Мисълта и сърцето му остават край пишещата машина. Но след като свърши, не може да продължи, защото жена му е нервна, а машината трака много и тя не може да се носи спокойно в морето на сънищата. Тогава си мисли за своя труд докато заспи, сънува части от него. А като се събуди, като отиде на работа следи стрелките на часовника, за да дойде пак онзи блажен час, когато се прибере и потрака малко на машината.
Работата е относително понятие. Той работи като чистач в столично училище вече 15 години. Мерят го с балони с вода, плюят нарочно по пода. Не обича тези лапета. Ненавижда ги. Особено мрази когато му кажат „Чичкото“, превърнало се в своеобразен прякор. Ненавижда лапетата. За тях той пише своя труд, труда на живота си - „Възпитанието на младежта“ в три тома. Всяка вечер след работа в няколкото минути спокойствие, когато жена му не се е върнала (пишещата машина трака като локомотив по изтормозените й нерви ( тя работи като касиерка в данъчното)), той пише. Пише с жар и плам рядко срещани в кой да е писател рядко срещана мъка и недоволство, скрити зад мустачките на един „Чичко“. За последните десет години почти е успял да завърши първия том.
Има още години още живот под овошката. Колкото сърцето желае, за колкото сърцето копнее.
Мие чиниите след вечеря. Вечерята почти все винаги еднообразна. Малокръвната му дъщеря (за която докторите казват, че кръвта й била лоша, но нека не вярваме на някакви хартиики, наречени дипломи, които определят (уж или изобщо не) живота на хората), се храни бавно, след което отново ляга на кушетния диван. „Чичкото“ обича да наблюдава
дъщеря си докато се храни и да я мечтае. Ще намери момче за дъщеря си. Ще се влюби в нейното ядене. Мъжа й ще й готви, ще й поднася таблата с топлата вечеря и ще я гледа с усмивка как яде, ще е влюбен в начина, по който яде, ще й се любува, ще я обича. Такива мисли винаги го ободряват и успокояват. И той се усмихва и си представя картината и гледа дъщеря си как съсредоточено се храни.
Носи зеленчуци от пазара, малко плодове и една торба лекарства като се прибира. Отива до дивана, навежда се и гали дъщеря си. Оставя продуктите в кухнята и бърза да заеме стола си пред пишещата машина, преди жена му да е дошла и да го прокуди. Днес само десет минути спокойствие. Идва си. Но поне е написал страницата си за деня.
Вече е вечер, вечерят.
Мие чиниите. Чисти трохите от масата. Хвърля ги както винаги в хранилката до прозореца. Там идват гълъби да се хранят всяка сутрин и той ги гледа преди да тръгне за работа. До толкова е свикнал с гълъбите, че ако някоя сутрин не се появят и той няма да тръгне за работа, а ще почне да ги търси. Полива цветята. Гледа си няколко вида фикуси, един трилистник и малко петунии. Пролетта му е любимия сезон. Градината пред блока става прекрасна, разцъфва във всевъзможни цветове. Лалета, кокичета, нарциси, синчец.. Всичко има. Всяка неделя й отделя по няколко часа и понякога, на празници, когато дъщеря му е наистина щастлива, я разхожда из градинката.
Малко телевизия. Докато жена му се къпи, понатраква няколко бързи реда на машината. После си мие зъбите и си ляга. Жена му си ляга в 10. И той си ляга тогава, да не смущава съня й. Върти се до 1. Върти се вече цели 2 часа. Целия е потен. Жена му хърка. Дъщеря му бълнува нещо отатъка. А през отворения прозорец пеят щурците. Толкова познати звуци. Но не може да заспи, дори не може да се замисли. Тягостно му е. Върти се постоянно. Накрая става. Обува си чехлите и се измъква тихичко от стаята. Отива в кухнята, не светва лампата, за да не ги разбуди. Знае перфектно кое къде се намира. Навежда се, отваря шкафа под мивката, навежда се и вади бутилката с ракия. Налива си в голямата, водната чаша. Ракията ще го успокои, ще го преспи. Сяда сам, в тъмното на стола, обляга ръце на масата и обляга глава на ръцете.
Някак цветно.
Ръцете по клавишите са опасани с пояса на музиката от пианото. Някой свири
на пианото. Музика на вселената от скъсаната струна. Майстора забравя да я оправи докато гледа захласнат телевизора с времето. Един костюмиран човечец обяснява някакъв текст, написан от провидението с прогнозата. Гадателства публично на непознатия език на времето.
За времето.
Запазеното място е ужасяващо студено. Незапазеното някак си приятно. Такава е историята.
Една въздишка.
Мотор.
Свирене. Като сирене от мандрата накрая на гората където стария мандраджия
очаква внучката си да пристигне с автобуса. Влака закъснява вече с два часа, а тя чака в компанията на млад военен. Стария мандраджия гори от притеснение. Влака пристига на гарата. Но внучката отдавна я няма. След два дена се появява на друга гара, доставена от своя военен в забавлението. След три дена тя е в мандрата, за да види трупа на дядо си, който стои на едно столче загледан в безкрайния път на автобуса.
Десетата сцена на мустанга в прерията е по-печална от деветата, защото мустанга пада и си изкълчва крака. В следващия момент се озовава в ръцете на преследвача си. В по-следващия момент лежи на оградената мора в компанията на своите друзя мустанги.
А стресника влиза в стаята си. Цъка лампата и оглежда с изпитателен поглед. Стария китайски часовник, който стои на малката масичка до телевизора вече 20 години е изчезнал.
Нещо не е наред. Нали знаете онова чувство когато някой ви гледа. Вие не го виждате, но усещате, че някой ви гледа. Е, „Чичкото“ изпита точно това чувство. Завладя го безпокойство. Обърна се и наистина някой го гледаше. Размътения му поглед падна върху сянка в дъното на стаята. Премигва уплашено и сянката изчезва. Тази ракия прави някакви номера. Погледна с отвращение към бутилката. Взе я и тихичко се промъкна към стаята. Тъкмо се навеждаше да я остави когато му се стори, че нещо премигна в тъмното. Остави бутилката и разтърка очи. Сянка пропълзя по ъгъла. Тръпки се плъзнаха по цялото му тяло. Може би от страх, може би от ракията. Приближи се с бавни и тихи крачки към тъмния, вледеняващ страх в дъното на стаята. Нещо пак премигна – червена точица, даже инфрачервена. Колкото повече нарастваше страха му, толкова по-уверена ставаше крачката му. Сепирмионищедавагонакино. Сърцето и цветето и еделвайса, защото малкия тръбач, който е пчелата, прогласи с тръбата си, която е флейта, че еделвайса е еделвайс, единствен синигер на планинските върхове. И тамошните великани-птици със сърце, огромно великанско сърце, пълно цялото с любов – колко много любов, която се излива над света, излива от великанските сърца. Една голяма усмивка към ъгъла на тъмнината. Защото там „Чичкото“ намери едно око. Око като око. Мига със странна инфрачервена светлина и гледа вторачено, много вторачено, изпъкнало, много изпъкнало. Окото го гледа. Гледа го толкова вторачено, че „Чичкото“ не може да сдържи в себе си желанието да го вземе, да го прибере в стъкленица като най-свидно съкровище и да го гледа, да се гледат постоянно.
„Чичкото“ взема окото, прибира се на пръсти в стаята, полага го грижливо в нощното шкафче и заспива блажено, напълно изтрезнял, или напълно пиян.
Времената на койотите са свършили. Липсва задавения им вой в прериите.
Съчко сече съчки през три гори. А майка му обратно в селото преде ли преде китеника
на живота си.
Станимир пуши цигара. Методи се реди на опашка в магазина да си купи цигари. Евлоги събира стотинки от съседите си за една цигара.
Корабите се движат в набивал вятър. Казват, че по тези ширини било нормално, но на капитана не му се струва нормално такова течение. Вярно е, млад е, може би неопитен. Но цял живот прекарва в морето. На кораба е роден (баща му – моряк, а майка му – филипинска проститутка. Една вечер моряка (баща му) с ползва от услугите й. Пиян с някакъв ром, заспива в мръсните й чаршафи. Сутринта се събужда с махмурлук. Тягостно му е. Още даже пияно, когато вижда пред себе си мургаво разплакано лице. Мътно си спомня, че снощи са свещенодействали. На някакъв неразбираем език проститутката му се моли нещо много настойчиво, плаче, дере се и прегръща колената му. През цялото време сочи нещо през прозореца и нарежда. Моряка постепенно разбира, че му сочи кораба. Съжалява я. Скрива я зад варелите в трюма. Често я посещава, храни я от собствения си порцион. Другарите му се подиграват, викат му Варелния. Там, зад варелите на кораба, тя ражда момче.)
А пияницата, както всяка вечер през последните десет години (откакто се жени за богатата наследница от шатото) лежи, подпрял глава на бара и се мъчи да преброи чашите, които е изпил, с премреженето си око.
Откакто е прибрал окото, живота на „Чичкото“ се променя. То го следва навсякъде. До него е когато чисти с неизбежния парцал в училището, до него е когато пише на машината в минутите спокойствие, когато вечеря със семейството си, когато мие чинии, когато си ляга, когато спи, и го гледа все така втренчено, погълнато в наблюдение на работата му. Толкова интересни му се виждат тези баналности, както се наричат. Жената мърмори и реди всяка вечер, когато види как втренчено окото гледа съпруга й даже в тоалетната.
Не можа един сносен приятел да си намериш, ми този доведе в къщата!
Приятелството им е особено. Вечер „Чичкото“ стои на терасата, след като жена му заспи и мисли. А окото го гледа, може би иска да проникне в неговите мисли – странна е тази вечер, а това око е всевиждащо, някак въздесъщо страх ме е да го гледам но то не спира да ме гледа мисля че съм го гледал по телевизията това ама вече дори не гледам телевизия прилича не знам и аз на какво ми прилича не съм виждал нещо такова в живота ми само сирката с която мия подовете понякога много гадно капе чак ми се повръща каква е черна и мърлява откакто съм на служба в това училище не са я сменяли не може ли това началство да ми даде нещо по хигиенично уж трябва да чистя а след мен по мръсно става и тези лапета най-много ме дразнят когато храчат по земята ма плюнките им са някак замърсени в процес на поквара и ехидните им смехове са отвратителни не помня кога за последно ходих до тоалетна без да прозвучат в главата ми мислил съм даже да се обеся но защо да се беся обичам си градинката и цветята колко много обичам цветя не съм се бесил заради цветята има нещо в тях някаква божествена сила виждам как Бог ги засажда и се грижи за тях миришат на любов обичам ги и странно се привързах към това око много странно даже мисля че и него обичам а и по начина
по който и то ме гледа съдя че не е безразлично“.
Една сутрин „Чичкото“ се успива. Без да погледне домашните си хуква към службата. Учениците вече в час, никой няма и той си отдъхва, че никой не е забелязал закъснението му. Облича работните дрехи, грабва кофата с мръсна вода и сирката и почва да мърси пода. Звънеца бие и се чува фучащия океан на подрастващи гласове. Но каква е изненадата му когато вижда, че момчето, което минава, е без очи. Минава следващо и то без очи. Минава момиче и то без очи. Минават тълпи от деца без очи. Минават учителите и те нямат очи. Минава дори директора и той без очи. „Чичкото“ още повече се същиства. Хвърля сирката и излиза навън да види каква е тази работа. Минувачите минават и гледат, ама не виждат – и те нямат очи. Автобус минава, шофьора се усмихва и мята безоката си глава. Каква е тази работа – живота продължава, но всички са без очи. Да не полудява. Опипва лицето си – има очи. Пощипва се – не сънува. Трепва като се сети за домашните и хуква да бяга.
Без очи, без очи. Вървят, тичат, карат коли, смеят се, скачат, усмихват се без очи! На един дъх „Чичкото“ изкачва стълбите и влиза с трясък в апартамента. Дъщеря му лежи на една страна на дивана. Лицето й не се вижда. Изглежда нормална. Приближава се и я обръща с нежна бащинска усмивка, но подскача ужасен като вижда две спящи кухини, вместо две спящи клепки. Отива с олюляване в кухнята да каже на жена си. Тя мие чинии. Още като го чува, че влиза почва да го реди, че се е успал. Но като се обръща да му се закани с пръст, вижда, че и тя е без очи. „Чичкото“ отстъпва ужасен. Вижда окото, което го гледа пак така вторачено. Сеща се, че цял ден не го е виждал и тъкмо когато в него се надига гнева към единственото друго око на земята, вижда как до него се появява още едно. И още едно. И още едно. Милиарди очи. Очите на хората. Целия свят го гледа, гледа всяка негова стъпка втренчено и внимателно. Целия свят е в очакване да види всяка една стъпка на мъжа, който чисти училището. „Чичкото“ поглежда всички тези невероятни очи и затътря крака. Взима една ваза, натопява пресни цветя, сяда, слага я на масата пред себе си, зорко следен от целия свят и затраква историята за окото на старата си пишеща машина.