автор: rumlas

из Българите в Германия

Най-страхотни от всички българи в Германия бяха студентите. Броят им бе изключително голям, а в тяхното организиране вземаха участие и Посолството, и Културният ни център. Без да преувеличавам, мога да заявя, че именно те ме караха да се гордея, че съм българин.

Практически бяха навсякъде, но в Берлин, Дрезден, Илменау и Карл-Маркс-Щадт (Кемнитц) бяха, така да се каже, ядрата. Тези градове се бяха превърнали в средища на българските студентски общности.
Успехите им в учебния процес бяха безспорни и затова няма да ги коментирам. По-скоро бих желал да се спра на културните и обществените им прояви.
И така, всяка година и на различно място (местата се редуваха), се организираха срещи, на които българските студенти в продължение на седмица или две изнасяха концерти и фолклорни програми на живо, съревноваваха се по всевъзможни видове спорт, надпяваха, надсвирваха и се надиграваха, както и изпълняваха постановки от класици като Вазов, Каравелов, Славейков и др. (Основно това ставаше на български език, с изключение на някое и друго финално представление, което се провеждаше на немски. Освен това във всеки отбор, танцова трупа или театрален колектив имаха право да участват и определен брой германски студенти.)
По спортните площадки атмосферата бе олимпийска. Съревнованията се провеждаха по множество дисциплини, поради което биваха наричани мини-олимпиади. Съдиите бяха немци и строго съблюдаваха за спазването на правилата, за обективното ръководене и отсъждане. Някои от постиженията не отстъпваха на тези от републиканските първенства както в България, така и в ГДР. Публиката също бе смесена и следеше от сутрин до вечер изявите на участниците.
Привечер се прехвърляхме в залите и наблюдавахме културната програма. Хора, характерни за отделните региони на България, песни и танци, набиращи все по-висока скорост, но и индивидуалните изпълнения на участниците, някои от които достойни за книгата на “Гинес”, създаваха неповторими вълнения и смях. За музикантите, техните състави или театралните трупи да не говорим. Бяха като истински професионалисти. Конкуренцията бе толкова голяма, че на журито често се налагаше да взима решенията си, хвърляйки „ези” или „тура”.
И тук, аналогично на спортните състезания, на класиралите се на челните места се начисляваха точки, които накрая участваха в генералното класиране. Така последната вечер на специално организирано за целта гала празненство, се връчваха наградите. А те бяха многобройни – за състезатели, изпълнители, музиканти, режисьори, сценаристи, при това както според журито, така и според зрителите.
Подобна масова, но и качествена проява, не бях изживявал досега. Когато първия път заедно с баща ми, който бе канен за член на жури, заминах за Илменау и видях за какво става въпрос, никога повече не я пропуснах. Дори на следващата, която се проведе в Дрезден, ми разрешиха да участвам от отбора на Техническия университет в дисциплината 3000 метра гладко бягане и въпреки че все още нямах 12 години, както и съответната екипировка (бягах със сандали и навити крачоли), успях да завърша на 14-о място и по този начин да помогна на университета на брат ми за едно още по-добро класиране.
Срещите на българските студентски общности се превръщаха в едно от най-значимите събития за дадения град и неизменно бяха посрещани и наблюдавани от населението с интерес и задоволство. Участващите във формациите немски студенти, макар и ограничени като бройка, бяха изключително умело подбрани, невероятно подготвени и изцяло се сливаха с българските си колеги, като не само допринасяха за успеха на своя колектив, но нерядко показваха и завидни музикални, рецитаторски, танцьорски и актьорски умения.
Няколко дни всички говореха за българите, всички ги уважаваха, всички им се възхищаваха, не малко ги боготворяха.

― А колко германки забременяха?!
― Казва ли ти някой!

* * *

На няколко преки от центъра на Берлин

Намирахме се в края на пети клас, когато тренировките по футбол навлязоха в най-интензивната си фаза. За разпускане двамата с Щефан често изминавахме известно разстояние пеша, след което се разделяхме и прибирахме.
Футболът учи на доста – както на добри, така и на не особено добри неща. Правилата, финтовете, техниката, паданията, ставанията, но и маниерите на по-известните футболисти – всичко бяхме усвоили със завидно старание и подражание.
Един ден, както си вървяхме и коментирахме „мъжкарските” прояви на някои от играчите на „Байерн Мюнхен”, Щефан ме спря и попита:
― Руум, би ли ми казал коя е най-лошата, най-гадната обида в България?
Замислих се коя от всичките да му съобщя и след кратко пресяване на аргументите „за” и „против” му отвърнах с класическия вариант:
― „Да ти еба майката!”
― Какво? Дат ú айката? Кажи я пак, моля те! Само още веднъж!
Повторих, потретих, въобще изричах я до тогава, докато Щефан не започна да я произнася що-годе правилно... и съжалих.
Щефан направо полудя. Въпреки че все още не знаеше значението й, взе да закача хората по улицата. Сочеше ги с пръст, потупваше ги по раменете, а после и по гърдите. Привикваше ги с ръце, сякаш желаеше да им прошепне нещо поверително и когато те се навеждаха, за да го чуят, се навираше в лицата им и ясно и отсечено изричаше:
― Да-ти-е-ба... май-ка-та!
Те, от своя страна, отстъпваха назад, гледаха го с недоумение и му отвръщаха:
― Вас? Ви бите? Вас мьохтест ду? (Какво? Как, моля? Какво желаеш?)
Тогава той се спукваше от смях и започваше наново.
Щом даденият минувач решеше, че на момчето му хлопа дъската и продължеше пътя си, Щефан пресрещаше следващия. Когато нямаше такъв, просто избързваше напред и си търсеше жертви из по-малките пресечки.
След като бе обработил една дузина нищо неразбиращи, но добре възпитани немски граждани, в един момент те свършиха, а той, тананикайки си някаква мелодийка, се стрелна напред и изведнъж зави вляво, скривайки се от погледа ми. Тъкмо наближих мястото, когато изскочи подобно на снаряд и профуча край мен със свръхзвукова скорост. Същевременно някакъв продълговат предмет се удари в стената, отрони част от нея и падна на земята. Беше десеткилограмов железен лост, който би трябвало да се използва за демонтирането на гуми от тежкотоварни автомобили и който, по някаква незнайна за мен причина, летеше право към главата му и за една бройка не го уцели. Веднага след това дойде и обяснението, при това на чист български език:
― Ах, ти, гадно копеленце! Само да ми паднеш и ще ти откъсна главата!
Погледнах вляво и онова, което видях, ми изправи косата. Бе двойникът или по-скоро потомъкът на Дан Колов по възможно най-права родствена връзка, който, спирайки се от набраната инерция, се озова пред мен.
Замръзнах на място и се престорих на умрял. И явно успях, защото Дан Колов се наведе, взе си инструмента и изпускайки парата, простена:
― И в Германия човек няма спокойствие! Откъде ли знае този дивак подобни думи? Сигурно е син на някоя немска кучка, а баща му е нашенски идиот. А може пък и цялата му рода да се състои от смесени кретени?!
Беше як като бик и вероятно толкова умен. Тежеше най-малко 130 килограма, от които половината със сигурност чиста мускулна маса. Метри по-надолу в уличката бе паркиран ТИР, на който от двете страни на платнището, с избождащи очите латински букви пише: B U L G A R I A.
Дан Колов приседна до задните гуми на камиона си на нещо като импровизирано столче и продължи да отделя едната гума от джантата ú. Въртеше я и преобръщаше така, сякаш бе геврек от 12 стотинки.
― Ясно! Българин, шофьор на ТИР, здравеняк, а на всичкото отгоре и със спукана гума! ― обясних си аз набързо ситуацията и се заоглеждах за Щефан.
Той обаче трябва да е бил бая уплашен, защото близо половин час не можах да го открия. Бе се спрял едва на „Остбанхоф”, там, където аз се изкачвах към перона, и ме очакваше.
― Най-после! Какво прави досега? ― попита ме той.
― През цялото време те търсех! А на теб какво ти стана изведнъж? Защо изчезна?
― Как защо, не видя ли? Завих в онази пресечка и гледам някакъв дебелак по потник да седи и ремонтира камиона си. Приближих откъм гърба му, чукнах го по рамото, той се обърна, а аз му рекох:
― Да-ти-е-ба.... май-ка-та!
Тогава този наедря подобно на глиган, на който бях отмъкнал женската, и ми отвърна с нещо като:
― К’во?
Сметнах, че не дочува добре и затова си поех въздух и му изкрещях думите с всичка сила право в лицето.
Не щеш ли, глиганът се изправи на задните си крака. Усетих как въздухът вибрира и че съм всичко друго, само не и в безопасност. И наистина, пред мен стоеше звяр, готов да ме разкъса. Време за размисъл обаче не ми остана, защото онзи експлоадира, a аз си плюх на петите. Как мислиш, дали има вероятност да е разбрал какво му казвам, защото останах с впечатлението, че му говоря на майчиния му език? Всъщност какво означават тези думи?
― Ела да ти покажа нещо! ― отговорих аз и го задърпах навън.
Няколко минути по-късно с Щефан се заехме с наблюдението на ТИР-а и шофьора.
― Е, Щефан, нищо ли не виждаш?
― Не, какво е и къде трябва да го търся?
― Ами, защо не погледнеш към брезента на камиона например?
― “Bul-ga-ri-a”! Хайде стига бе, как можах да не го забележа! Дори и буквите са по-големи от мен. А сега ще ми обясниш ли какво означават думите?
Обясних му. Щефан се хвана за главата. Не можеше да повярва на ушите си.
― За малко този да ме направи на кайма и то заради някаква си обида! Добре, че при нас - германците - не съществуват подобни, защото в противен случай щяхме да се смелим взаимно!
Продължихме пътя си, а Щефан забрави израза по-бързо, отколкото го бе научил. Явно размишляваше относно някаква поука, тъй като до дома си не отрони нито дума. Физиономията му бе напрегната, също като онази на шофьора на ТИР-а. Бях успял да накарам двама души, макар и коренно различни един от друг, да се замислят над неща, които на мен ми се струваха комични. Направих си съответните изводи, благодарих на Бога, че не се бях спрял на някой още по-гнусен вариант, и никога повече не посмях да преподавам уроци от подобен характер.