Тази новела започнах на 17 юни 1999 г. Прекратих писането и на 21 август 1999 г, след силното земетресение в Турция. Ако прочетете редовете по-долу, ще разберете защо спрях.
А защо сега отново продължавам? С надеждата, че това вече няма как да се случи. Дано...
21 август 2038 г. (26 г. сл. Края)
Днес завърших приготовленията за Зимата. Генераторът е пуснат и мижавата светлина обтъкава утробата на Убежището. Хвърля причудливи сенки по стени и предмети като призраци от Отвъдното. Като призраците, скрили се из гънките на ума ми, натикани там от години и преживявания. И напират. И настояват да ги извадя от забравата, да изтупам праха на времето, да ги отмия от наслоеното мълчание. Да разкажа за тях!
Не знам дали си струва?! Дали след някоя поредна зима ще дочакат да ги разрови някой от преспите, да надзърне в тях, да ги разбере и приюти. Защото са ненужни и безсмислени остатъци на едно трагично вчера. Вкаменелости на това, което беше. Като мен самият! Седемдесет годишен старчок, неспособен на нищо друго освен да опява по миналото и злокобно да пророкува бъдещето.
Поглеждам през прозореца на доброволният си затвор. Оловносиви облаци в причудливи форми тежко се спускат по обледената от слана земя. И мачкат, и смазват всичко под себе си: порутените къщи и огради; хълмът, пожълтял и излинял като архивна снимка; църквата на върха му (по-точно скелетът й – без стени и без камбана... като ешафод); стадото бетонни тиранозаври на хоризонта...
А вятърът, пастирът им, разпилява по издънените улици окапали листа, провира се под полуживите храсти и дръвчета, брули орехи и кестени, подпъхва пръсти под изтърбушеният ламаринен покрив на училището и бие. Сякаш оцелял монах удря клепалото, за да отпъди чумата и да призове оцелелите.
С крайчеца на окото си забелязвам движение. Извъртам се и се втренчвам в господаря на този постапокалиптичен свят. Черен и нагъл, безшумно провиращ се между избледнелите черти на осевата линия на асфалта. Главата му стърчи почти под прав ъгъл спрямо тялото, а насред непрогледната тъмнина на котешката му муцуна – два студени елмаза разрязват околното. След миг само изви пренебрежително взор към мен. Спря се, като че ли някаква, особеноважна мисъл го стрестна и в следващият миг, сякаш вятърът го поде, се озова на перваза, току пред лицето ми. Бутнах резето, открехнах прозореца и го пуснах да влезе сред облак влага, студ и онзи привличащ и в същото време вледеняващ мирис на скот и мърша, на живот и смърт.
- Заповядайте, Ваше величество Анубис І !
Котаракът спря за секунда, поклати като че ли утвърдително глава и скочи върху канапето срещу печката. Сякаш винаги там беше лежал и тази стая, аз самият и този свят му принадлежат.
В същият момент, сякаш ме бе хипнотизирал, изплува спомен, болезнен и отвратителен. Котките...