автор: anonimapokrifoff

Всяка сутрин, докато почистваше пред магазина, си припомняше думите на покойната си майка: „Учи, че един ден да не метеш улиците!” И тя, послушното дете, учи: гимназия, после университет… И сега метеше улицата.
Циганите от „Факултета” пренасяха с окъсаните си обувки мръсотията на гетото: кал, конски фъшкии, изсъхнала трева. Чистеха си тук краката и докато чакат автобуса, пиеха кафе от пластмасови чаши и ги пускаха на плочките, чоплеха семки и плюеха, хвърляха фасове и храчеха. Тя измиташе цялата тази гадост и когато метлата провлачеше в лигави нишки храчките, я захвърляше, влиташе в тоалетната и повръщаше.
В такива моменти си мечтаеше как една сутрин ще дойде по-рано, ще се прислони до блок 525, а в ръцете й приятно ще натежава калашник. Виждаше ги – накацали като лястовици по площадката и по первазите на витрините. Един автоматичен откос щеше да им стигне. На следващия ден – пак. После, когато стомахът й най-сетне напуснеше гърлото и отидеше на мястото си, изпитваше ужас не толкова от връхлетелите я мисли, колкото от удоволствието, което ги следваше – то беше абсолютно реално, макар ситуацията да бе въображаема.
Викаха й Бялата Златка заради косата – имаше алергия към всички видове бои и си ходеше побеляла. За да не заприлича съвсем на бабичка, я спасяваха опънатата й светлорозова кожа и виолетовите й очи. Пет дни в седмицата от 10 до 7 вечерта слугуваше на капризни бедни хора, тровещи въздуха с вонята на стара пот. Клиентите я убиваха с оксиморонните си изисквания: да е лятно, ама да става и за зимата; хем да е официално, хем да е за всеки ден; да е от скъпи материали, обаче да е евтино… Влачеха се издухани и вмирисани на кухня кляфки, които, вместо да си изчистят къщите, да се изкъпят и да си изрежат ноктите на краката, се забавляваха да я въртят на шиш с претенциите си. Влизаха и мъже – усмихваха се загадъчно като Мона Лиза, разнасяйки смрадта на пор, и казваха: „Аз само разглеждам.” Господи, Господи, какво ли не среща човек през живота си!
Когато станеше 6 привечер, тя се оживяваше – не беше пушила цял ден, имаше само час и нещо до цигарата и питието. Дори и да влезеше в магазина някоя досадна безпарична зяпла, продавачката поглеждаше часовника на джиесема и си казваше: „Можеш да ме тормозиш още само еди колко си минути.” Когато това се случеше в 7 без десет например, си повтаряше като мантра „Отиди си, тъпа овцо, отиди си, тъпа овцо, отиди си, тъпа овцо!”.
В автобуса дишаше дълбоко през устата, за да предотврати гаденето от задушния въздух, наситен с гнилия дъх на нечисти тела; понякога слагаше пред носа си ароматизирана кърпичка. Изминаваше метрите до вкъщи и непрекъснато се оглеждаше за агресивните бездомни кучета – те винаги й налитаха, сякаш е чужда в квартала.

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"