да ги хвалят, да ги наричат герои, да ги тупат по рамото... А те мигаха уплашено и се оглеждаха. Най- нелепо беше когато ги накараха да разкажат за геройския си подвиг! Другите смънкаха по нещо ,гледайки в земята, а нашето момче взе да заеква, ръцете му се разтрепериха и мислех, че ще заплаче. Набързо им закачиха по един медал и ги изкараха навън. Още по- голямата им грешка беше, че го върнаха последните седмици в заставата, вместо в санаториума. Съвсем потъна! Не искаше да се докосва до никакво оръжие- криехме му го някъде в гората когато идваше с някого на наряд, а на връщане му го вземахме. Започна по малко да говори, но само за да сподели, че постоянно сънува онези хора. Събужда се, не може да спи, като яде чувства кървав вкус в устата си... Не искаше да вижда и най- близките си- срам го беше. Беше си хвърлил медала в морето. Успокоявах го, че съвсем скоро ще се махнем! Но не... Не му стигна времето... Пазех си в шкафчето разни писма- от момичета, от роднини... За два дни на два пъти ми напомни да не си забравя писмата, когато си тръгваме! Даже се зарадвах- мислеше вече за тръгване! Но беше друго... Една сутрин видях на възглавницата си малка бележка- объркано и накратко се сбогуваше поименно с най- близките си от нас. Отначало си помислих, че е избягал и почти му се ядосах, но после се сетих. Хукнахме веднага да го търсим. Беше отишъл близо до същото място...Молеше в бележката да не я оставяме на другите, както и сторих- накъсах я и я изгорих. Но си спомням последния ред: „...Сигурен съм ,че и ти не би живял така!...” Тогава може и да не бях, но сеге съм повече от сигурен. Имах късмет, че пред мен беше тогава магаре... И писмото му за теб беше в писмата ми- да ти го пратя вместо него...

Когато се прибра, Цвети се затвори в стаята си,отпусна се на леглото и зарея невиждащ поглед в тавана. Сети се за онзи странен сън в болницата, който едва сега можеше някак да си обясни- искал е тя да го разбере, да знае защо го е направил, да получи прошка , за да може да премине отвъд. Отвъд границата на този свят. Беше опазил поверената му от обществото граница, но бе преминал своята и никой не бе успял да го спре. Дори куршумите на любовта, дори очите на майка му, нищо! Разбираше единствено болката разкъсала душата му...Нищо друго. Явно живота криеше едни такива тесни и тъмни пътеки, които отвеждаха човешката душа до тънките й гранични линии. Пътеки, на които никой не биваше да попада! Павел не беше успял да избегне своите... Как само за един миг живота на човек можеше да се промени необратимо и да направи нещо, което е въпреки него самия. Не разбираше границите, които хората поставяха помежду си и настървеността, с която бранеха всички външни и условни граници, без да си дават сметка колко трудни, тънки и неуловими са вътрешните-в сърцето, в ума... Не можеше и не искаше да разбере необходимостта от всички устави и постройки в обществените отношения, които пренебрегваха най- истинското и лесно средство- обичта и разбирането, а налагаха силата и агресията.Невъзможно е за разбиране и приемане всичко онова, което беше довело до решението на Павел да премине собствената си граница и...в крайна сметка да избяга от живота, от себе си... Сълзите бяха твърде слабо болкоуспокояващо средство срещу невъзможностите, за безсилието, незнанието, закъснелият бяг към късни автогари и внезапните таксита... Вярваше, имаше необходимостта да вярва, че е намерил необходимото му опрощение, че някъде отвъд границите на очите й, го има. Красив в белите си дрехи, навярно пазеше вратите към покоите на Терминус*...
Малкият Павел се роди в един хубав пролетен ден.Баща й, който не й беше проговорил през цялата бременност,на изписването каза само тихо: „ Дай на мен...” и уверено взе в прегръдките си малкия син вързоп от който мигаха невиждащите още тъмни очета на внука му. И така се снимаха-брат му,баща й с детето в средата, тя до него,хванала под ръка майката на Павел,а от другата му страна майка й.

Един ден я обзе трескавото желание да му пише,да отвърне на писмото му. Може и налудно да беше, но щеше да му го остави на задушница като идеха с майка му. Взе една тетрадка и започна...Пишеше и плачеше, късаше листа и започваше отначало...
Когато по някое време през нощта майка й влезе в стаята и двамата спяха. Цвети беше заспала свита напряко на леглото,стиснала биберона с мляко, с разхвърляни и намачкани листа около нея, с разгърната тетрадка до главата. Взе я внимателно и зачете:
„ Дано някой невидим небесен пощальон отнесе думите ми до теб! Разбрах те. И ти прощавам. Сигурна съм, че и сина ни ще разбере... Незнам дали някога ще успея да разбера съвсем живота. И как да го живея след теб, след любовта...Сърцето следва безплътните й измерения и когато погледна в него, виждам, че си тук, че те има в мен и винаги ще те има, макар и отвъд очите, отвъд допира ми... Може би за да бъде любовта безсмъртна, трябва да премине през някаква форма на смърт. Така разбираш, че е такава и вече не е необходимо да я мислиш.Нещо повече...Когато гледам сина ни, разбирам,че щом я има любовта, тя не си отива, остава...Виждам теб в него и това ме учи да се усмихвам по един нов начин. Вече не я мисля любовта. Знам я. Знам и че живота е един миг, както вярвам , че има и други форми на живот. Ще посветя своя на това да отгледам и възпитам детето ни, твоето дете, по най- добрия начин, на който съм способна. Да изследвам, опозная и направя атлас на вътрешния ни свят. На всичките му масивни възвишения, низини, морета и реки, степи и пустини..На всички тънки гранични линии и всички бродове за плавното има преминаване.С всички означения за полезни ресурси, климатични пояси и атмосферни влияния... Атлас, който да ни ориентира в опознаването на вътрешните ни земи и на мирното им, хармонично владеене.Незнам как. Може би няма да е лесно, но това не е важно. Това ще е тънката ми спасителна нишка на смисъла, която ще ме води. Докато извървя разстоянието до теб и успея да взема автобуса без да ме спре някое такси. Докато отново те видя...

Твоето Цветенце”


* Терминус- бог на границите в римската митология

Ishtar


Публикувано от alfa_c на 20.08.2011 @ 16:19:11 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   pc_indi

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

21.10.2021 год. / 02:19:15 часа

добави твой текст
"Тънки граници" | Вход | 5 коментара (10 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Тънки граници
от mariq-desislava на 21.08.2011 @ 12:59:21
(Профил | Изпрати бележка)
Това ми е подаръка за днес, благодаря ти, че ми устрои този празник на мисълта - за мен е стъпка напред в преодоляване на граничните състояния.


Re: Тънки граници
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 21.08.2011 @ 18:34:24
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Аз ти благодаря за отделеното време и интерес да изчетеш това дълго нещо.За преодоляването си права.За всички важи.Струва си да отделяме време и да поработваме по контролнопропусквателните си пунктове и граничните си линии.
Поздрав!:)

]


Re: Тънки граници
от Markoni55 на 20.08.2011 @ 17:22:34
(Профил | Изпрати бележка)
поздрави за този текст! Още не мога да се отърся от преживяването. Хубаво и образно разказваш.


Re: Тънки граници
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 21.08.2011 @ 18:37:31
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Благодаря ти за присъствието, за отделеното време и добрите думи!
Сърдечен поздрав!:)

]


Re: Тънки граници
от Hulia на 20.08.2011 @ 19:54:49
(Профил | Изпрати бележка) http://liternet.bg/publish17/ul_paskaleva/index.html
Майсторски написано е, Инди, успяла си да прегърнеш и представиш най-вече ангелската същност на героите, чистото им начало; а Любовта като океан е обхванала всичко тук ...


Re: Тънки граници
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 21.08.2011 @ 18:49:28
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Много мил ми е разказа ,героите...и поради това нямам представа какво съм направила и ценя всеки прочит и мнение.Благодаря ти за отделеното време и хубавите думи!
Сърдечен поздрав, Ули!:)

]


Re: Тънки граници
от rainy (daring.rain@gmail.com) на 24.08.2011 @ 20:16:06
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/
Голям Човек си ти, Индиано. Такива текстове освен с можене и с усещане за граници се пишат. А това е толкова трудно. Да ги усетиш. Да ги опазиш. Не своите! Чуждите...
За мен беше удоволствие!


Re: Тънки граници
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 25.08.2011 @ 10:12:00
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Понякога неусетно човек стига до границите си, понякога е болка и борба...Понякога е много страшно до ги видиш и усетиш, понякога е интересно и важно това виждане и усещане.Но неизменно важно е вниманието и усета,умението да се справиш с тях.И както казваш,още по- трудно е да ги опазиш- и своите,и чуждите!Ти си чоевк с тънък усет за нещата и знаеш, сигурна съм.
За мен е още по- голямо удоволствие,че отдели време ,прочете и си тук!
{}

]


Re: Тънки граници
от secret_rose на 25.08.2011 @ 10:48:07
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
"Може би за да бъде любовта безсмъртна, трябва да премине през някаква форма на смърт. "

Разказа е много хубав.....


Re: Тънки граници
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 28.08.2011 @ 00:29:15
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Така е...Това е единственият достоверен тест за безсмъртие за жалост и единственото, което можем да неправим, е да измолим от небето милост и благословия за колкото се може повече пълноценно изживени мигове с нея.
Радвам се,че ти хареса!
Сърдечен поздрав!

]