автор: tomatroev

Телефонистката

Телефонистката всъщност е учителка с един куп дипломи: за бакалавър, за магистър, специализирала накрая да обучава увредени деца...
"Казва се - поправя ме тя - деца със специални образователни потребности!"
"А не е ли едно и също?" - питам иронично.
"Не е - отговаря. - Например Алберт Айнщайн също е бил дете със специални образователни потребности! Схващаш ли разликата? Би трябвало да го знаеш това, щом ще ставаш писател..."
"Е, това за Айнщайн го знам - отговарям - но и ти би трябвало да знаеш, че няма да ставам писател, а СЪМ писател! Схващаш ли разликата?"
"Схващам я - казва тя - но тук американците ще кажат: като си писател, къде ти са парите?! Мога да го задам и по друг начин този въпрос: а колко книги продаде днес, писателю?"
"Една - отговарям. - Ама вчера продадох три!"
Ето така си говорим с нея.
Бих могъл да я питам, тя пък като е учила толкова, колко и е заплатата...
Но вместо мене го направи рускинята.
Рускинята говори по телефона от първа кабинка вече половин час.
До вчера телефоните бяха общо четири, всичките еднакви, напълно автоматизирани, но незнайно поради каква причина, броячът на този от четвърта кабина отброяваше по-малко импулси от другите.
Отначало дори и Телефонистката не го знаеше това. Но странно, руснаците го надушиха! Гледаме ги, нареждат се всички пред четвърта кабина, другите три са свободни, а те чинно чакат на опашка там. По телепатия ли, дявол знае как, руснаците са разпространили добрата новина...
Телефонистката изтрая така ден, втори, трети, накрая дойде шефът, тоест мъжът и, и просто изключи телефона в четвърта кабина!
Останаха другите три, които отброяват импулсите на пълни обороти и телефоните вече не са толкова "дешевле"...
Рускинята най-сетне приключи разговора. "А сколька стоить?"
Телефонистката и показва изписаната сума.
"А почему стоит очень дорага севодня? Вчера бъйла дешевле!"
Е, вчера беше, ама днес не е...
Рускинята е жива скучубра: една такава дълга, суха, кльощава, с глава като топлийка...
Прибира си демонстративно портмонето:
" А я не хачу заплатить!"
Момичето обаче не губи самообладание: "Ще платиш, ще платиш, ей сега ще се обадя в полицията!"
"Въй абманиваете людей!" - рускинята изпадна в истерия: "Какая нещастница въй! Поетаму тъй целъй ден седиш здесь и работаеш!"
Все пак накрая извади смачкани два лева и ги хвърля на телефона:
"На, бери, нещастница такая!..."
Това беше второто за днес "нещастница такая"...
На Телефонистката и дойде в повече... хвана рускинята за ръката, раздруса я и виждам, че аха да и отцепи два шамара! Но се въздържа жената и само промълви: "Сабачка такая..."
Отидох до нея, за да я успокоя. Момичето се облегна на рамото ми, накрая не издържа и заплака. Нека си поплаче. Сигурно иначе още два дни щеше да и държи влага този скандал. Жените са такива.
Ръката ми бе на кръста и. Кожата и е мека, лицето и ухае на лешник... Виждам само профила на малкото и изящно носле, ала усещам допира на гърдите и, и не смея да погледна надолу... Да му се не види! Сигурно няма вече божа заповед, която да не съм нарушил... Навремето една от бабите ми, цапната в устата, казваше, ама по родопски: "На един му се сърце къса, на друг му се кур топори!..."
Живи хора сме, нали?
Боже! Ако бях католик, щях да дойда да ти се изповядам. Ако бях бях православен, щях да отида да се причестя. Но аз съм неверник, какво да направя?
Морето е съвсем близо до нас, на има-няма двеста метра. И си викам: "Ще взема да отида, боже, и така, както съм с дрехите, да се бухна от Старото пристанище с главата надолу, че то това вече не се издържа!..."