автор: princesata

Като последни мохикани стърчат старите красиви градски къщи. Бегъл спомен мимоходом пробягва като мълния в съзнанието с настроение за едно отминало - и може би затова - с ореол на тиха романтика-време.
Няма я аристократичната градска отмосфера. Главните улици сега са улици без облик- стари, по-нови, изоставени и модерни сгради гледат минувача с различни Аз : едни плачат, с посивели и мъртви очи; други греят с еднотипието на крещящото охолство; трети скромно съществуват, стаили живота в себе си. Къде ли има най- много топлина? Къде хората са най-щастливи? Кога ще се насели с живот празнотата?
Не питат така кокетните семейни къщички с градински дворчета. В тях кипи една провинциална патриархалност и всеки гост би могъл ведро да поседне под лозниците и да зарадва копнежа по срещи у стопаните. Тук колективност и местен манталитет битуват в накипрен колорит.
Мисълта ми беше за онези, старите, излъчващи аристократизъм, красиви градски къщи. Те са други...
В тях и фасадата с белите орнаменти по стените, и самата по-строга, издържана с красив финес архитектура носят стремежа към съвършенство на своя създател и дори на обитателите. Защо ли мисля за това? Не е ли скука да се мисли за една сграда? Отговорът е, че сивотата на материалното бездушие убива. Онези градски къщи помнят глухото кънтене на стъпките, когато късно вечер, като млад, баща ми ме носеше на раменете си...