автор: tomatroev

Аз

Аз съм последната дупка на кавала. Повече от мен вече няма накъде.
Мога да го кажа и по друг начин - аз съм последният, най-малкият в дългата хранителна верига. Ако в началото са летовниците, захранили големите акули, аз съм онази малка рибка, която обира трохите край брега.
Толкова съм дребен и нищожен, че дори и "проверяващите органи" на държавата, които зорко бдят и уж държат всичко под контрол, не ме закачат.
Отначало се ласкаех от мисълта, че книгите са по-специална "стока" и това се дължи на някакъв респект и уважение към поезията и словото, но истината е по-банална: не просто не ги забелязваха, подминаваха ги с безразличие...
Скаридите обаче веднага ги забелязаха!
Да продавам скариди ме подкокороса Бабичката с кантарчето. Веднъж и разказах за плажа и как скаридките излизат до самия бряг, макар че иначе се крият в скалите.
"Скириди ли?" - рече тя. - Аз много обичам скириди! Миналата година тук един ги продаваше варени, ама таз година, на, няма го! Ти можеш ли да ги ловиш?"
"Имах си хаз! - казвам и. - Ами че аз даже и мрежи имам..."
"Ами тогава защо не хванеш? Аз ще ги продавам!"
Речено- сторено. Хванах скариди, дадох да ги изпържат и на другия ден ги сложихме между книгите и кантарчето. Странна работа! Морските дарове свършиха за около час, а духовните дарове така си стоят...
Ядем скариди с бабичката с кантарчето и си говорим.
"Ами - казва тя - така е, хората си дават парите за ядене, а пък за книги им се свидят!"
На другият ден обаче дойдоха проверяващи, затвориха ни скаридената сергия и аз пак си останах само с книгите.
Казах, че съм последната дупка на кавала, но това съвсем не означава, че съм в девета глуха.
Зависи от гледната точка. Погледнато откъм морето, където са ресторантите и хотелите, аз съм накрая. Но погледнато от другата страна, аз пък съм първи, на Главната, на най-хубавото място!
Като река, която постепенно става пълноводна, така и късно следобед човешкият поток по Главната започва да ни залива. Все по-често и повече хора се спират пред книгите ми, заглеждат се, разгръщат ги, дори се зачитат в тях, питат за цената им и ... подминават.
Отсреща, от другата страна на Главната, е църквата.
Виждам как потока от хора се отбива и там, хората се прекръстват, и по едни, по двама или на групи се изгубват в тъмният като на пещера отвор на храма.
През ден, през два, пред този отвор спира лъскава черна лимузина, виждам как някакви добре облечени бизнесмени вадят от багажника кашони със свещи и внимателно ги внасят вътре...
Да, бизнесът им върви и трябва да призная - много по-добре от моя!
Мисля си, нима ние с тях не продаваме едно и също нещо, на едни и същи хора?
Какво продават в църквата отсреща? Много просто - там продават безсмъртие.
Аз също продавам безсмъртие. Но безсмъртието, което ще ви продавам аз, е малко, несъвършено, жалко...
Безсмъртието, което ще ви продаде Църквата, е голямо и вечно. Там всичко е много по-просто и лесно. Достатъчно е да влезеш вътре и да запалиш свещичка. Свещеникът ще ти опрости греховете и ще ти обещае вечен живот.
Книгите на всички писатели, взети накуп, не могат да направят това. От книгите вие ще научите, че човечеството, един ден, ако хората обеднят силите си и работи упорито, най-накрая ще постигнат безсмъртие.
Но вие казвате: "Хич не ми дреме за човечеството и какво ще е след сто или двеста години! Можете ли да ми обещаете, че АЗ ще живея вечно?"
"Уви, това не можем..."
"Но ето - Църквата може!"
"Но това е просто една голяма, сладникава лъжа - нима не искате да знаете истината?!"
"Дори и да е лъжа - пак я предпочитам пред вашата истина!"
Господи, казвам, защо хората избират лъжата пред истината?! Защо подминават книгите ми, и после влизат в църквата? Искам истината да им стане нужна като въздуха! Искам хората да търсят книгите ми и да им бъдат като водата и хляба!
"Тома - каза ми Господ - освен че продаваш книги, ти имаш и заведение край морето, нали?"
"Да, Господи - рекох - имам."
"Кажи ми, Тома - рече Господ - кое се харчи повече във вашето заведение: изворната вода или оная, другата, подсладената?..."
Трябва, явно да е видял недоумението, изписано на лицето ми, защото повтори, малко ядосан:
"Подсладената вода, глупако, какво се чудиш, оная, дето и казвате "Кока-кола"!"
А, това ли - загрях най-накрая аз - то и ние всички подозираме, че е просто това - подсладена вода и няма никаква тайна, както говорят... ама сега, щом и Ти го каза, значи е така!
"Така е - отговори Господ - никаква тайна няма, всичко е една голяма лъжа: малко чешмяна вода, малко боя, малко подсладители - и много въздух под налягане! Слушай какво ти казвам, нали знаеш, че виждам всичко!"
"Така е, Господи - казах аз - и тогава сигурно вече си видял, няма какво да се лъжем, някои си купуват изворна вода, но определено подсладената повече върви..."
"Слушай, Тома, добре това, което сега ще ти кажа! - рече пак Господ. - Така е сега, но запомни: ще дойде време, когато изворната вода ще струва много, а подсладената вода - нищо няма да струва! Разбра ли ме?"
"Разбрах те, Господи!" - рекох развълнуван.
"А така! Пиши си сега спокойно книгите и за нищо друго не мисли..."
"Добре, Господи - казах - ама дай поне някакъв знак на хората, да знаят..."
"Да дам знак, така ли? - извика пак високо Господ. - А кой мислиш, глупако, ти даде "Тайното евангелие"?? Или ти е дошло просто така, от небето, а?..."
За втори път господ ме нарича така, ама наистина съм глупак, заслужих си го...
Но още помня думите Му и ще ги помня до сетния си час: "Помни, Тома, ще дойде време, изворната вода ще струва злато и никой няма да иска подсладена вода!"
Е, вие може би не вярвате.
Но аз Му вярвам!