автор: iam

Чудесна юлска сутрин е,
разхождам се по улиците празни
с поглед в хоризонта син,
вървя и радвам се на тишината
покрила със спокойствие света.
За всеки късче красота в простора има,
единствено да знаеш трябва ти
с какви очи да гледаш на света,
за да откриеш късчето за теб.
Най-лошото е, че не можеш
да гледаш само в небесата ти,
навеждаш поглед и откриваш,
че някой е съсипал истинската красота.
А кой ли е?-задаваш си въпроса,
и вече знаеш отговора ти
-Човекът - той този е наивно, който мисли,
че може да създава вечна красота
в този свят – нявга сътворен от друг.
Признайте, че дори когато е красиво
създаденото тук от нас,
изкуствено е някак - не на място
сред вечната природна красота.
И всеки ден изчезва красота по малко
-Къде полята са прекрасни,
горите , чистите води,
и жалко, че за да открием красотата
с поглед взрян в небесата трябва да вървим.
И моля се, човекът никога да не открие
как да изпълни с бетон таз неземна красота.
Не зная как решили сме най-умни, че сме ние,
че няма в природата по-умни същества,
но май успяваме с бетона да покрием
човещината, разума в нашите сърца.
И сякаш влагата прониква в телата,
и сякаш мрак покрива всяка красота,
и плесента опитва да скове сърцата,
в клетка грозна да затвори нашата душа.
Уж всички знаем,
че единствено природата е тази,
която може да спаси света,
но алчността и глупостта човешка
пълзи безмилостно към всяка красота.
Страхувам се, че в душите
навлизат вече бетонните вълни,
втвърдяват се и с грозота покриват
човещината, добротата, любовта дори.
Какво ще стане - нали най-умните сме ние?
Дали всесилната природа ще успее
разрухата и слепотата да възпре в нас?
Да споделя с Вас
– Аз вярвам има паралелен свят,
където други сме и в сърцата носим
любов към ближния и към света
така грижовно сътворен за нас.
Разбирам, че наивна съм,
но аз не мога да повярвам,
че тъй е бил измислен този свят,
защото мисля, че единствено доброто
ще може да запази човешкото в нас.
И може би след хиляди години
човекът най-после ще е осъзнал,
че част е от природата красива
рушейки – срива своя свят.
Понякога ядосвам се,
че пускам тези мрачни мисли
да завладеят съществото мое, и дори
да смажат в моята душа
надеждата и вярата в утрешните дни.
Тогава тръгвам, гледам към небето
попивам всяко късче красота,
изпълвам се с магия от небето,
и тъй успявам да спася аз моята душа…