автор: khanas

Нощ е. Ама от тия - светлите, когато месечината е толкова ярка, че чак си личат сенките на дърветата. Егълница спи в своето землище, дето заприличало някому на котел. По средата е равнището. Там минава реката, а покрай нея зеленеят хубавите егълнишки градини. Дано скоро ги оберат, че сланата няма да чака. Махалите на селото са накацали отстрани по баирите, а още по-назад възлизат планини, полегати и заоблени като женско тяло.
Нашият манастир „Свето Възнесение” е построен точно върху ръба на тоя котел и от височината на камбанарията, дори и нощем, мога да различа махалите – ето ги Михалчовци, по-нататък Лисичковите, Гъсковите... Спят. От някои комини се издигат тънки къдели от дим. Не е още толкова студено, сигурно има болни хора или родилки в тия къщи. Чат-пат пролае куче. Има и прозорчета, по които мъждеят кандила. Това ще да са майки, които не могат да прежалят изгубените си дечица. Право насреща ми е хълмът Шундола. С камъни още от римско време. Вече има и български развалини. Само развалини. Нищо друго. Там живееше моята Шуна и всички други преди нея. Сега не живее никой. Пустош. По-надясно, скрит между дъбравите, самотно стражува кръстът, под който е затрупано тялото на Димо. И го ядат червеите. Не се вижда Димов гроб от нашата камбанария. Ще ми се да се виждаше. Слизам надолу по стълбите. Тихо е, та боли от тишина. И моите монаси спят, ведно с игумена – това не са Светогорските манастири, дето литургиите траят по осем часа. Блъскам вратата на църквата. Тя не скърца, сложили са й масло. Ще ми се да скърцаше. Да се чуе нещо. Каквото и да е. Страшно е да си сам в тая празна църква. Сам с греховете си. Просвам се на ледените плочи и търся погледа му. Поръчах да го изрисуват, както е на чудотворната икона в Зограф. Не на Аравийската, там е много страшен. На другата – Фануилската. На нея само е строг. Намръщен, със сключени дебели черни вежди. Ех, свети Георги, и вие, всички други светци и патриарси, защо ви рисуват все такива – намръщени, намусени. Как пък не се намери един да е засмян и весел. Обикновеният човек, и зле да му е, усмихва се понякога. Вие не. А уж сте близо до Бога. Толкова ли е зъл тоя Бог, та ви е забранил да се смеете? Не мога да се моля на иконите ви. Много сте грозни на тях – с дълги източени носове, големи глави, тънки и костеливи пръстчета, вдигнати за благословия. Все едно скелети ме благославят. Така било, казват, защото на иконата живее душата на светеца, а не тялото му. Дано да не е истина. Ако такива са светите души, какво ли остава за грешните? Добре, че никой не направи Димо светец. Нямаше да понеса да го видя зографисан като тебе, свети Георги. Той беше хубав, светъл и весел. Кой знае, може и ти да си бил такъв. Сърди се на тези, които са те рисували.

В някое си време, когато апостолите били живи хора, а не икони, дошла Пресвета Богородица на Атон и още щом стъпила на тая земя, от всички езически идоли се чул стон: „Мъже, потомци на Аполон, отидете в залива на Климент, за да посрещнете Майката на великия Бог – Мария”. И местните жители с голяма почит посрещнали Богородица, Йоан Богослов и другите с тях. И Пресветата Дева, като видяла Света Гора, произнесла следните слова: „Сине Мой и Бог Мой, благослови това място, излей милост на него и го пази невредимо до края на този век.” И после прибавила: „Божията благодат да пребъде на това място и над пребиваващите тук с вяра и благоговение, и спазващи заповедите на Моя Син и Бог. Необходимите за живота им на земята блага те ще получават в изобилие с малко труд, ще им се приготви живот небесен и няма да оскъднее милостта на Моя Син .”
С малко ли, с много ли труд са ги придобивали благата не знам, ама първия манастир – Великата лавра – бил основан нещо около десет века по-късно на Атон, по времето на император Никифор Втори Фока. И той като първия Никифор бил голям враг на българите, само дето нему не сме клъцнали ние главата. Ромеите сами си го убили. А след Великата лавра били въздигнати още деветнайсет други, та всичко станали двайсет православни свети обители и още безброй катизми, келии, каливи, скитове и исихастирии.
И така, ако плувате по западния бряг на Атон, ще бъдете честити вие, братя, да видите десет манастира, недалече един от други, чиито имена записвам тук, и те са: Зограф, Костамонит, Дохияр, Ксенофонт, Свети Пантелеймон, Ксиропотам, Симон Петра, Григорият, Дионисият, Свети Павел. От морето ако броите, Свети Павел е първият, а Зограф – последен. И обратното – от сушата, по Солунския път, нашият манастир е най-напред. Нашият „Свети Георги”. Българският...
В царуването на Лъв Мъдрий живеели трима братя – Мойсей, Арон и Йоан Селима, родом от Първа Юстинияна, от града Лихнида, наричан сега от всички Охрид. И те се поселили в светата Атонска гора, на южната й страна, и тук съградили три кули. Събирали се само веднъж в седмицата, а мнозина идвали чак от царските чертози и оставали да живеят при тях. Тогава направили съвет и намерили място за света обител в една гориста долина. Като изсекли храсталака, намерили блестящ зелен мраморен къс и построили обща обител в годината 6427-ма от Сътворението на света. Посветили я на великомъченик Георги, който според преданието, сам се нарисувал на една икона и от тогава тази обител се нарекла Зограф, както се споменава и до днес.
А това станало по следния начин: Съградили братята съборен храм, на който искали да дадат име. Едни казвали да бъде на свети Николай, Мирликийския Чудотворец, други – на свети Климент Охридски. И като се въздържали вкупом от несъгласие, решили, че е по-добре да се обърнат с молитва към Бога и Той сам да определи на чие име да се посвети църквата. И така, в дълбока нощ необикновена светлина се разляла от новопостроения храм, а когато дошло утрото, братята влезли в храма и видели чудо – на приготвената дъска, положена на Светия престол, имало самоизписан образ на свети Георги, от който през тази нощ излизало небесното сияние и осветлвало смирената пустиня. За тази икона се разказва следното: В Палестина, близо до град Лида, се намирал манастир, наречен Фануилов, и там имало неръкотворна, чудотворна икона на светеца от времето на благочестивия цар Константин. Един ден този образ станал невидим пред очите на братята и монасите. И хората скърбели и плачели за изчезването му. Но през нощта великомъченикът се явил на игумена по име Евстратий и му казал: „Защо изнемогваш от скръб и тъга по мене, човече? Аз си намерих храм и обител в Светата Атонска планина, където е жребият на нашата Пресвета Владичица Богородица. Ако ти искаш да спасиш от идващия гняв себе си и тези, които са с тебе, вземи братята си и отиди в земята и обителта, които ти посочих, и там ще ме намериш. Защото Господ предаде цяла Палестина и Сирия за потъпкване от сарацините заради преумножаването на греховете и неправдите, извършени от християните.”.
След това явяване монасите от Фануиловия манастир, заедно със своя игумен, без да се бавят потеглили и пристигнали в Света Гора, в Светата Зографска обител и там намерили изоставилия ги образ на свети великомъченик Георги. Те не пожелали да се завърнат в отечеството си, но останали завинаги в новоизбраната от техния покровител света обител. Така възникнало първото Зографско монашеско братство. То било съставено от предани на Бога царски потомци и от честни монаси, дошли от изток, призовани и доведени от самия светец. Първи игумен бил поставен преподобният Евстратий, който получил откровението на Великомъченика. И до днес светата обител издига крепките си стени сред житейското море за слава Божия и за утеха и радост на многоизстрадалия български род.

Така се помни и така се разказва. А как точно е било – никой не знае. Дано ми простят светите монаси богохулството. Ама какво да мисля, когато на едно място чета, че Зограф е сътворен в годината 6427, сиреч 919-та от Христа, пък на друго място е речено, че първият манастир на Атон - Великата лавра – просиял при Никифор Фока, дето е царувал петдесет години по-късно? Има ли значение кое е истина и кое – не? Важен е манастирът, нашият, българският. А той още стои. Оцелява. Идете на Атон. Вижте го! Хванете пътя от Солун или пътувайте по море като нас. И слезте на Зографското пристанище, наричано Арсана. Може пък там да усетите някакъв полъх от Димовото време, отминалото.
Бяхме млади. И дръзки. И глупави. Всичко бих дал да се върнат тия дни!
На Арсаната имаше доста хора – иноци, послушници, ратаи, поклонници и разни други. Веднага щом слязохме, угледаха се в нас с лоши очи. Не само жени и женски животни не се допускат на Света гора, а и твърде млади момчета, все с тая цел – да не се изкушават монасите. Навремето баща ми даде сума пари да ме вземат в манастира на 12-13 години.
Казват, че някога си Плакидия, дъщерята на император Теодосий, пожелала да види Света гора и особено Ватопедския манастир. В умилително благоговение тя се приближила до храма и снемайки от себе си царското величие, така се смирила, че не искала да влезе в църквата през главната врата, а минала през страничната, северната. Изведнъж я поразил гласът на Пресвета Богородица, излизащ от нейната икона, изписана в стенната ниша:
- Защо си тук? Тук са монаси, а ти си жена; защо даваш повод на врага да воюва с тях чрез престъпни помисли? Нито крачка напред! Отдалечи се, ако искаш добро за себе си!
Поразена от страх, царската дъщеря се оттеглила, а светите атонски отци законоположили, че от този момент нататък нито една жена няма да проникне в тайните на атонското подвижничество.
Пък аз все мисля, че светият човек тъкмо затова е свят, защото има сила да се бори с изкушенията. А на този, дето му се иска да се съблазни, и рогат дърт пръч би му хванал окото.
И така, угледаха се в нас, и в Димо най-много, че беше доволно младолик и хубав на лице като момиче. Нищо обаче не ни направиха, сигурно заради Коста. Пристъпяше той гордо и наперено като някакъв господар, а ние ходехме подир него. Чудно ми беше, защото съм виждал как князе и велможи се влачат на колене и лежат ничком в атонската прах, пък на нашия грък – ще речеш, че това му е бащинията...
Скоро той доближи някакъв човек на пристанището и тихо го заговори. Онзи се дръпна отведнъж, стреснат и уплашен, като че беше видял Господа или цар най-малкото. Коста сложи нещо в ръката му и пак му зашепна на ухо. Наведох се към тях, ала думичка не можах да чуя. А клетият човечец се завъртя и побягна нанякъде. Толкова години съм живял на Атон, не е било тука такова нещо – да търчи някой като заек по трънките. Нито е редно, нито е прилично.
- Какви ги вършиш, разбойнико? – измърмори Димо зад гърба на Коста.
- Вървете с мене и не се бойте. – безгрижно отговори той и тръгна напред към манастира като понаместваше дисагите на рамото си.
Спогледнахме се. Що ли ни готви тоя луд златар?

Изправи се „Свети Георги Зограф” насреща ни. Не за пръв път идвах на това място, но какъв съм видял манастира преди – забравил съм. Сега ми заприлича на крепост, а не на света обител. Висок, каменен, мрачен, тих. И като помислиш – не е ли крепост? Не се ли пазят в него хоругвите и печатите на българските царе? Не са ли там нашите книги и истории? Не е ли скътано в сърцето му това зрънце на българщината, последното, до което опират сеячите, когато всичкото друго семе вече е изядено или опожарено? Радвайте се, че го има манастира, вашата най-силна твърдина, непревземаема и несломима. Пазете го да не изчезне и не допущайте да погине, защото никой друг не може да унищожи Зограф, освен тези, които го създадоха. Българите. Вие.
Похлопа Коста на дебелата и тежка врата. Отвътре се отвори прозорче, а в него - косматото лице на пазача. Той присви очи и ни огледа набързо.
- Я ти – рече на Димо. – вдигни си нагоре главата!
Сиракът стисна зъби и се ядоса, но нямаше защо да се гневи – още преди време му бях разправил какво да чака на Атон. И погледна Димо към небето, а адамовата му ябълка ясно затрептя на бялата му шия.
- Момче си! – грубо избоботи пазачът. – Повече приличаш на момиче такъв хубав и млад. Ще те пусна, но можех и отвън да те оставя. Тука само ангелите са красиви. Другото е молитва и пост. Грях да ми е, не знам дали си ангел, или човек, но за добро си дошъл, инак не би се учервил като петльов гребен. Влизайте!
Разтвориха се манастирските двери и ние пристъпихме напред. Току до църквата стоеше игуменът с неколцина монаси. Някъде назад ми се мярна и онзи човек, с когото Коста говори на пристанището. Златарят свали калпака си, коленичи и смирено целуна ръка на отеца. Коленичихме и ние с Димо. Ох, олекна ми като махнах това нещо от главата си. Блажен ветрец полъхна, та охлади плувналото ми в пот теме.
- Мир вам, деца мои. – рече игуменът с дълбокия си глас. – Да се поклоните на свети Георги ли сте дошли?
Беше нов, аз знаех предишния предстоятел на Зограф - блед и отнесен, откъснал се от всичко земно. Чувал съм, че момата, за която се сгодил, пристанала доброволно на някакъв турчин и от тогава намразил света и гледал само Бога. Приживе умрял. Този сегашният беше различен. Висок старец с голяма и бухнала бяла брада. Такъв един строг. Освен брадата, само очи и кости имаше у него. Черни очи, пламтящи, дето не смееш да им срещнеш погледа.
- Свети отче, - поде още по-смирено Коста. – изпратени сме от нашия господар да поднесем скромните му дарове на всеславната света обител, наречена Зограф, и да измолим твоята бащинска благословия за всички православни християни в честитото му царство.
- Денем и нощем се молим ние за добруването на цялото православие. За благоденствие и мирно житие. Кой ви е господарят и де му е царството?
- Свети отче, нашият господар е Иван ІV Василевич, велик княз на Москва и първи цар на Русия, наследник на римския трон, пряк потомък на старите български царе, завоевател на Казан, Астрахан и Сибир, стълб и защитник на църквата...
И Коста продължаваше да говори все така, но вече не го слушах. И сега още се чудя откъде тогава му хрумна да се представи за пратеник на руския цар. Ни повече, ни по-малко. Как му стигна смелостта!? Нали към Русия е отправен взорът ни с надежда и упование да дойде някой ден и да ни избави от агарянското робство. И пак на Русия се молят атонските монаси за църковни потреби, православни книги и пари. На кого, ако не на нея? Една тя е останала. Ех, има и други христолюбиви князе и велможи като Стефан Велики от Молдова, който направил безчет добрини на Зограф – обновил и издигнал из основи съборната църква, дарил имоти и богатства, изпратил на манастира чудотворна икона на свети Георги. Да, ама колкото и славен, и прочут да е Стефан Молдовски, не би могъл да надвие на цялата империя. И другите достойни като него властелини – и те не могат. Само Русия. Само тя. На нея се надяваме, защото е речено, че Москва е третият Рим. Два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има.
И ето - Коста, безумецът, лъжеше най-безсрамно, че е пратеник на руския цар! На него не знам дали повярваха, но на златото всеки вярва. Даже и светогорци. Пресегна се Коста, та изсипа от дисагите цял куп жълти жълтици. И те се затъркаляха с весел звън по каменните плочи на двора. Игуменът ги гледаше все едно, че са слама за добитъка, но в очите на един-друг от монасите проблеснаха лоши помисли. Проклета да е алчността у хората за пари и имане! Но гръкът не спря до тук – пролази на колене до игумена и с наведена глава му подаде златен кръст. А кръстът се въртеше на верижката си, та можах да видя, че от едната му страна е Христовото разпятие, а от другата – двуглав коронован орел. Отецът целуна разпятието и подаде кръста на един от своите. Той бързешком го прибра в широките ръкави на расото си.
- Колкото и да сме се отдали на пост и молитва – рече игуменът. – и ние знаем цената на златото. То ни служи да откупим спокойствието на светата обител от яростта на безбожните турци и за защита, и за живот на братството. Затова сме благодарни на вашия господар, великия руския цар. И нека Господ му дари в замяна спасение на душата и добруване на целия руски православен народ. От тук нататък ще го споменаваме в молитвите си като ктитор и закрилник на Зограф, каквито са били преди него василевсите ромейски Лъв Шести Мъдри и Андроник Палеолог, самодържавните български царе Йоан и Александър, благоверните войводи Стефан, Александър, Василий и други още, на брой всичко единайсет. От днес вече дванайсет.
А Коста продума пак, като цял се тресеше от угодничество и лъжлива добродетел:
- Моят господар и повелител ми поръча следното: Хвала на светите монаси, дето денем и нощем служат Богу и постоянстват в молитвите си за полза на християните и във вреда на безбожниците. Затова, рече ми царят, искам ти, пратенико мой и робе мой, на всекиго от Христовите войни в светата обител – от игумена до последния послушник – да поднесеш в ръцете златен кръст с Христовото разпятие. Това да им е за спомен от грешния цар Иван.
- Затова те моля, свети отче, - продължи гръкът. – да ми разрешиш да дарувам монасите и послушниците във всеславния ти манастир с кръста на моя повелител и господар.
Игуменът смръщи вежди недоволно и опасна светкавица проблесна в очите му. Но не можеше да говори зле на пратеника на руския цар. И без това се крепеше православието на една тънка клонка, която се нарича Русия. Какво ще стане, ако и тя бъде отчупена?
- Трябвало е да помисли повече царят. – едва успяваше да запази благата си реч. – Нашите монаси и послушници са се отрекли от всичко земно. На тях не им трябват златни кръстове. Вярата стига за всичко. Не е редно и прилично някой да нарушава свещения им покой със светска суета. Пък бил той и царски пратеник.
- Свети отче! – плачливо отговори Коста. – Всеки е чувал и знае за подвзите и усърдието в молитвите на Атонските жители и пустинници. И аз знам, и аз съм чувал. Ала как да прекрача през волята на моя господар? Не търпи той да му се чупи думата. Не го наричат случайно Иван Грозни – Страшния. И ако не изпълня всичко по ред, без друго ще се простя с главата си. Смили се, владико, над мене, грешния! Имам жена и деца малки. Ще останат немили-недраги сирачета.
Сега му стана на игуменът още по-трудно.
- Идете да починете от пътя. – рече накрая той. – А аз ще помисля за тая работа.
И се обърна, та се скри в манастирските сенки.

- Как можа да изприказваш толкова лъжи и глупости? – рече с укор Димо. – Не ти ли пресъхна гърлото?
- Ха! – отвърна Коста. – Ако е за това, няма по-големи лъжци и лицемери от църковниците. Или не е казано в Библията: „По-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в рая”? А какво правят тия? Я вижте златните и сребърни обкови по иконите. Да не мислите, че на светците са нужни? Не са! Но на поповете трябват. Вижте им одеждите и патрахилите! Целите плувнали в злато и бисери! И те ми били смирени роби Божии! Вятър! Мигар не знаете, че когато турците вземали Константинопол и убили последния василевс, патриархът се облякал в неговите дрехи и сложил на главата си корона, досущ като цар, само дето меча сменил с една кърпа, която виси от кръста му. Още не била изтекла кръвта на Константин Единадесетия, а неговият духовен баща вече се тъкмил в златотъкани хитони и пурпурни ботуши. Това ли им е правото? Това ли им е истината? Това ли им е църквата? Най ми е кеф, когато лъжа попове и ги гледам как примигват пред парите като гладно куче пред топла пита.
- Коста, – попитах аз. – откъде намери жълтиците? Не си чак такъв богаташ, че да ги сееш като на нива.
- Отмъкнах ги от вуйчо ми. – отвърна той, без да му мигне окото. – Има си стари грехове пред мене. А кръстовете не ги мислете. Само изглеждат златни. Иначе са от самоковско тенеке.
- Тия кръстове! – недоволно се обади Димо. – Тях пък откъде ги измисли?
- Заради кръстовете сме тука! – удари Коста с юмрук по масата. – Гледайте ги! Няма къде да иде игуменът, ще ни позволи да ги раздадем. И тогава гледайте! Всички ще целунат разпятието, един обаче ще целуне двуглавия орел! Няма мъж с царска кръв, дето да е предпочел Бога пред властта. Даже и вашият Роман, внукът на Симеон, дето го скопили евнусите на василевса, и той същият. Скопен, ама се държи за короната и не я дава другиму. Затова ви казвам – гледайте! Гледайте с четири очи. Един ще целуне орела!
- Пък после – добави златарят с някаква особена тъга в гласа си. – събличайте го, щом искате да му търсите родовите белези. Но то ще ви е от полза само ако обичате да гледате голи мъже. Защото няма по-ясен родов белег от царската похот за власт.
- А и като помислиш – промълви Коста, вече съвсем тихичко – нали затова е цар. Отвътре го кара да се върти около властта като мушица около огъня. И да изгори. Само не разбирам защо и вие искате да горите с него.
- Българите – твърдо каза Димо. – имат обичай да слагат начело хора от царски род. Така е било и така ще бъде!
- Ех, момче! – въздъхна Коста. – Истина ти казвам, ти си сто пъти по-добър за цар от този, дето толкова го търсите. Че помислете си: ако е истински мъж, щеше ли да се крие по манастирите?!
Този път отговорих аз. И му рекох:
- Питал ли си се някога защо българите са били славни и чуени по целия свят? Ние не сме учени и политични като гърците. Нито изкусни в търговията и лъжите като латинците. Нито луди глави като сърбите. Нито жестоки и бесни като турците. Силата ни е в закона и в нашата справедливост. И когато са пазили българите своя закон, били са те могъщи и честити. А щом са го изгубили – дошли сте вие – гърците, латините, сърбите, турците. А ние сме станали роби. Затова търсим тоя човек и затова Димо не може да е цар. Строг е законът, ала е закон!
Така рекох и след мене никой не продума. Докато не скръцна вратата на килията и не се подаде един от монасите.
- Игуменът склони. – рече той. – Тръгвайте да ви водя. Дано имате доволно кръстове, че живеят в манастира повече от две стотици иноци и послушници.
Имахме. Защо да нямаме? Нали бяха от самоковско тенеке.

И тръгнахме. От човек на човек. И раздавахме кръстовете на Коста, уж от руския цар. Имаше в манастира всякакви. И мъдри старци, с побелели коси и загрубели ръце. И харамии, сетили се най-после, че иде време да плащат за греховете. И болни имаше, и хитреци, които само се правят на болни. Имаше и такива – замлатени, отнесени, бълнуващи ден и нощ за царството небесно, като че ли там са се раждали. Имаше даже и попчета, дето се углеждаха в Димо с особени очи. Че и в мене... Всякакви. Право каза монахът - повече от две стотици бяха. И на всеки подадохме кръст в ръцете и го следяхме какво ще целуне – разпятието или орела. А те целуваха разпятието. И достойните, и недостойните. И лудите, и мъжелюбците. Всичките. Все същото.
Накрая стигнахме до един млад послушник, който бавно гаснеше от неверна болест. Лежеше той в килията, проснат на студения под и едва-едва дишаше. Лицето му беше жълто като на мъртвец. В книгите пишат „бяло като на мъртвец”, но не е истина, защото лицето на умрелия жълтее. Каза Коста подходящите думи и подаде кръста на болника. И ръката му трепереше, та на светлината на свещите проблясваше ту разпънатия Христос, ту разперилата криле двуглава хищна птица. А послушникът се повдигна с последни усилия и жадно прилепи кръста до устата си, от която тъкмо бе започнала да се процежда тънка струйка кръв. И кръвта му омаза тялото на Бога, а главите на орела останаха все така чисти и ни гледаха гордо изпод короните си.
И този целуна разпятието. А други нямаше. Значи или не е тук наследникът на царете ни, или не сме могли да го усетим кой е. Провалихме се. Какво ще правим сега? Проклетият златар беше сбъркал.