автор: vasillazarov

Бурните времена, в които се случваха тези събития водеха до бързи и осезаеми промени. Такива бяха те и в централната част на столицата, включително и на централния пазар. За разлика от предишно време, в ранната пролет никога преди не е имало такова разнообразие на стока. В годините на соца пускаха банани, портокали и мандарини само за Нова година. Сега цяла зима имаше изобилие от цитрусови плодове. Не само, че не се извиват предишните опашки, но поради обстоятелството, че предлагането леко превишава търсенето, се стига до бракуване на негодната стока.
Наред с вносните плодове, пазарът изобилстваше с ранни оранжериини зеленчуци - местно производство и внос. Росен не можеше да се оплаче от липса на работа и клиенти.
Около три часа след обяд дочу зад себе си разговор на висок тон. Гласовете бяха мъжки. Единия от тях познаваше много добре. Бай Петко изговаряше думите, с ,,р” с досущ френско произношение. Разговорът премина в разпра и видя, че минаващите хора се заглеждаха в посоката на чуващата се гюрултия. Росен се обърна и видя, че бай Петко се караше с Бранков и Цонков. В този момент словесната разправия премина и във физическа. Понеже Бранков беше застанал пред бай Петко, Росен не успя да види точно как започна всичко, но ясно видя как старецът се преви. После забеляза, че е извадил крушовидното съдче и размахва ръце. Бранков и Цонков мигновено му отвърнаха с ритници и юмруци. Росен скочи като ужилен. Възмущението му мина всички граници. Не знаеше какво щеше да предприеме, но не можеше да понесе подобно нещо да се случва пред очите му. Когато стигна до тях, бай Петко беше паднал по гръб, Цонков го риташе в слабините, а Бранков се беше заел да разглежда оръжието на стареца. Росен хвана Цонков отзад за раменете и го издърпа назад, пронизван от учудения поглед на Бранков. Когато се наведе над кървящото лице на бай Петко, усети силен удар по гърба. Изправи се с болка и се обърна към нападналия го Цонков.
-Мамка ти неблагодарна, мислиш, че не знаем, че даваш крадена от нас стока на лудия! - крещеше шефът му и се готвеше да го налага.
Бранков, който се намираше зад Росен, го хвана през кръста. Използвайки това, Цонков сви юмрук, да го стовари по лицето му. Росен успя да го изпревари, подскочи и с двата си крака удари ниския му нападател в областта на гърдите. Цонков се огъна, очилата му изхвръкнаха и се строполи на земята. Росен успя да се откъсне от прегръдката на Бранков и вдигнал юмруци за отбрана, го очакваше. Само че на шефа му изглежда не му стискаше да продължи. В този момент се чу свирка откъм сергията му. Обърна се и видя, че към тях тичат трима полицаи. Бяха се събрали много хора, явно видяли всичко. Полицаите сложиха белезници на Росен и Бранков. Единият полицай говореше по радиостанцията, докладваше и поръча да се изпрати линейка. От близките магазини продавачки помолиха да се погрижат за лежащите на земята. Цонков успя да стане без чужда помощ, бай Петко беше в много по-тежко състояние. Eдин от полицаите го огледа и измери пулса му. Донесоха стол, за да настанят падналия на него, но скоро се разбра, че това не може да стане. Тогава сложиха някаква дреха под главата на бай Петко. Междувременно полицаят, който сложи белезниците на двамата, направи бърз разпит на Бранков. Като разбра, че закопчаният има офис-канцелария, се разпореди Цонков и Бранков да влязат с него в нея. Росен оставиха отвън в компанията на третия полицай. След малко пристигна линейка, а също така и представители на медиите. Със самото пристигане, направиха около десет снимки на Росен за не повече от минута. След това по същия начин снимаха бай Петко. После Росен ги видя да влизат в канцеларията. Пристигналите с бели престилки, вероятно шофьор, лекар и медицинска сестра, се заеха с бай Петко. Сложиха го на носилка и го пренесоха в линейката. Полицаят, който охраняваше Росен и оказващите помощ жени, съдействаха на медицинския екип да пренесе възпълното тяло на ранения. След това двете жените, дошли от съседните магазини да свестяват пострадалия, бяха подканени да освободят района от присъствието си. Лекарят попита полицая дали може да тръгват с пострадалия, но той го препрати към канцеларията, където това можел да разреши неговият колега. Каза му още, че там имало и друг човек, който можело да се наложи да прегледат. Лекарят влезе в канцеларията и когато отвори вратата, Росен успя да види как Бранков подава порцеланова чаша, от която се издигаше пара, а един от полицаите държеше в ръцете си крушовидното оръжие на бай Петко. След това пристигна полицейски джип и от него слязоха двама полицаи. Единият започна да оглежда обстановката, а другият кимна за поздрав. Колегата му отговори на кимването и посочи Росен. След това влезе в канцеларията, а оттам излезе друг от униформените, който посочи Росен и каза: „Този е за прибиране!”.
Дошлите хванаха задържания от двете страни в областта на лактите и го вкараха в джипа. Излезлият от канцеларията полицай също се качи в колата. Джипът потегли и след около десет минути пристигнаха в полицейското управление. Единият от полицаите въведе Росен в едно помещение. Освободи едната скоба на белезниците от ръката му и я захвана за една тръба, намираща се над главата на задържания. Така престоя около час. После го преместиха в една арестантска килия, където можеше да седне на нещо като нар. Не можеше да определи колко време е стоял там, когато решетката изтрака и един полицай му нареди да излезе и го насочи към едно от съседните помещения. Коридорът се разклоняваше по средата и Росен видя в гръб една жена, която или беше Зоя, или удивително приличаше на нея. Не можа да разбере, защото съпровождащият го насочи към другата посока. Стаята, в която го вкара явно беше предназначена за разпит. Зад бюрото имаше цивилен мъж, който започна да разпитва Росен, като щракаше на допотопна пишеща машина. Записваше въпросите си на машината и след това ги задаваше, като остро, изпитателно и в упор гледаше разпитвания право в очите, без ни най-малка вероятност да мигне. След като изписа достатъчно въпроси и отговори, прочете протокола на Росен и го накара да се подпише. После му подаде други два документа и Росен също ги подписа, без да положи усилия да разбере защо трябва да прави това. Върнаха го в килията и след половин час го пуснаха да си ходи.
Симона и майка й бяха видимо притеснени от необичайното закъснение. То се увеличи, когато видяха в какво настроение е. Всяка вечер се връщаше от работа със слънчево настроение, типично за онези млади хора, гледащи на живота с оптимизъм и ентусиазъм. Тази вечер изглеждаше като попарен.
-Роска, какво е станало, добре ли си? - посрещна го Симона, още с влизането му.
-Останах без работа…- промълви Росен.
-Не се притеснявай за това. Ще си намериш нещо по-хубаво. Може да е за добро - започна да го успокоява Симона.
Росен видя потреперващата брадичка на майка й. Горката жена, беше толкова притеснена, че той реши поне тази вечер да им спести другите подробности. Едва на другия ден сутринта се престраши да разкаже всичко. Симона слушаше и неодобрително клатеше глава. Тя беше запозната много добре с обстановката в работата му. Знаеше какво представляват работодателите му, а и за бай Петко беше слушала достатъчно.
-Росене, ти не може да се чувстваш отговорен за случващото се в целия свят.
-За целия свят не мога, но това стана пред очите ми. Ако не бях спрял побойниците, нямаше друг да се притече на помощ на стария човек. Сега можеше бай Петко да не е жив! - каза Росен и усети, че това звучи малко преувеличено.
-Те са зли хора. Могат да ти навредят. Не трябва да се чувстваш задължен да въдворяваш справедливост.
-Не, не е за това, Сонче. Не можех да понеса пред очите ми да бият възрастен, безпомощен човек.
-То вече е станало. Дано не се налага да се мъкнеш по полицията или съдилищата, заради случилото се. Все пак искам да ти кажа, че не одобрявам твоето поведение. Дори съм разочарована. Не съм те виждала и представяла в такава светлина - каза с нисък глас Симона.
Росен видя ситуацията от нейна гледна точка. Защо е разочарована? Защото имаше представа, че се е събрала да живее с кротък човек, а с вчерашната случка той показа, че всъщност не е такъв. По толкова въпроси имаха общи виждания и разбирания, дори можеше да се каже по всички. Разбираха се с поглед, но по отношение на вчерашната случка бяха на различно мнение.
На другия ден по обяд се обади Жеко.
-Здравей, Росене! Ти си станал много известен! Днес отварям вестник ,,Конфликтно жълто”, гледам те на първа страница и не мога да повярвам. А и това, което пише, направо не е за вярване. Снабдявал си със сода каустик някаква откачалка, та да полее лицата на шефовете ти.
-Това не е вярно. Как са могли така да го възприемат…Кой вестник казваш? - попита Росен.
-,,Конфликтно жълто” - излиза всяка сряда, последния брой. Ако имаш нужда от нещо, казвай, да помагам.
-Благодаря ти.
Росен отиде до РЕП-а и купи един вестник. На първа страница пишеше с големи букви:,,Луд на „Женски пазар” полива лицата на търговци с разтвор от сода каустик и люти чушки”. По- долу, с малко по-ситни букви, пишеше:,,Продавач на сергия го снабдявал с химикала и крадени зеленчуци.” Имаше снимка на Росен в цял ръст с белезници. Снимката на бай Петко беше най-вероятно тази от паспорта му. На снимка беше показано и оръжието на стареца. Статията беше обширна и в стил ,,двамата търговци обект на нападението, твърдят”. Според написаното Росен е подкупвал лудия с крадени от сергията плодове и зеленчуци, за да нападне работодателите му. Ако това било истина, можело да се предполага за причините за това подбудителство - неиздължена или ниска заплата, или насъбрана мъст, поради лошо отношение.



-Георги, нали се сещаш за Янчето, моята братовчедка? - попита Велмира.
-Да, разбира се.
-Иска да разговаря с тебе. Не ми казва за какво. Тя е малко нахална. Поръча ми да ти дам телефонния й номер - Велмира подаде едно листче на Георги.
Георги си спомни за срещата. Преди няколко дена една братовчедка на Велмира я потърси по вътрешния телефон от входа на сградата. Беше почти обедно време. Счетоводителката му излезе, за да се види с гостенката. По-късно Георги отиде в стола да обядва и ги видя седнали на една маса. Велмира направи жест с ръка, да го покани при тях. Яна беше на около двадесет години. Пристигнала от Сливен, понеже там не си намерила работа. Сестра й била медицинска сестра в столицата и тя дошла при нея. Надявала се тук да намери работа и изобщо тук виждала бъдещето си. Беше симпатично момиче. Може би такава физика като нейната се удостояваше с определението ,,миньонче”. „Човекът като биологично същество има своите породи” - замисли се Георги. Може би нейната порода беше еквивалентна на кучешката ,,кокер шпаньол”. Георги клонеше към ,,каракачанска овчарка”. Представи си как двете породи кучета биха могли да правят секс и това го развълнува. Малкото шпаньолче беше объркано, беззащитно и се мотаеше в лапите на каракачанеца.
-Георги, какво ще правим с билетите за Миланската скала? Рано сутринта съпругата на зам.- министъра пак те търси - прекъсна фантазиите му Велмира.
-Въобще нямам идея. Възможността да се намерят билети няколко дена преди представлението дори не е нищожна, а определено - нулева. Могат да се намерят билети, но поне месец предварително.
-Не може ли да им вземеш за по-нататък?
-Държи на тази дата, защото имали годишнина от сватбата. Хубаво, но защо по-рано не са се сетили да гледат опера на празника си? Предложих й да посетят филхармонията в Кьолн. Понеже много пъти съм бил командировка на търговските изложения, съм я посещавал. За нея винаги се намират билети. Там операта е слабо посещавана, но специално за филхармонията идват от чужбина. Проверих, че точно на тая дата има представление на Монсерад Кабайе. Уговарям я, че за да избере Фреди Меркюри за дуета „Барселона”, значи е много добра. А тя ми казва, че ако е за опера, предпочита да е в Италия. Понеже всички текстове на опери били на италиански. Логика! Вчера говорих с една дама от Миланската скала, чиято длъжност преведена на български е организационен сътрудник. Обяснявам й, че билетите са за дипломатически лица и т. н. Тя ми говори за уникалността на скалата. Разчитайки единствено на билетите, не могли да платят дори само на тенорите. Добре че имало благодетели, на които да разчита операта. Ако не били те, знаменитите им артисти щели да отидат като нищо в Америка. Американците и сега им предлагали повече пари. Та работата се състояла в това, че за тези благодетели се пазели ложите. Операта ценяла своите благодетели повече от дипломатическите лица. С други думи, искаше да намекне, че могат да ни осигурят билети в ложите, но на цена предполагам от сто хиляди долара нагоре във вид на спонсорство. Да, ама ние не сме петролни шейхове - размишляваше на глас Георги.
-В Париж има ли опера? Все пак Париж е по-изискано от Кьолн. Аз, ако съм на нейно място, няма да откажа - замечта се Велмира.
-Ти знаеш ли, че за Париж по можем да я навием. Нека да проверя първо. Ако имаме тоя късмет, да ги почерпим по тая начин…
Георги проведе няколко разговора с Париж. Научи, че за въпросната дата все още има непродадени билети за операта на Бастилията. Щяха да представят ,,Бохеми”.
Георги веднага избра телефонния номер на жената на зам.- министъра, която беше запазила бащинското си име.
-Здравейте, г-жо Гринберг. Много се радвам да ви чуя. Имам една интересна новина за вас. Предполагам, че ще бъдете много приятно изненадана. Успях да намеря билети за операта в самия Париж. Да, просто имате невероятен шанс! По едно стечение на обстоятелствата на тази дата ще представят операта ,,Бохеми”. Препоръчвам ви преди представлението да посетите района на ,,Мулен Руж” и Монмартър. Там са се подвизавали бохемите. Те са били безпарични артисти, художници, философи. Около тях са гравитирали дами със свободно държание, а пък около дамите - заможни господа. Така се е получила една среда на преливане на култура и материални средства двупосочно, като свързващото звено били дамите. Гарантирам ви, че ще се потопите в цялата тази френска романтична обстановка. Операта ,,Бохеми” лично аз бих предпочел да я гледам именно в Париж… Добре, ще чакам да ми потвърдите, но ви моля по-скоро, че и тук билетите могат всеки момент да се изчерпят - Георги затвори слушалката на телефона.
След по-малко от десет минути г-жа Гринберг се обади с радостната новина за Георги, че харесва предложението му и не би могла да откаже.
Нататък за Георги беше лесно да осигури заплащането на билетите за операта и самолетните билети. Оставаше да съгласува хотела за нощувките. Всички разходи естествено трябваше да поеме той. Това му отваряше нови възможности да снабдява родното здравеопазване с медицинска апаратура от Япония. Добре че хората имаха дипломатически паспорти и нямаше да се налага да се занимава с посолството, което не беше склонно да раздава входни визи за Франция с щедра ръка.
Когато свърши работното време, Велмира си тръгна, а Георги извади листчето с телефонния номер на Яна, и го набра.
-Моля… - чу се сънен глас.
-Здравей, Яна! Търси те Георги.
-Аа,… здравей! Очаквах да се обадиш.
-Искаш ли утре да се видим?
-Добре.
-Ще те чакам към един часа в подлеза на НДК.
-Добре, в един часа - потвърди Яна.
-Приятна вечер!

На другия ден Георги отиде на срещата. Видя Яна отдалече. Тя изглежда очакваше да се появи от другата страна.
-Здравей, Яна - поздрави я Георги.
-Ох! - стресна се момичето и сложи ръка в областта на сърцето си, като едновременно с това наведе глава и леко приклекна с притворени очи. – Така се уплаших!
-Извинявай.
-Няма нищо. В София съм отскоро, не съм свикнала с такова движение и динамика. В Сливен е несравнимо по-спокойно. Тук всичко е някак забързано и напрегнато. Като съм била в града и се прибирам в квартирата, се чувствам много напрегната и изнервена.
-Искаш ли да излезем извън града, примерно на Витоша? Там ще се почувстваш по-добре.
-На Витоша? Добре!
Как сега на Георги му беше необходимо ВМW-то! За съжаление беше на ремонт. Преди два дни го удари една кола. По ирония на съдбата се случи точно както Жеко се пошегува. Ударът беше отзад. Когато Георги се прибираше в „Бояна” и направи десен завой, залязващото слънце блестеше и го заслепяваше директно през предното стъкло, а с отражението си - и от мокрия асфалт. На Георги му се стори, че на улицата има кола, предмет или пешеходец и наби внезапно спирачка. В този момент усети удара на движещата се след него кола. Георги се извини на Яна, че не може да я вози с колата и я поведе към автобусната спирка.
През седмицата хората в планината бяха много малко, за разлика от почивните дни. Това бе много благоприятно за една разтоварваща разходка и игра на воля за едно кокер шпаньолче и един каракачанец. Хапнаха на Тихия кът и се разходиха до дендрариума. Янчето говореше общи и незначителни неща от рода на колко малко искала от живота - да има дом и някаква работа. Георги разбра, че тя е искала да й се обади не по конкретен повод, а просто така, да се сприятелят и може би още нещо. Затова, когато седнаха в беседката, я прегърна, а Яна прие тази любезност естествено. В процеса на разговора, Георги я прихвана по-настойчиво и пръстите на ръката му докосваха фасадата на дясната й гръд. Усещането за мекота и женственост, го изпълваше с желания. През останалото време от почти двучасовия им престой, не искаше да помръдне ръката си оттам, с изключение на един път, когато се опита да я поцелува. Тогава Янчето се поотдръпна и му предложи да се видят пак утре. Когато се качиха в автобуса, и Георги сложи пак ръката, с която я прегръщаше на топлото място, Янчето я подмести нежно и му каза, че и тя е човек със сетивност и чувствителност, не била от желязо.
На другия ден, още при първо виждане и поздравяване, Яна съобщи на Георги, че има две новини - едната добра, втората - лоша. Втората била, че спешно й трябвали сто лева. Георги попита каква е добрата, но Янчето мълчеше. Георги си помисли, че в нейните очи изглежда достатъчно умен мъж, за да се досети какво ще е това. Покани я на Копитото. Колата му беше готова и нямаше да се налага да чакат автобус. Когато отидоха на рецепцията, администраторката им каза да не се притесняват. Явно бе усетила някакво притеснение и у двамата. От хотелската стая се откриваше великолепна гледка към гората. Георги разсъблече момичето, докато то гледаше през прозореца. Вдигна го и го сложи на спалнята. Хвана го с двете длани за седалището и го поднесе към себе си.
-Искаш ли да се гледаме? - попита Георги с треперещ глас.
-Не - каза Янчето, като продължаваше да гледа през прозореца, а бузките и горяха в свенливо-сластна руменина.