автор: dedenze

Понякога, идваш по тъмно
ефирна, сред рой светлина,
от било, опасно и стръмно,
и носиш ми пак - радостта.

Не мога и с длан да докосна,
ти явно си муза в нощта,
и китка уханна и росна
и смисъл на много неща.

Тогава, сърцето отеква,
притварям най- бавно очи,
душата безмълвно олеква,
при мене, пак нежно си ти.

Запалихме огън тогава,
и пазя го винаги в мен,
постой, остани във забрава,
желая, да бъда - твой плен.

Не смея, не искам да стана,
очи не отварям, уви,
боли ме пак старата рана,
а тебе те няма, нали ?

Очите ти в миг оживяват,
в рисунката плаха от мен,
надежда отново навяват,
че идва и нашият ден.