автор: verysmallanimal

Живял някога един малък човек - толкова малък, че не го забелязвали и стъпвали отгоре му. И от това шапката му била много смачкана. И фасонът му бил смачкан.
Къщичката на малкия човек била бедна, чак празна. И главата му била празна - толкова празна, че паякът, дето живеел вътре умирал от глад.
Един ден, като не издържал вече на тия мъки, паякът решил да се обеси. В един ъгъл на празната глава висяло тънко въженце – с него малкият човек свързвал двата края, но тъй като сега имало само един край, въженцето кротко си висяло. А под него – столче. Тук някога сядали мислите на малкия човек, когато се уморявали да препускат. И понеже и последната мисъл отдавна била напуснала малката глава, столчето прашасвало. Покачил се паякът на столчето. Дръпнал въженцето и какво да види - очичките на човечето взели да се въртят насам-натам, а от ушите му вятър свистял. Заслушал се паякът в свистенето и му се причула песничка някаква. А очичките звънкали като камбанки. Зарадвал се паякът, презрял желанието си да яде и вързал въженцето за едното си краче - седи на столчето, потропва с краче, а песничката се лее под съпровода на очичките-камбанки. Точно тъй правел и малкият човек, когато имало какво да прави.
Но кратка била радостта на паяка - малкият човек излязъл на улицата и някой, който не го забелязал, го настъпил.
Смачкала се шапката, а под нея – главата, а в нея – столчето, а на столчето – паякът.
И от отгава никой не е чувал тая песничка.
А казват, че била весела.