автор: ANTARAH

Котките...

...виеха. Не мяучеха, не скимтяха, а виеха обезумели. Като в кошмар, като в преизподня. Мятаха се обезумели по улиците, биеха се помежду си, деряха и разкъсваха всичко пред себе си. Пълчища космати безумия се мятаха и търсеха изход. Настръхнали и отчаяни, изпускащи статично ебектричество, концентрирали неистовата енергия на приближаващата катастрофа като божествени ореоли – те бяха предвестници на Края! Сред тях и след тях, неподвластни на инстинктите си летяха, тичаха, скачаха, търкаляха се гмеж от плъхове, мишки, порове, невестулки, домашни птици, бездомни псета...
Стоях до прозореца и гледах тази безумна картина на Брьогел. Усещах в китката си впити ноктите на Боби, хлиповете на детето ни върху гърдите ми.
Виждах как псета гризяха вериги и каишки, и оставяйки кървави дири след себе си догонваха лавината. Коне, овце, крави, свине биеха глави в стобори, стени, врати и не успели да се изтръгнат на свобода с помътнели погледи се свличаха...
Врявата утихна изведнъж, като че ли някакъв предпазител изгърмя и селото потъна в неестествена тишина, злокобна и прокобна.
- Бягай към колата ! – креснах на Боби и и тикнах в ръцете Александър.
Следващите минути пропаднаха в паметта ми, като удавник потънаха в кататоничното море на страха. Единствено сетивата ми запазиха някакъв бегъл спомен от студ и плам, соленото на потта и сладникавостта на предсъртния страх. И болка, болка, болка...


...болка във врата. Сякаш скърцаше врата, сякаш някой драскаше с нокти по стъкло.
Настръхнах и побързах да притворя прозореца.
На масата имаше остатъци от вечерята ми – коричка клисав хляб (така и не се научих да го правя по-мек от подметка и по-вкусен от картон), парче бекон и чаша прясно мляко. Събирам ги в една метална купичка и ги оставям до крака на канапето. Котаракът лениво се спусна на земята, подуши от тук, от там и започна да пощипва месото.
Отвън деня бавно чезне сред почти полярният сумрак. Предметите сякаш се размекват, размиват контури и намятат прокъсан покров от сивота. Поредният не-ден отмина, поредната не-нощ настъпи. Заваля нещо подобно на дъжд, нещо подобно на сняг.
Сядам пред раздрънканата клавиатура на още по раздрънканият си компютър. Изключвам мижавата 40-ватова крушка и впервам късоглед поглед в необезопасеният монитор. Отсреща прозира отражението ми – насечено от бръчки и светлосенки. Непознато! Пръстите ми пробягват по клавишите и събуждат букви, нанизват ги в думи, оплитат ги в изречения. Отдавна забравени навици обсебват мисълта и ръцете ми. Отново съм млад. Амбициозен и самовлюбен. Отново съм в ...


...опушена стаичка, изрисувана като географска карта от олющен лепеж, просмукана влага, прах и мръсотия. Стените потрепераха от спазмите на поредният преминал трамвай. Загледах се в изпочупените си нокти и димящата цигара между тях. Стомахът ми засвири соната в гладно и пулсира, пулсира...
Втора седмица не можех да пласирам нищо по-голямо и „питателно” от някой трийсетина редов фейлетон. След изцепката ми в „Монитор” за масонсвото в печата. Зная, че бях прав, но именно тези същите описани от мен политядра във всеки ежедневник ме отхвърляха и изолираха като прокажен. А папки и свитъци вече достигаха респектираща височина в ъгъла и като трупове отлагаха в стаята миризма на влага и застояло. На разклатената и проядена от дървояди масичка се въргаляше поредната дневна порция псевдоискреност. Посегнах към разпилените листове с едничката мисъл да ги разкъсам, да ги върна отново в небитието, от където ги бях извикал. Но в последният момент яростта ми проскимтя и самосъжалително се покри нейде. Намерих последната страница, изписана малко повече от половината, дъхтяща все още на мастило и драснах отдолу едва разбираемо „Рос Н.”...

...Рос започна да излиза от безвремието четвърт век след като го бях погребал. Заедно с недостатъка си да бяга от темата, като фазан да се кипри в шарената си високопарна перушина.Защото примираше от страх!Така, както примирам и аз самият. Страхувам се от спомените, страхувам се от техния прибой, от подводните им течения и въртопи. Страхувам се сега много повече, отколкото тогава, когато те бяха днес и тук, настояще и заливащо ме бъдеще. И макар много често да бях заемал героични пози, защитавал обречени каузи, водил безрасъдни битки – сега вече знам двигателя на безумството си. Това е Страхът...


...страхът беше изписан на лицето на Боби. Моят страх и моята безпомощност.
Леко мургавото и лице с трептящи скули беше придобило пепеляво-сив оттенък. Стискаше почти до задушаване сина ни в прегръдките си и немигащо попиваше отчаянието на Края.
Пътя край нас приличаше на странно съзвездие от фарове, габарити, приглушени светлини на плафонери и звездопади от фасове. До преди само час селото и близкият град самодоволно похъркваха или неспокойно се въртяха в леглата си без и ни най-малката мисъл, че утрото не е вчерашното или онзиденшното. Не са и предполагали, че тази незабележителна нощ ще се превърне във вододел на оцеляването.
Протегнах плахо длан и оплетох пръсти в косата и. Тя изхлипа и сякаш ток пробяга по гръбнака . изпъна се като струна пред скъсване. Радиото боботеше дрезгаво и задъхано, насечено от стакатото на шумове и смущения: „... повече от три часа се наблюдава сеизмична активност в почти всички сеизмични огнища на Балканският полуостров, както и в цяла Европа. Трусове с продължителност от 15 до 80 секунди и 4-5 степен по Рихтер разтърсват през неравномерни периоди Стражица, седловината между Рила и Пирин, Черноморското ни крайбрежие, Чирпан, Шабла, Белоградчишко, Софийско... Същата ситуация е и във Вранча, Румъния, Олимп, Солунският залив, Егейските острови, Динарските планини, близо до Белград, Североизточна Македония, Северна Албания, Косово поле, Адриатика... От цял свят получаваме съобщения за земетресения, изригнали вулкани, цунами и други природни бедствия. Антарктическата плоча се придвижва с около 30 метра в час по поксока Патагония. Ледена покривка с дебелина повече от два километра се разкъсва и приплъзва във водите на Южния Атлантик. Получихме информация, че поради това се е оформила гигантска приливна вълна, насочена право на север. Според някои агенции тя е с височина около 100 метра, но по сведения на бразилски и аржентински източници надвишавала половин километър. Спътниковите снимки показват...” . с един удар го изключих.
И тогава...
Южният хоризонт заблеста като посипан със сребърен прашец. Огнени езици се промъкнаха като огромни змии изпод земята, залутаха се и се замятаха нагоре и срещайки се помежду си припламваха в цветя от светлина.
Пресегнах се и изтръгнах Сашко от ръцете на майка му. Успях да изрева само:
- Излизай!
След това света заприлича на накъсана филмова лента. Поредица от несвързани каданси и въртоп от действия.
Рязко завъртане...
Вратата на колата почти откъсната от пантите...
Удар в тавана...
Изгаряща болка в главата...
Крака, напрегнати като корабни въжета в буря...
Хрипливо дишане...
Горещо олово в дробовете...
Канавка край пътя...
Залитане...
Буренясъл слог...
После тъмнотата на разорано поле в нозете ми...
Плача на детето...
Непрекъснатият ми, неистов крясък...
Писъкът на жена ми зад мен...
И грохота! Невероятния, неописуем грохот на най-огромната лавина, която Земята познава. Постепенно усилващ се като свръхзвуков самолет. Имах чувството, че всички рок-банди в света бяха събрани на едно място и акомпанираха на един единствен солист – Велзевул. Постепенно натискът в ушите ми се усилваше. Миг и с припукване тъпанчетата престанаха да резонират. Оглушах! И после същинската звукова вълна ме подбра, отлепи ме от пръстта, като парен локомотив ме блъсна в гърба. Преметнах се във въздуха. В последният момент успях да подложа дясното си рамо за да предпазя сина си. Боби се приземи на няколко метра от нас по очи. Останахме да лежим там, сред буците влажна пръст и купчини полуизгнила житна слама. Безпомощни, отчаяни, безумно уплашени...
Изведнъж хоризонта се наддигна, нагъна и заусуква. Асфалта с канонада от гърмежи се трошеше като сухар. Шрапнели от камъни и пътна настилка засвистяха из въздуха. Хора като подивели скакалци изскачаха от коли, залитаха като пияни, влачеха се и се премятаха във всички посоки. Спазмите на земята, ураганният вятър или сблъсъкът с други предмети и тела ги подхвърляха във въздуха, търкаляха и носеха. Мъж, около 120 килограмов, сякаш перце бе подритнат от конвулсиите на пътя, понесе се неестествено бавно като жив цепелин и се приземи на стотина метра по долу върху предното стъкло на тъмен микробус. Остана да лежи в направената от самият него вдлъбнатина – гигантска медуза изхвърлена от прибоя на брега и бавно съхнеща.
Летящ преден капак, подобно бумеранг, с въртеливо движение обезглави възрастна жена, драпаща да премине канавката. Секунда-две по-късно обезглавеният и труп се открои на искрящия фон като тъмно петно и неспирен фонтан, и продължи да се движи. После закова на място , сакаш проумял станалото и рухна.
Коли като железни бръмбарчета върху бархетна покривка бяха изтръскани във всички посоки от невидима ръка. Подземните светкавици запляскаха и заудряха по брони, гуми, хора. И когато уцелваха резервоар, впиваха хищни зъби от пламъци, разкъсваха ламарини, експлоадираха накрая в огнени дихания и изстрелваха части от коли и трупове нагоре, към обагреното в алено и сребристо нощно небе...
След първоначалният дълбок спазъм земята под нас се загърчи, зарита, заусуква. Приличаше на щорм, на свирепа буря, на родилни напъни. Колко продължи – не зная. Мигове, минути, часове... времето спря, разкъсано на парчета безвремие. Бяхме живи заровени от разбита на каймак пръст. Светкавица изпепели очите ми, облиза косите и дрехите ми на няколко метра от мен.
После земята се раздра! Цепнатина пробяга през тъмнината и ни раздели с Боби на два отделни острова.
Последен тласък. Малък джип прелетя през канавката, преобърна се и по таван се приземи на ръба на пукнатината. Беше пълен с хора, по чудо оцелели до сега. Предното стъкло, само на метър-два от мен се обагри в тъмно червено като плиснато вино. Шофьорът, висящ на предпазните колани надолу с главата ме гледаше неестествено извил врат. По точно – глава нямаше, а вместо нея игленик от стърчащи изпод плътта кости и две оцъклени, безумноогромни очи. Вътре в купето някой прошава - сянка, закрила мижавата светлина на плафонерата. После колата се приплъзна по пръстта и полетя надолу, в ада на земните ядра. Частица от секундата преди това някакъв вързоп тупна и остана да лежи там, където преди малко беше джипът. Пропълзях по гръб, притиснал до гърдите си Сашко. Протегнах дясната си ръка и с върха на пръстите достигнах купчинката. Тя се разшава, при което се заплъзга по оставеният от тавана на джипа улей. Със сетни усилия се протегнах и успях да сграбча парче плат. Дръпнах рязко, изпукаха шевове, но в скута ми се търкулна още едно детско телце. Прегърнах го със свободната си ръка, то се притисна към мен и се разтресе от конвулсии...
През цялото това време вълната на разрушението вече бе преминала, изтъркаляла се на север като миксер разбивайки и разделяйки света на такъв, какъвто беше и този свят, в който сега вегетирам...


... просто вегетирам сред мизерия.
Блъскам клавиатурата и тя с трясък тупва на пода. Плача. Пресягам се за цигарите, вадя последната от кутията и я запалвам. Ръката ми ядно се сви в юмрук и смачка картонената опаковка.
Преживявам за хиляден път малката си смърт. Защото тогава нещо в мен умря. Нещо загина сред мълниите и пламъците. Пропадна в пропастта заедно с онези нещастници. Душата ми, като пукната делва, се разля там, тогава, в онова разорано поле! Остана само тази прогнила от спомени черупка, която вече четвърт век съществува. Не – оцелява на инат! Която ежедневно, ежеминутно живее в света на собствените си кошмари. В ад, по-страшен от библейският защото няма прошка, няма надежда, няма чистилище...