автор: rumlas

из Българите в Германия-2 (продължение)

Проблемът, който ни налегна по време на вечерята, бе, меко казано, неочакван. Оказа се, че 14-те на брой юноши и мъже в нашия отбор разполагахме единствено с три локомотивски и два национални потника. Всички останали бяха сменени и сега бяха притежание на чуждестранни състезатели. Явно всеки от нас си е мислел, че за съревнованието ще вземе от някой от съотборниците си назаем.
― Помня добре с кого го чейнджих! Ей сега ще му предложа нещо в замяна и ще си го върна! ― рече Цеката, а ние го последвахме.
Уви, въпреки че намерихме човека, се оказа, че той отдавна го бе сменил с друг.
― В такъв случай ще организирам един мощен чейндж, а вие съберете отбора, за да помага. Няма начин потниците да не изплуват отнякъде.
Но и чейндж не стана. Отборите на останалите държави нямаха никакво намерение да участват. Ръководителите им къде с крака, къде с ръце, обясняваха, че състезателите им трябвало да се съсредоточат за утрешните квалификации.
― Няма страшно! ― отсече Цеката и предложи: ― Тогава да си предаваме наличните потници един на друг! Я ми донесете една програма, за да видим кой кога ще стартира и да изготвим график!
― А не, аз моя не си го давам! ― заяви Хърбела и се покри в стаята си.
Изказването му доведе до загубата на още един локомотивски и един национален потник. Останаха съответно два и един.
― За мен това не е проблем, бих го преотстъпил на всеки, само че, нали виждате, малко е големичък, а другия с помощта на Лазето го смених за едно английско горнище на грейка ― изказа се ни в клин, ни в ръкав Жиката.
― Когато му дойде времето, тогава ще му мислим! ― промърмори и Мърдата, който, макар и за миг, все пак успя да наложи спокойствието си над околните.
― Ще реагираме според обстоятелствата! ― чуха се още няколко изказвания на съотборници, след което се разотидохме по стаите.
Квалификациите се състояха преди обяд. Началото им бе в 10:00, а краят – в 12:00 часа. За тези два часа атлетите биваха пресявани, подобно на производствена поточна линия, при това по почти всички видове дисциплини. Най-неприятното в случая бе, че квалификациите на дълъг, троен, висок и овчарски скок се провеждаха по едно и също време с основните бегови дисциплини и хвърлянията на диск, копие, гюле и чук. Добре, че бяганията с препятствия, както и тези на средни и дълги разстояния, бяха насрочени за следващия ден.
Потникът на Жиката не само че влезе в употреба, но и свърши отлична работа. Колегите му хвърлячи не бяха чак толкова грамадни, колкото него, но все пак бяха съразмерни и преди всеки опит си го предаваха един на друг, решавайки по този начин проблема със завидна лекота.
Не така обаче стояха нещата при останалите, в това число и при мен. Стартът ми наближаваше, а все още не си бях намерил потник. Спринтьорът на 100 метра гладко бягане Краси-Крейзито, който бе завършил участието си преди малко, бе моята най-голяма, да не казвам, единствена надежда. И тъкмо когато си помислих, че съм успял, Мърдата изникна незнайно от къде и ми го изтръгна от ръцете. Облече го по най-бързия според възможностите си начин и се изнесе към сектора за троен скок.
Ами сега?
Започнаха да съобщават имената на участниците в моята първа предварителна серия. Първа пътека: Румен Лазов – България! Втора пътека: еди-кой си от Франция...
Без да му мисля, облякох потника на швейцарския национален отбор, който на външен вид най-много приличаше на нашите два (разрешено ни беше да участваме или с националния или с локомотивския), закрепих състезателния си номер накриво, така, че да покрие огромния бял кръст, и се надявах никой да не забележи разликата. А тя сега се изразяваше в това, че от дясната страна се белееше знакът на „Адидас”, докато националният трикольор или локомотивската емблема липсваха.
И наистина, първите няколко секунди проблеми нямаше, докато не дочух познат глас. Бе на ръководителя на нашия отбор – бай Георги.
Бай Георги олицетворяваше властта. От него зависеше всичко. Премиалните, лагерите, турнирите, екипировката, или казано с други думи, той колеше и той бесеше. Бе заел място до самия старт-финал.
― Хей, момче, не виждаш ли, че номерът ти виси на криво? Вземи и го оправи! Дай да не се излагаме, както винаги!
― Ей сегичка! ― отвърнах аз и се престорих на разсеян.
― Я да проверим какво ми е написал треньорът ти в София! ― продължи той, разтвори едно тефтерче и прочете заръката му на глас:

Бай Георги, моля те засечи на Румен междинно време на 200 метра.
Подпис: Жоро-Китаеца

― О, това е чак в оня край! Ще трябва веднага да се изнасям натам! ― рече той и тъкмо се приготви да тръгне, когато доближи оградата.
Стана напечено, защото разстоянието помежду ни се скъси на по-малко от три метра.
― Абе, аз на кого говоря бе! Да нямаш случайно глухарчета в ушите? Я ела тук да оправим този номер и да отивам към 200-те метра, че всеки момент ще ви извикат на старта!
Въпреки че усетих цялата му тежест, събрах сили и му отвърнах:
― Няма нужда! Ето на, готово!
Обърнах се с гръб, свалих номера, след което го поставих отново, но този път както трябва. Свих лявата си ръка и прикривайки по този начин кръста, се хванах за шията и се престорих, че си измервам пулса. Завъртях се към него и му се показах. Бай Георги кимна и се отправи към 200-те метра.
Сега късметът ми бе най-необходим. Ако ме гледаше от по-далечно разстояние, проблеми не би трябвало да има.
Осемте състезатели от моята серия се бяхме строили по коридорите. Един бегъл поглед ми бе достатъчен, за да придобия представа кои биха могли да са фаворитите. Най-близкият беше някакъв французин. Следваха испанец, руснак, индиец, германец, австриец и поляк. Всички бяха в мъжката си възраст, с изключение на мен. Най-странно изглеждаше полякът, който, въпреки че носеше потник с надпис „Полска”, бе по-черен и от ломски циганин.
― По местата! Готови! Дуум! ― проехтя стартовият пистолет.
Тръгнах с една идея по-плахо, но не защото бях най-младият, а заради страха си от бай Георги. Няколко стотни от секундата ми бяха достатъчни, за да се ориентирам в обстановката и да подредя приоритетите си. Реших, че мога да се преборя за по-челно класиране и се надявах бай Георги да не ми наложи някое прекалено тежко наказание, ако, разбира се, изобщо забележеше прегрешението ми.
Наближавайки 200-те метра взех да откроявам гласа му от останалите зрители. Първото, което чух, бе:
― Добре! Точно така, моето момче! Движиш се по план! Натисни още мъничко!
Тъкмо се поуспокоих, когато заваля порой от иначе ясното небе:
― Какво си направил бе, кретен! Е, сега чашата преля! Само да ми паднеш и ще те удуша на момента! Егати излагацията! Чакай и аз да се добера до финала и ще си поговорим по мъжки! ― бяха последните му думи, застигнали ме откъм гърба.
Току-що бях навлязъл във втората половина на дистанцията, а съперниците ми изглеждаха жалки, поне в сравнение с онова, което представляваше бай Георги. Този човек ми действаше като допинг. Запрепусках като кон и започнах да ги изпреварвам. Най-напред се справих с французина, после с австриеца, поляка и германеца. На последните метри задминах руснака и испанеца, а индиецът се бе отказал по средата на бягането.
― Победител в първа предварителна серия с постижение от 50,62 секунди е Роумон Ла Зоф от Швейцария ― прозвуча гласът на коментатора по радиоуредбата, но малко по-късно се поправи: ― Всъщност е станала грешка, уважаеми дами и господа. Победител е същият този Роумон Ла Зоф, само че от България. Моля да ме извините!... А може пък и името му да е Румен Лазов. Поне в протоколите така е записано. Още веднъж Ви моля за Вашето извинение! ― и замлъкна.
Едвам си поемах въздух. Бях се класирал за четвъртфинала, но ми предстоеше още по-голяма битка. Всеки момент очаквах бай Георги да се появи и да започне да ми чете конско.
Междувременно и участниците от втората предварителна серия застанаха на старт. И тук имаше няколко атлети, на които потниците не отговаряха на външния им вид, но лично аз сега имах да решавам друг проблем.
― Как смееш да се излагаш така бе, келеш?! ― подхвана ме бай Георги още отдалече.
Беше се запъхтял повече от мен и със сигурност бе поставил свой личен рекорд в изминаването на 200 метра.
― Къде ти е потникът? Искам да го видя! Веднага ми го покажи!
― Забравих го в хотела! ― опитах да се измъкна аз.
― Защо не ми съобщи своевременно, щяхме да вземем от някой от другите и да спасиме положението!
„Да бе, да?!” ― помислих си аз, а бай Георги продължи:
― Как можа да ти хрумне подобна идея бе – да участваш с чужд потник, при това на западна, капиталистическа държава?! Ако знаеш само какво те очаква в София, щом се приберем! Моли се да не се разчуе много, че и Господ няма да може да ти помогне! Още отсега ти гарантирам, че пропускаш следващите два лагерсбора на отбора и стимулите за три месеца напред, а за премиални не искам и да чувам!
През цялото време ме удряше с вестника си. Дума – прас, следваща дума – пак прас. Въпреки, че в началото изобщо не болеше, този вестник бе по-различен от сегашните. Отговаряше на някакви специални стандарти и освен това се наричаше „Работническо дело”, а това му придаваше доста страховит вид, най-малкото понеже олицетворяваше пролетариата и партията-ръководителка. Колкото повече се накъсваше и заприличваше на парцал, толкова притеснението, а оттам и болката ми, се засилваха.
― Победител във втора предварителна серия е Сергей Галинин от Австрия! ― прозвуча гласът на коментатора и леко разсея напрежението.
Бай Георги, който поназнайваше немски, се обърна към финала, разгледа от главата до петите набедения за австриец Сергей, простреля с поглед коментаторската кабина и извика:
― Какви ги дрънкаш бе, швабен зи? Да не би днес всички да сте полудели?! Ако този е австриец, тогава аз какъв съм, марсианец ли?!
― Внимание, драги зрители! Предстои ни да видим опит в дисциплината дълъг скок на Абдул Мохамед от Румъния ― продължи коментаторът, без ни най-малко да се усети.
Когато секунда по-късно смени и гражданството на един кениец, обявявайки го за финландец, публиката подаде сигнал, че не приема коментарите му. Стадионът заръмжа от недоволство, а немалко се заеха да го освиркват. Горкият човек се запоти и сега със сигурност би предпочел да се намира в клетката на лъва, отколкото в тясната си кабина, заобиколен от няколко хиляди души, та макар и наречени „хора”.
Бай Георги се усъмни във всеки и във всичко. Каза, че „ще я видим таз работа” и отиде да наглежда следващия наш участник. Квалификациите обаче бяха прекратени, съдиите се събраха на кратко съвещание, после призоваха ръководителите на отборите и им съобщиха, че насрочват извънредно събрание в една от залите на хотела.
Оказа се, че историята с потниците е всеобща. Естествено, никой не си го призна. Всеки прехвърляше вината върху останалите и докато състезателите лъжеха и мажеха, ръководителите им вярваха и ги защитаваха.
В този ред на мисли бай Георги привика всеки един от нас поотделно и поиска да види потника му. Преди да влезем в стаята му, ние си предавахме наличните три локомотивски и два национални един на друг и така решихме проблема.
Хърбела усети, че не бе прав и също се съгласи да услужва с потника си. Пръв от това се възползва русенецът Тихомир Тодоров- Тихича, 17-годишен бегач на 400 метра с препятствия, с когото ми предстоеше участие и в щафетата на 4х400 метра.
Обединихме усилия, изготвихме график, а Цеката заши и последната си локомотивска емблема върху надписа „СССР” на един кървавочервен съветски потник и по този начин увеличи наличните ни с още един.
На четвъртфинала завърших втори в серията си и се класирах за полуфинала. Там станах съответно четвърти и само няколко стотни от секундата не ми достигнаха, за да вляза във финалното бягане по време. Така в крайното класиране от 68 участника заех деветото място.
Представянето на останалите българи бе различно. Жиката спечели медал, и то сребърен, хвърлячът на копие Наско и спринтьорката Жени завоюваха бронзови медали, имахме и три четвърти места. Мърдата и Княгинята също успяха да стигнат до финала и заеха съответно девето и десето място. Цеката, подобно на мен, отпадна още на полуфиналите.
Но специално на това първенство имаше и отборно класиране. Ето защо бе необходимо да се участва в колкото се може повече дисциплини, в това число и на щафетите.
Щафетните бягания по принцип са най-голямото зрелище в леката атлетика. На 4х100 метра обаче претърпяхме пълен неуспех, както при мъжете, така и при жените. Надеждата ни остана единствено на 4х400 метра при мъжете, тъй като при жените не разполагахме с подобни състезателки. Не, че при мъжете ситуацията бе по-различна.
Практически нашият отбор не притежаваше четирима истински четиристотинметрови бегачи. Единствено Тихича и аз бяхме такива. Даже Тихича се бе специализирал на варианта с препятствията, тъй като, спазвайки ритъма между тях, се разсейвал от усилията, които всяко едно бягане на 400 метра изисква от всеки, дръзнал да се пробва.
За бай Георги тези факти не представляваха интерес. На него му бяха нужни изкупителни жертви, които той нарече „точки”. С присъщото си началническо поведение нареди на Димитър Георгиев-Митака, 15- годишен спринтьор на 100 метра от Русе, който, по свои слова, никога до сега не бил изминавал наведнъж повече от 150 метра, както и на Хърбела, който пък никога не падал под 1500, да попълнят липсващите две звена. На всичкото отгоре, обяви Хърбела за капитан на щафетата и го натовари с техническите подробности относно тактиката ни.
Хърбела, който със своите 28 години на нас ни изглеждаше ужасно стар, представляваше нещо като дясната ръка на бай Георги. Отлично осъзнаваше, че скоро щеше да му се наложи да приключва със състезателната си дейност и заради някое и друго турнирче или лагерсбор в чужбина бе готов да му угоди във всяко отношение.
― Хърбел, ти някога тичал ли си 400 метра? ― подхвана го Тихича.
― Не, не съм! Но какво от това? Че както и да го погледнем, то си е една обиколка! Ще я врътна на няма и един дъх! Какво да кажа за моята дисциплина – 1500 метра или за 100-те километра, които на тренировка изминавам всяка седмица!
― Не е същото! Тук става въпрос за 400 метра яко бягане, до дупка, така да се каже ― опитах се да му подскажа аз.
― Няма страшно! Ще видите, че ще се справя, и то отлично! ― не отстъпи нито крачка назад той.
― Хърбел, да си срещал на живо някой от светците, да речем „Свети Петър” например? ― продължи Тихича и му заяви: ― Гарантирам ти, че след бягането ще го сториш. А може да се запознаеш и с цялата му рода. Да не мислиш, че случайно се отказах от гладкото бягане и преминах на препятствията?!
― Какви ти светци бе? ― ахна Хърбела, забеляза, че наблизо се разхождаше бай Георги и отсече:
― За мен има само един светец, и това е бай Георги!
Митака, който слушаше разговора ни отстрани, подходи доста по-отговорно. Бе попил всяка наша дума и видимо притеснен от чутото, попита:
― Добре де, как точно се бяга 400 метра?
― Ами така, както ти си бягаш твоите 100! ― отвърна Тихича и увеличи още повече напрежението.
― Чакайте малко! ― намесих се окончателно и аз.
― Митак, теб ще те сложим първи пост, защото е най-къс. Състезателите на първи пост бягат по коридорите, а сливането става едва след първия завой на втори пост. Това означава, че ще трябва да пробягаш около 380 метра, докато онзи след теб – цели 420. Оттук следва и въпросът: На кого да поверим втория, най-дълъг пост?
Всички заковаха погледите си на мен.
„Така си е! Още древните са го казали: „Всяка инициатива се наказва”!” ― помислих си аз и се примирих с незавидната си участ.
― Пу съм трети! ― избърза да се вреди Тихича, а Хърбела доволно се усмихна и пое цялата отговорност:
― В такъв случай аз ще съм решаващият, последен пост!
На това първенство вече имах зад гърба си три бягания на 400 метра, а ето че ми предстояха още три, ако, разбира се, изобщо успеехме да се класираме за полуфинала и финала.
Този път бай Георги пожела да види и четирите потника едновременно и сега закъсахме. Националните се бяха изпарили окончателно, докато локомотивските наброяваха три, плюс един на Съветския Съюз, преправен не особено сполучливо от Цеката.
Бай Георги разкри фалшификацията и най-после осъзна цялото измерение на проблема. Изрече куп заплахи от устата си, като не пропусна да отбележи, че се съмнявал именно в нас четиримата. И Хърбела, който в случая нямаше никаква вина, попадна в черния списък. Ето защо не съществуваше друг вариант, освен да си предаваме наличните три потника един на друг.
Но имаше и още един проблем, за който бай Георги не подозираше. Единият от тези потници бе собственост на Жиката, а тази му малка дрешчица, както вече споменах, за нас, по-слаботелесните, представляваше огромна нощница. По стар новобрански обичай го пробутахме на най-младия, т.е. на Митака, който на всичкото отгоре бе и най-нисък. На Тихича и мен се паднаха нормалните, като аз трябваше да предам моя на Хърбела. Всъщност този потник и без това си беше негов. Добре, че бе направен от някаква безкрайно разтегателна материя, иначе не знам как бих се побрал вътре.
На квалификациите се случи неочакваното. Митака тръгна така, както и на 100 метра, на 200 мина учудващо добре, стигна без видими затруднения до 300 метра и изведнъж се превърна в дървено човече.
Въпреки това спринтьорската му мускулна маса му помагаше. Макар и с все по-затихващи движения, продължаваше да се бори, да стиска зъби до край. Главата му се сливаше с лявото му рамо, докато вените, жилите и мускулите му бяха наизскочили като на културист. Най-страшни изглеждаха очите му – изразяваха единствено и само ужас.
Приближаваше към мен, когато и презрамките на потника му взеха да се смъкват и за да не остане гол до кръста, се наклони още повече на лявата си страна и се заопитва да задържи едната, притискайки я с челюстта си, докато другата започна да вдига на всяка дясна крачка.
И това не беше всичко. В следващия момент потникът му скрои нова шега. Показа се изпод гащетата и удължавайки се от двете му външни на бедрата страни, заприлича на най-новата модна тенденция: „Потури и тяхното приложение”.
Публиката не ни влезе в положението. Напротив, хората се забавляваха и спукваха от смях, но същевременно почувствахме, че им станахме симпатични. Подкрепата към нашия отбор нарасна и се превърна в неописуема фиеста.
Поех щафетата и използвайки неумението на съперниците да си я предават както трябва, изскочих напред. Последните метри ми бяха най-силни и затова преднината на отбора ни се увеличи на над десет метра. Тихича успя да я задържи и не щеш ли, дойде ред на Хърбела.
Независимо че го бях съветвал да борави разумно с нея и да гледа да завърши най-малко трети в серията ни, запазвайки по този начин силите си за следващия кръг, той се изстреля като куршум. За кеф на бай Георги бързо успя да увеличи предимството ни с нови пет метра, а все още не бе преполовил дистанцията. И тъкмо, когато бай Георги се изправи на крака, а привържениците ни по трибуните заочакваха още по-убедително представяне, се случи неизбежното.
Достигайки маркировката „200 метра”, Хърбела се сниши, сякаш му предстоеше преминаването под някакво препятствие. Височината му от 176 см се изпари и в следващия момент стана 160 и което бе най-неприятно, продължи да намалява. Крачките му се скъсиха по същия физически закон, а главата му увисна и взе да се люшка от едната лява до другата си дясна крайна точка, подобно на шамандура в открито море. За коленете му да не говорим – вдигаха се толкова силно, все едно с капачките им се опитваше да докосне челото си.
Това, че не притежаваше мускулна маса, се оказа и най-сериозният му недостатък, тъй като върху движенията му влияеше и вятърът. Бе толкова слаб, че и най-лекият полъх го изкривяваше, накланяше и го караше да изглежда като преварен макарон. Наблюдавайки го отстрани, имахме чувството, че марширува на едно място.
Бях виждал всякакви бегачи на 400 метра. Нямаше някой, който да не се схване. При болшинството това се случваше след 300 метра, при мен – на последните 50. Самата дисциплина е изключително коварна. Ако човек тръгне плахо, няма да може да навакса и ще изпусне бягането. Ако пък се втурне като обезумял, то вероятността да се превърне в дърво с висока плътност, е значителна. Най-общо казано, бегачите с едра и набита мускулатура притежават повече сила и поради това изминават по-бързо първата половина от дистанцията, но и съответно по-бързо се схващат, докато онези с по-слабите и издължени фигури, преминават по-умерено на първите 200 метра и така бягането им протича доста по-равномерно.
По тази логика Хърбела би трябвало да се числи към втората група, но незнайно защо се опитваше да се присъедини към първата. Дори си мисля, че лично той създаде нова - трета група - понеже никога досега не бях виждал някой, който да се превърне в бетонджия толкова отрано, при това от раз. Достигайки 200-те метра, сякаш някаква бухалка го беше цапардосала по главата и продължаваше да го налага до финала. За физиономията му да не говорим – олицетворяваше мъченик, попаднал за трети пореден път в ада.
Преднината ни взе да се топи. Въпреки това, след триста метра още водехме. Добре, че и съперниците ни бяха глътнали бастуните, подобно на Хърбела. На последните метри настана меле. Състезателите вече не се опитваха да стигнат до финала, а вместо това предпочетоха да си пречат един на друг да се доберат до него. В това отношение Хърбела се оказа учудващо подготвен.
И ето че в разрез с всякакви залози и прогнози избута всички и финишира пръв. Изрева предсмъртно, вдигна ръце, огледа се подозрително бавно първо наляво, после надясно, извиси главата си нагоре, заби очи в небето и се строполи на земята. Явно бе забелязал своя „светец” и сега се заеха да си общуват.
Цели 15 минути не можахме да го свестим. Дори и бай Георги, който, пращейки от щастие, слезе при нас на пистата, за да ни поздрави, се притесни от ужасяващата гледка.
― Тони! Чуваш ли ме, Тони? Дай някакъв знак, ако ме чуваш! ― подкани го той и го разтресе, след което му удари два шамара.
― Къде съм? А-а, ти ли си Свети Георги? ― прошепна Хърбела, докато погледът му продължаваше да блуждае.
― Не е никакъв Свети Георги бе, момче! Аз съм, бай Георги! Не ме ли позна?
― А-а, бай Георги, вярно бе! Но да знаеш, че имаш двойник там, горе, честно ти казвам! Допреди малко обсъждахме въпроса дали да се върна на Земята или да си остана при него в облаците ― бавно взе да се съвзема Хърбела.
― Че ти винаги си си бил на Земята бе, момче! ― настоя бай Георги и се обърна към нас: ― За какви облаци говори тоя бе?
― Скоро ще му мине! ― отвърнахме с Тихича и пояснихме: ― Това си е съвсем нормална реакция след бягане на 400 метра, особено при начинаещ!
След 30 минути Хърбела направи опит да се изправи, но не успя. Нуждаеше се от помощ, тъй като ставите му отказваха да се сгънат. Представляваше трупче, или по-скоро дирек, и можеше да бъде сравнен единствено с човек, претърпял наранявания по цялото си тяло и бинтован от главата до петите.
Напънахме се с Тихича и го изправихме така, както се изправя телеграфен стълб. После го оставихме сам да пази равновесие. И наистина, макар подобно на малко дете, Хърбела успя отново да проходи. Но за да започне да общува с околните, му бе необходимо повечко време. Едва на втория час стана що-годе адекватен.
Не по-различно бе положението и при Митака. Лежеше в края на пистата и не помръдваше. По едно време стана и накуцвайки, се присъедини към нас:
― Момчета, имах чувството, че се намирам на фронта, без да знам дали ще оживея!
― Ще се оправиш! Ако знаеш само ние с Лазето колко пъти сме го преживявали! ― поуспокои го Тихича, а аз се съгласих, защото това си беше абсолютната истина.
Добре, че вторият кръг бе насрочен за следващия ден, защото тези двамата едва ли щяха да се възстановят напълно.
На полуфинала извадихме късмет. По време на бягането се отказаха два отбора, а трети бе дисквалифициран и за да продължим на финала, се налагаше да завършим поне четвърти. С други думи трябваше да победим един-единствен отбор, което не бе трудно за постигане.
И тук всичко се повтори. Митака се пребори със страховитото си схващане, с непрекъснатото свличане на презрамките на потника си, както и с увисването му до коленете, а Хърбела се стрелна напред, сякаш от това зависеше животът му и пак се озова за близо два часа на небето, изслушвайки поредната лекция от духовните си учители.
Учудващо, но и на полуфиналите водехме до последно. Първото място ни бе отнето под носа. По-важното обаче бе, че успяхме да се класираме за финалното бягане с едно от най-добрите постижения, а това имаше особено значение, тъй като от него зависеше в кой коридор ще ни сложат.
Падна ни се трета пътека, която бе една от най-предпочитаните. Този път бай Георги не остави нищо на случайността. Взе една ножица и скъси потника на Жиката наполовина, като по този начин го доближи максимално до телосложението на Митака. После кръстоса презрамките му и така предотврати тяхното свличане.
Още в предварителната серия ни направи впечатление, че постижението ни се доближи до републиканския рекорд за юноши старша възраст, но първоначално не го осъзнавахме. По-скоро си мислехме, че е станала някаква грешка. И нищо чудно – рекорди в щафетните бягания обикновено се поставят от 19-годишни състезатели, докато Митака, Тихича и аз, с нашите 15, 17 и 17 години, бяхме далеч от тази възраст. Освен това, трудно се постигат високи резултати, без да имаш в отбора си четирима истински бегачи на съответната дисциплина. Но дори и да се случеше чудо, рекорд нямаше да бъде признат, тъй като четвъртият ни участник - Хърбела - отдавна бе прехвърлил юношеството си. Въпреки това, и тримата таехме надежда, че можем да слезем под върховия резултат на родината си, който макар и да не бъде признат, щеше да ни помогне да повдигнем самочувствието си – и което бе по-важно, щеше да умилостиви до голяма степен бай Георги.
На финала Митака даде тон за песен. Тръгна толкова бързо по завоя, сякаш бягаше само 100 метра. На 200 беше изпреварил всички. На триста водеше с три-четири метра пред останалите и неминуемо се зае да забърква бетон. Но подобно нещо виждах за първи път в живота си. Бореше се със зъби и нокти. Стискаше като куче.
Публиката мигновенно оцени усилията му. Прекрати подигравките по отношение на кръстосаните презрамки на потника му и се изправи на крака. Състезателят на домакините, нарочени за фаворите в това бягане, се изразходи до краен предел. Със сетни усилия успя да предаде щафетата на следващия си съотборник, малко преди Митака да предаде нашата на мен.
Нямах право да се отпускам. Тръгнах като за лично постижение. Но и германецът мислеше по същия начин. Реших да го оставя да води, защото и без това след първия завой ни предстоеше сливане в един коридор. Следвах го по петите и не допуснах да ми дръпне с повече от метър. Намирах се в сянката му и той отлично знаеше това. Знаеше също, че рано или късно ще го атакувам. След 300 метра и това се случи. Излязохме на последната права един до друг и бавно, но сигурно го изпреварих. Предадох щафетата на Тихича, свалих потника и го хвърлих към Хърбела.
Тихича направи същата грешка, каквато и германецът по време на моето бягане. Остави се да го следват прекалено изкъсо и беше изпреварен на последните метри. Въпреки това, успехът ни дотук бе безспорен. Сега всичко зависеше от Хърбела.
Човекът бе непоправим оптимист. Хукна, сякаш се състезаваше на 40, а не на 400 метра. За броени секунди настигна германеца и го задмина като бърз влак. И това бе всичко.
Този път нещата не изглеждаха розови, тъй като до финала имаше над 250 метра. Малко преди втория завой германецът го изпревари и се понесе към титлата, докато Хърбела започна да изостава все повече и повече.
Опасност да изпуснем второто място и сребърните медали засега нямаше. Най-близкият от останалите отбори се намираше на 20-ина метра от нас. Нещо повече, отзад се бе заформила група от няколко отбора, които се бореха за третото място.
Но всичко се променяше с невероятна бързина. Докато Хърбела заприличваше изцяло на Пинокио, групичката скъсяваше разстоянието. Предупреждавайки го с мощни възгласи, Хърбела се поотпуши. Успя да задържи преднината ни за малко постоянна, но не щеш ли, пак започна да изостава. Този човек направо ни докарваше до прединфарктно състояние.
До финала оставаха към 15-ина метра и ние, макар да водехме на групичката само с два, вече се виждахме сребърни медалисти, защото каквото и да му станеше на Хърбела, не можеше да не успее. Ако бе необходимо, щеше да лази на четири крака, но пак щеше да се справи.
Съдбата обаче бе на друго мнение. Хърбела закова на място и започна да върти главата, а после и очите си. В първия момент помислихме, че се е побъркал, но скоро установихме, че щафетата, която допреди малко се намираше в дясната му ръка, липсваше и в следващия момент я мернахме да се премята във въздуха, след което да се приземява на 2-3 метра по-напред.
― Какво направи този олигофрен бе? Ъ! ― извика бай Георги с всичка сила и замахна с изправена длан в посока Хърбела. Пое си въздух и въздъхна. ― Не мога да повярвам! Този тиквеник изпусна щафетата!
И на нас тримата ни минаха подобни мисли през главите, но нито имахме сили да ги изречем, нито това щеше да ни помогне по някакъв начин. Бяхме съкрушени окончателно.
Хърбела обаче не бе приключил и отново ни изненада. Намираше се на пътя на групичката, или казано иначе, им се изпречи. Сблъсъкът бе страхотен и в резултат на него и други палки полетяха. Хърбела мигновенно се възползва от ситуацията, грабна най-близката и опита да тръгне, когато трябваше да забележи, че краката му се бяха превърнали в оловни.
Но и тези на останалите ни съперници сега бяха същите. Настана битка, водеща се с ръце, крака, дърпания, бутания, викове и всичко, което човек можеше да си представи.
Суматохата дори прерасна във верижна реакция, защото състезателите започнаха да си разменят палките с думите:
― Дийз из майн!
― Но, дийз из майн! ― и отскубвайки си ги от ръцете, объркаха и публиката и съдиите, които пък вече не бяха в състояние да проследят чия на кого е.
В същото време, за да спечели някой и друг милиметър, Хърбела се бе заел да загребва въздуха с длани подобно на греблa на лодка, но и това не помогна кой знае колко. И всичкото в рамките на две секунди.
Отборът ни финишира едновременно с тези на Русия, Полша, Великобритания и Чехия, и за да разберем класирането си, трябваше да бъде разчитена фотофинишната лента. Французите се намираха по-назад, а унгарците си търсеха палката. Забелязаха нашата и състезателят им веднага се насочи натам. Французите не останаха безучастни и подкрепиха с неистови писъци своя съотборник. Надпреварата за предпоследното място бе безмилостна. Отклонението от курса обаче се оказа незначително и така унгарецът победи французина с минимална преднина.
Петте заедно финиширали отбора, между които и нашият, се бяхме побрали в 28 стотни от секундата. За съжаление, на нас ни бе отредено четвъртото място, а това болеше особено много, защото за една бройка бяхме изпуснали медалите. Но пък постижението ни се оказа със 11 стотни по-добро от републиканския рекорд за юноши старша възраст и въпреки че нямаше да бъде признато официално, ни зареди с надежда и оптимизъм. Като отчетем и факта, че заради подмяната на палката можехме да бъдем и дисквалифицирани, то успехът ни наистина не бе за подценяване.
Хърбела изпитваше чувство за вина, но никой не посмя да го заприказва на тази тема. Реално погледнато, човекът се бе борил и раздал докрай, а и такива му бяха възможностите. На всичкото отгоре вече притежаваше абонамент, както за нашия, така и за оня свят, и сега със сигурност мирогледът му се бе разширил и обогатил.
Бай Георги не приемаше провалите, още по-малко оправданията, и отсега нататък Хърбела не бе дясната му ръка, а бе понижен в лявата му. Но като цяло и това се оказа достатъчно, за да изживее още някоя и друга година по лагерсборове и турнири.
Наказания заради историята с потниците нямаше. Бай Георги предпочете да си замълчи, отколкото да отнесе поредното порицание заради нас. Естествено, затегна контрола и въведе повсеместна отчетност на екипировката.
На Централна гара-София Цеката и Мърдата бяха посрещнати от огромните си роди, които им помогнаха да се справят с багажа. При единия отделните сакчета, торбички и пликове наброяваха 19, а при другия – 23.
Княгинята се превърна в една от най-модерно облечените мадами в България и тази ú преднина стигна за около година напред.
И така, от древен Рим са известни думите:

Дойдох, видях, победих!

В нашия случай, макар и леко по-различни, те се оказаха учудващо близки: дойдохме, създадохме бъркотия, взехме всичко, което можехме да носим със себе си, и поехме по обратния път. А веднъж пристигнали у дома, ни посрещаха като победители.
Явно по онова време успехът у нас се е измервал в багажни единици.