автор: tzvetcomarinov

Завладян от детайлите, Доместиан разпореди няколко войника да излязат в гората и убият сърна. Уплашени от бурята, животните щяха да бъдат на паша и така по-удобни за отстрел. Готвачът също научи до подробности какво искат от него.
Единствените изненадани са оказаха изглежда офицерите, не очакваха жеста. Легатът от първия ден се държеше с тях на дистанция. Обяснимо защо, а само някои, по-емоционалните, леко възнегодуваха. Свикнали бяха при стария командир на по-свободни взаимоотношения. Нали служеха в една от най-отдалечените крепости на Рим, не в личния легион на императора. Нарушиха и традицията, да пият виното разредено с вода при вечерята. Караха им го с бъчви от гръцко или Тракия. Щедрата вечеря сега намекваше за още загадки, щом крепостното началство отпусна от личните си запаси мизийско вино. Те редовно биваха мизерни и ги пазеха за по-особени случаи. Тукашното вино беше някак по-друго, наподобяващо по цвят отдавна засъхнала кръв. Пиенето му изискваше добро познанство. Иначе стягаше главата като шлем, дето няколко дни вече не е свалян от главата.
Обичайно Доместиан вечеряше по-късно от другите офицери или заповядаше да му носят храната в стаята. Тая вечер легатът бе изненадващо различен. Пресрещаше всеки от своите подчинени още на влизане или при излизане от столовата. Разменяха по няколко думи измежду които вмъкваше и поканата си да продължат с още в неговата стая.
Готвачът изтиска докрай уменията си. Така, че мезетата и сърнешкото да не се съобразяват с пълните стомаси на седящите около тях. Какво е виното във високите медни кани, можеше да сбърка единствено заклет въздържател.
Ролята му на домакин с нищо не подмени другата, тая на легатът. Дори възбуждащият мирис на джоджен и мащерка не успяха да притъпят обонянието на командира в главата на Доместиан. Измежду присъстващите в стаята, трябваше да има поне един, който не се е примирил още с натрапения му началник. Затова вдигна първият тост с леко приповдигнат патост.
- За Рим, господа офицери!
- За Рим! - отговориха му в единогласие и веднага надигнаха чашите.
Легатът се направи на поласкан от възгласа, но не чак до там, че да бъде понесен от вълните му. Ако трябва, дори за Дунава щяха да вдигнат тост, стига чашите им да са пълни с неразредено мизийско вино. И когато гощавката е приготвена с определена цел, по-важна е тя, а не колко мръвки са отишли в устата на тоя или оня измежду насядалите около масата. Улови момента, кога трябва да излезе навън и заповяда на търпеливо чакащия в тъмнината на постройката Ксентий.
- Доведи я.
Войникът се втурна да изпълни, а легатът дори не запита за причината на отприщената му готовност. Големите цели трябва да заобикалят такива подробности, ако искат да победят. Доместиан не биваше да стои навън дълго, той е домакинът, а нюхът му за пореден път не го подведе. Чашите бяха пълни точно толкова, колкото и преди да излезе. Новият тост нямаше да е излишен, а полезен. Вдигна го:
- За Първи италийски легион, господа офицери!
- За него, легат!
Отговорът, колко много приличаше на първия. Важен факт. Не знаеше какви са бойните умения на подчинените му командири, но беше вече наясно, че издържат на ядене и пиене. Още съвсем малко и ще ги провери, доколко са податливи на изкушенията.
Изпълнителният Ксентий е точен като възпитаник на Сиракузката школа. Мизийката застана в рамката на вратата. Доведена е от войник и едва ли някой в стаята изпита колебание, че е именно той. Ксентий обаче демонстрира съобразителност. Не лъсна редом до момичето, а като призрак затвори вратата отвън. Тя очакваше всичко друго от безобразията, които я връхлитаха откакто бе довлечена в клепостта, само не и това. Прихлупи с длани лактите си и загледа в див страх, като уловено в капан животинче. Полепналите тук-там по ризата й сламки, придаваха на картината по-друг сюжет. Девойката им приличаше така повече да е стопанка, току-що сложила сено в яслите на добитъка.
Доместиан спазваше твърдо в живота си тоя принцип, че показността е за филантропите. Колкото и да очакваха сега другите в стаята, да посегне пръв на момичето, няма да стане. В никакъв случай, нито в началото, нито в края на веселието. Нека да пируват с младото женско тяло. За него е далеч по-важно да види, кой ще посегне най-напред или си избере да остане за последен.
Очакването им е лесно разбираемо, а любопитството повече от нагнетено, за да ги изнудва към още търпение.
- Какво, господа офицери? - попита повече себе си, отколкото тях, след като ги обходи с поглед. - Плячката е ваша. Дали ще я отведете чак в Рим като робиня, за да правите същото или ще се позабавлявате сега и тук, няма разлика.
Разлика имаше. Само, че не посмяха да изразят това на глас или след обилната почерпка вече не им се коментираше нищо. Поднасяха им девойка съвсем като печеното сърнешко преди малко в столовата. Какво още трябваше за пълното удоволствие.

Цветко Маринов