автор: desert_inrose

Бяха изминали няколко часа, след като за първи път прегърнах дъщеря си. Бях уморена. Още не се бях съвзела заради кръвозагубата. “Ами така е, като отказваш да ти прелеем кръв.”, повтаряше сестрата.
Не и обръщах внимание. Нито обръщах внимание на шума отвън, макар че някаква жена викаше, колкото да я чуят из цялата болница. Гласът и беше дрезгав и писклив едновременно, а виковете и се сподавяха от суха кашлица. Няколкоминутна суматоха. Гласове, които започнаха да приглъхват, придружени със също глъхнещ шум от търкаляне на колелца и скрибуцане. После стана съвсем тихо.
Не помня колко време беше минало, но сякаш след минути на съседното легло в стаята настаниха мургава жена. Беше родила. Момче.
- Ще подписваш ли?
- Ша подписвам.
Същият дрезгав глас от коридора. Жената беше от ромски произход, с неопределима възраст поради преждевременно състареното и лице.
Донесоха и някакви документи. След това донесоха детето.
- Тука да стои сега, до леглото ти. Като си готова, се обадѝ.
Щастливка, помислих си. Моята дъщеря вече беше в кувьоз. Казаха: заради жълтеницата. Защото била много мъничка. Не знам. Щом се налага... Макар че много исках да си остане при мен.
Още не можех напълно да се отпусна и да заспя. Само притварях очи, но собственият ми пулс ме събуждаше веднага, щом се унесях. А и трябваше да следя кога ще изтече системата – някаква прозрачна течност – и да се обадя да я махнат. Капеше бавно, почти в синхрон с изтощителните ми вдишвания. Попитах какво е. “Малко да те оводним поне.”, каза сестрата. Ами, добре... Не ми се повтаряше пак същия въпрос. Достатъчно ми беше, че не е кръв.
Вече усещах това оводняване. Ставаше ми леко, а всяка фибра на тялото ми натежаваше и се отпускаше постепенно.
Някакво шумолене ме върна към обективната реалност. Премреженият ми поглед се спря на съседното легло. Циганката. Беше се облякла в ярки дрехи. Стоеше права, с гръб към леглото и лице към прозореца и увиваше дългата си черна коса на огромен кок. Сигурно слиза долу да пуши. Тази мисъл бе най-близка до съзнанието ми. И жената наистина излезе. Казах си, че като се върне, ще я заговоря. Макар че сигурно щяха да ги изпишат скоро. Поне бързо щеше да мине времето, докато изтече системата и нямаше да забелязвам умората, ако говорех с някого.
Докато я чаках, си спомних колко трудно ми беше да откажа цигарите. И добре, че беше бременността, иначе нямаше да имам тази воля. Оставих мислите и спомените да ме унасят. Колко лесно изглежда сега, като се обърна назад. Просто не биваше да се преструвам, че димът ми харесва. И нямаше да започне да ми липсва, преди изобщо да ми се е харесал... Но, явно съм имала нужда да се преструвам. Не съжалявам... За нищо... за нищо.

Изведнъж силен бебешки рев ме измъкна от дрямката. Беше от същата стая. Циганчето. Майка му още не се беше върнала. Леглото ми беше до вратата и добре чувах какво се случва в коридора. В продължение на няколко минути никой не реагира. Все пак, бебешкият плач не е нещо необичайно за родилно отделение...
- Гинче, кое е това ревливото? Кой е в тази стая?
- А, едното е в кувьоз, а другото е на циганката дето го даде за осиновяване.
- Ами тя къде е?
- Е, къде... тръгна си.
- Много силно плаче. Дай да му дадем нещо.
- Нищо му няма, всеки момент ще дойдат да го вземат. Преди малко говорих с тях. Като дойдат, ще му дадем.
Сърцето ми вече наваксваше всички удари, които беше пропуснало в забавените си пулсации. Сякаш ледени иглички се забиваха от корените на косата до петите ми. Майката нямаше да се върне. Болничната нощница на ситни виолетови цветя беше хвърлена на леглото и. Можеше да пуши колкото си иска. А детето плачеше. И то силно. Като нея... Като момченце. А моята Вики само кривеше личицето си и едва успяваше да издаде някакъв мяукащ звук, та камо ли да се разплаче така. Бяха ми нужни няколко секунди, за да реагирам. Започнах да се изправям от леглото. Системата... Още не беше изтекла докрай. Тръгнах с нея. Но... имах ли достатъчно... Щях да имам.
Успях да стигна до празното легло. Само да не влезе някой. А и да влезе, какво от това? Взех бебето на ръце и то скоро започна да се успокоява в прегръдката ми. И двамата се успокоявахме. Дали се беше отказала напълно от правата си? Едва ли...

- Здравей, сънливке.
Познат глас ме събуди. Не бях спала така от месеци. Беше съпругът ми. Кога е станало време за свиждане... Той седеше на леглото до мен и се усмихваше. Обичам тази усмивка, помислих си. Заразителна е.
- Здравей.
- Видях дъщеря ни. Става все по-хубава. Как ще я опазваме, не знам. Дойдох първо при теб, но така сладко спеше… Махнахме ти системата, а ти даже не усети. Измолих да ме пуснат поне да надникна. Тази жена, Гинчето ли беше, много е любезна. Даде ми престилка и боне и ме вкара при кувьозчетата.
- Пуснали са те вътре? Как е Виктория, добре ли е?
- Добре е. Успях даже да сляза да ти купя мляко. Гинчето каза да пиеш, за да имаш кърма. А ти спиш ли, спиш. След малко ще донесат Вики да се храните.
При тези негови думи се сетих за циганчето. Обходих стаята с поглед, но вече го нямаше.
- Ето, от любимото ти взех, с ягода... Мише... Мише, какво има? Михаела, какво се е случило? Наред ли е всичко?
Вече не можех да сдържам сълзите си. Закрих лицето си с длани, но не помагаше.
- Михаела, моля те, кажи ми какво става. Нали уж всичко беше наред...
Беше притеснен. Трябваше да му кажа. Щеше да разбере, ако излъжа. Особено сега.
- Не, нищо... Всичко е наред.
- Защо плачеш тогава?
- Не съм казала на никого... Но... Тук имаше едно бебе.
- Ами нормално, нали тук е за бебета, няма да има старци я!
Опитваше се да ме разведри, видимо поуспокоен. Искаше да спра да плача и да се усмихна. Но не можех.
- Не, едно циганче. Момченце. Кой знае сега къде е попаднало... Майка му го даде за осиновяване. Дойде без багаж и без багаж си тръгна. Даже не го погледна като излизаше.
- Ами, ако го беше погледнала, сигурно нямаше да може да го остави. А пък, знаеш ли каква е ситуацията… може навсякъде да му е по-добре, отколкото при нея…
Забелязах, че не се почувства добре след казаното. Стискането на зъби винаги е признак на безпокойство, поне при него. Също и последвалото насилено сухо преглъщане. Затова побързах да продължа:
- Да, но то много силно плачеше. Kато момченце. Не като Вики. А никой не му обръщаше внимание. Защото щели да дойдат да го вземат. Ето, взели са го...
Ясен ме погледна топло и бегла усмивка се прокрадваше по лицето му.
- Но аз не можах да издържа. Станах и...
- И какво?
- Ами накърмих го...
Усмивката вече озаряваше цялото му лице, а сините океани в навлажнените му очи се канеха всеки миг да прелеят. Треперещата му длан ме погали, посрещайки поредната сълза на лицето ми.
- Ами, добре си направила. Това цигане е имало късмет, че ти си била тук.
- Да, но майка му го изостави. Какъв късмет е това? Каквато и да е причината…
- Изоставила го е, но ти си я заместила в най-важен миг от живота му. Значи, нашата Вики си има братче-циганче. Така ли да разбирам?
Този път се получи. И двамата се засмяхме, макар и през сълзи. Изправих се да го прегърна.
- Ето затова се омъжих за теб... Защото ме разбираш.
- Само заради това ли, Мишенце?...

- Хайде да се хранимеее!...
Беше Гинчето, която носеше Виктория на ръце.