автор: Dimi

     "О, миг, поспри, ти си тъй хубав!"
                 Гьоте


Мигът от решетъчно дъно безсмислие
обхожда намигащо очния нерв,
прониква във погледа, сраснал се с мислите
и търси си име, лице и сърце.
Мигът се изпъчва по мъжки, разискрено,
изпраща сигнали на прото-език
и без недоволство, очакващ осмисляне,
ме хваща на въдица с намек нескрит.
Предлага ми дар за шлифоване ценности,
обувки, преброждащи тайни земи,
ръце за развързване чужди окови
и обич, но скъпа е - срещу сърце.
Замислям се как да отложа размяната -
за другото той не поиска цена,
и без суетене подкупвам душата му
с парченца неискрено нямо сърце.
Но фин в разпознаване кули въздушни,
завърта стрелката с болезнен резец,
а аз софистично изгубила смисъла,
отчаяно сепвам се "Моля те, спри!"