автор: pasata

Това есе е трудно за писане така, както е трудно да се обрисува образът на един човек, особено такъв, който ти е скъп и обичаш. Идеята за него ми дойде преди около месец. Пред мен изникна образът на Алексис Зорбас от романа на Никос Казандзакис, а след това и образът на Антъни Куин във филма "Зорба, гъркът".
Но сцената, която си спомних, не беше от филма, а неясно пресъздаване на епилога на книгата. След време авторът /тоест Никос Казандзакис/ се опитва да открие Зорбас и открива в едно село дома му. Там се среща с последната му жена, доколкото си спомням отново млада, която му разказва за смъртта на приятеля му. Зорбас е бил болен и вероятно получава удар. В последните си мигове той се бори със смъртта, стиснал здраво юмруци, с ругатни и псувни я прогонва и вперил поглед в света, не иска да се разделя с живота. Сякаш не само той не искал да напусне живота, а и животът не искал да го пусне. И в смъртта си Зорбас остава отдаден на живота безпределно, без задръжки, с неистово желание да живее, с радост за всеки миг. Такъв остана образът на този герой във въображението ми. Почти всеки от вас знае кой е Алексис Зорбас и ако не е чел едноименното произведение на Казандзакис или "Рапорт пред Ел Греко", където също има глава, посветена на него, е гледал филма с участието на Антъни Куин и Алън Бейтс. Сигурно още по - малко може да се намери човек, който да не е чувал прословутото сиртаки на Микис Теодоракис, на чийто фон във филма Антъни Куин и Алън Бейтс танцуват. За мнозина от вас, а и за мен, Алексис Зорбас е символът на неподправения и непоправимия човешки дух, без грим и лустро, без задръжки и скрупули, без предразсъдъци и вина, символ на неутолимата жажда за живот. Няма да ви занимавам с преразказване на историята, защото тези, които са чели книгата или са гледали филма, са запознати, а тези, които не са, е най - добре сами да преживеят това невероятно усещане. Спомням си само някои от фразите, които без да препрочитам отново книгата, са се запаметили в мен през годините.
Това есе е разказ за баща ми, или по - скоро изповед за чувствата ми към него. Преди около месец той преживя инфаркт. Бях свидетел на жестоките болки в гърдите, които изпитваше, докато чакахме екипа на "Бърза помощ", на стенанията му, на борбата му. Когато линейката го откарваше към специализирана кардиологична болница в друг град, на час и двадесет минути път с бърза скорост, бях като вцепенен и не си позволявах да мисля за най - лошото. След три часа на очакване заедно с майка ми, изпълнени с мълчание и ужас, се обадих в болницата и първото нещо, което чух, че при постъпването си там татко е изпаднал в клинична смърт. Усетих как главата ми изтръпва и гърлото ми се вкаменява, как се разтрепервам, едва се удържах да не изпусна телефона. Секундата, която измина, докато чуя следващите думи на лекарката, беше неопределимо дълга. След това узнах, че сърцето му е спряло и лекарският екип го е съживил, като са го дефибрилирали на два пъти, докато възстановят сърдечната дейност, а след това са успели да разширят една от запушените му артерии и възстановят и кръвоснабдяването към сърцето. Лекарят ми каза, че следващите четиридесет и осем часа са критични. Цялата нощ, помежду кратките задрямвания, повтарях една своя молитва за баща ми – молитва, отправена не към Бог, а към самия него, сякаш вярвах, че тя ще стигне до него. Моя молитва от името на цялото ни семейство, от всички, които го обичахме и му бяхме благодарни за това, което е правил и прави за нас. Нямах съмнение, че обичам баща си с цялото си сърце, независимо колко пъти съм го разочаровал. На другия ден бях малко по - успокоен, когато отново говорих с друг лекар, която ми каза, че положението на баща ми се подобрява. Към седем вечерта баща ми се обади от мобилния си телефон и тогава се убедих, че се е спасил и е жив. На следващия ден, докато говорих с моята приятелка Адриана за случилото се с баща ми, осъзнах какъв човек беше за мен той. Тогава реших, че ако трябва да го определя с думи, ще го нарека "Алексис Зорбас от Хасково". За мен, той беше живият образ на Зорбас, моят пример за Зорбас в живота. И в този момент ми изникна разказа от края на книгата на Казандзакис. По - късно, татко ми разказа самичък това, което беше научил от други пациенти в болницата. Как се е мятал в носилката, докато са го приемали в операционната, как е зовял за въздух, как се е борил за живота си, когато в един момент главата му се е отпуснала и клюмнала настрани. Според мен, след този момент той е продължил да се бори, неговата душа е била жива и се е завърнала, благодарение на жаждата му за живот и на лекарите, които са го спасили. Тази картина ми показваше каква неизчерпаема любов към живота е водила и съхранила баща ми през целия му житейски път. Неговата обич към цялото ни семейство, неговото желание за живот, неговата неразривна връзка с хората, които обичаше, желанието му да бъде винаги с тях, да не ги оставя сами в света, го правеха човекът, който в действителност беше. Той е за мен символът на любовта към живота - на верността към всичко живо, към обичта, към близките, семейството, всичко, което е ценно. Той и неговият несломим дух, който никога не се предаваше, който винаги ме е подкрепял. Той е "Алексис Зорбас".
Започнах да пиша това есе не само, за да изразя чувствата си към баща ми, а и да разкажа за това какво е според мен обичта към живота, жаждата за живот, която се въплътяваше в самия него. Дълги години нямах изграден ясен образ в себе си за живота на баща ми и това какъв човек е той. Като малък изпитвах повече уважение и страхопочитание пред него, което ми пречеше да го видя като нормален и близък човек, а го възприемах само като родител, като бащата, който е силен, непоколебим и строг. Когато бях на десет години, той замина в Либия да работи за две години с едномесечен отпуск през лятото след първата година. Мисля, че през този период неговият образ се превърна в нещо далечно. Спомням си и срещата ни първия път, когато се завърна. Исках да го прегърна и целуна, но ме беше страх, изпитвах смущение и притеснение да изразя чувствата си, с което имам проблем и досега. Дълго време не успявах да разбера, че зад авторитета и дисциплината се криеше загриженост и тревога. Спомням си един израз, който често цитираше: “Родител, който обича децата си, не ги глези”. Трябваха ми години, за да разбера колко много ме обича и за да разбера, колко много го обичам аз.
Баща ми е роден в Хасково през 1935 година, син на потомствен занаятчия и еснаф в добрия смисъл на думата. Прадядо ми се е преселил в града след някоя от войните – Балканската или Първата световна война от Лозенград, който сега е в Турция. Родната къща на баща ми, в която е имало и кафене, се намираше на улица “Сан Стефано” /в периода на социализма беше прекръстена на “Димитър Благоев”/ в центъра на града. Имаше по – голям брат – чичо ми Стефан, който почина в началото на тази година. Къщата беше двуетажна и дори някъде има снимка на терасата с парапет от ковано желязо на втория етаж. Баща ми израснал със стойностите на градското семейство, но имаше роднини и от село, защото баба ми беше от село Войводово, а първата му братовчедка /която всички роднини наричаме “Калманата”, в превод кръстница, защото е кръстница на сестра ми/ беше израснала в дома на дядо ми, заедно с баща ми, защото майка й починала, когато тя била малка и се преселила от селото в града при леля си. Спомням си, че преди години наричаше баща ми Графа – обръщение, което започнала да използва още от малка, защото се впечатлила, че баща ми постоянно препрочитал “Граф Монте Кристо”. Като младеж баща ми спортувал и бил добър баскетболист, но още от ранни години бил и бохем. На снимките от онова време е запечатан образът му на изискан красив млад мъж с излъчване на сила и контрол, с характерните мустаци, които създаваха удивителната прилика с Кларк Гейбъл и напомняха за Рет Бътлър от “Отнесени от вихъра”. Знам, че е бил много умен и любознателен и е завършил Механотехникума в Хасково, който тогава в Хасково е бил най – доброто средно училище. Разказвал ми е, че е имал желание да учи в университет, а математиката и инженерните науки са му били призвание, но заради разрива на дядо ми с официалната власт и напускането на комунистическата партия след идването й на власт, както и заради това, че хванали баща ми да чете забранена литература като ученик, не му разрешили да кандидатства и да учи във висше училище. Въпреки това, за мен беше човекът с най – ясната и блестяща логическа мисъл. Липсата на висше образование не му беше попречила след години, когато работил в различни производствени предприятия, да измисли няколко изобретения и рационализации, за които дори и в социалистическото време получил някакво възнаграждение според държавните норми. За първи път се оженил на 19 години за майката на сестра ми и брат ми – леля Жана. След това постъпил в казармата. Сестра ми се родила в годината, когато той е навършил 20 години, а брат ми четири години по – късно. Тогава дядо ми и баба ми, чичо ми и баща ми със семейството са живели в къщата, където живеем и досега – на улицата зад автогарата, отново в централната част на града. Къща на три етажа – първият приземен етаж дълги години се ползваше за отдаване под наем на квартиранти, които са живели в по една стая цяло семейство с обща тоалетна за всички наематели и без баня. На втория етаж живееха дядо ми Георги и баба ми Митра, заедно с чичо ми /и жените му или приятелките му/, а на третия - семейството на баща ми. На 36 години баща ми се развежда и се оженва за майка ми – така съм се родил аз. Родил съм се в град Харманли, макар че никой от семейството ни няма нищо общо с този град. Баща ми е от Хасково, а майка ми от Свиленград. По това време са се премествали от град Маджарово, където майка и татко и брат ми са живели няколко години, защото баща ми е работел там по време на разцвета на социалистическите фабрики. Когато майка и татко са отишли в Маджарово да съберат последния багаж и да се завърнат в Хасково, където брат ми вече се е бил върнал, за да учи в Езиковата гимназия, майка е била бременна с мен в осмия месец. И точно тогава майка е получила контракции и е започнало раждането. В Маджараво нямало болница с родилно отделение, затова по най – бързия начин тръгнали с линейка – тип “баничарка” за най – близката болница, тази в Харманли. Положението явно е било много опасно и майка не е била добре. Преди време тя ми разказа, че тогава татко се е разплакал от притеснение. Това е един от моментите, които ме накараха да почувствам дълбоко в себе си колко самоотвержена и всеотдайна е любовта на родителите ми към мен.
Татко беше успял да създаде и да запази семейството ни. През целия си живот е имал много премеждия и постижения. Занимавал се е с какво ли не – освен официалната държавна работа, заплатата от която не е достигала, е отглеждал зеленчуци в оранжерия, телета, пилета. В зората на предприемачеството, в края на социализма, беше таксиметров шофьор, след това купи каравана, която използваше за продажба на кебапчета и кюфтета по събори и панаири, а едно лято цялото семейство работихме на същата каравана на морето. Правехме палачинки, сандвичи, сокове от концентрати, кафе и всякакви други – по това време рядко имаше частни заведения и павилиони за продажба на такива неща. Баща ми опитваше всичко възможно, за да изкара малко повече пари и да осигури семейството. След това татко и батко отвориха семейното ни заведение – коктейл – бар “Гардения”, което дълги години работеше успешно. Когато коктейл – барът западна, татко се пренасочи и започна да произвежда и продава безалкохолни напитки с една машина от рода “направи си сам”. След това продаваше вино в същите помещения с няколко съдружници, а по едно време в едно от помещенията с майка продаваха наливни парфюми. За баща ми нямаше ограничения и нямаше неуспех. Той имаше силата да започне винаги отначало. Но по – важното не бяха всевъзможните му начинания, а това, което беше възпитал в децата си – обичта и верността, която изпитвахме един към друг.
Сега разбирам, че за него никога не е стоял въпросът, който Албер Камю нарича единственият истински философски въпрос: “Струва ли си да живея? За какво живея? Има ли смисъл моят личен живот?” За татко животът винаги си е струвал, той винаги е бил уверен с цялото си сърце, че трябва да се живее докрай. В сърцето си знам, че точно тази жажда за живот го спаси и го върна от смъртта, когато получи инфаркта. А смисълът на живота му беше нашето семейство и обичта му към нас. Тази обич го караше непрекъснато да мисли и да се грижи за всеки – за мен, за майка, за батко, за кака, за племенниците ми. Тази грижа и тази тревога му носеше и много притеснение, много болка и много гняв, но обичта му го крепеше.
Сещам се за едно предаване на Карбовски, в което се разказваше историята на мъж изоставил детето си от първия си брак, а когато се задомил отново и заживял с новата си съпруга в Италия, пак изчезнал и отново децата му от втория му брак останали без грижа, обич и внимание. В предаването Карбовски постоянно повтаряше, че това е история за липсващия баща, за търсенето на бащата. Историята завърши с обобщението на Карбовски: “Истинският баща /или истинският мъж, не си спомням със сигурност какъв израз беше използван/ не се измерва по броя на жените, които е зарязал, а по това дали децата му са щастливи”.
Баща ми беше истински мъж, но най – вече истински човек. Ние, децата му сме щастливи. Аз съм щастлив. Баща ми и майка ми ни направиха такива, каквито сме, и ни научиха да се обичаме. И в моите очи той е символът на живия “Алексис Зорбас”, символът на живия и непобедим човек, изпълнен с несъкрушима воля за живот, с обич към семейството си. Когато се замисля на колко много неща ме е научил татко и на колко неща съм се научил от него несъзнателно, списъкът е дълъг. И малкото дисциплина, която успявам да акумулирам в мигове на трудност, идва от него и от неговия пример, куража да бъда себе си, желанието да казвам истината, способността да мисля, да анализирам и да разрешавам на пръв поглед неразрешими логически проблеми, комбинативната логика. Като ученик, той ми помагаше да решавам текстовите логически задачи по математика и правилата, на които ме научи, още са в основата на способността ми да се справям в работата си. Знам, че това не е откритие, но той ме научи на основното правило, че отговорът на една задача е винаги в условието и ако не мога да намеря отговор на задачата, то или аз не прочитам правилно условието или условието не е вярно.
Най – важното, на което се научих от татко обаче не е логиката. Най – важният урок е упоритостта да живееш, дори когато е най – трудно. Да продължаваш да буташ като Сизиф камъка до върха и когато той се изтърколи, да започнеш отначало. Не с отчаяние, а с обич. Така издържа той и на дългите години, когато майка гледаше баба ми на легло в Свиленград и изнемогваше, а татко беше с мен в Хасково и се чувстваше самотен без майка и безсилен да промени ситуацията, като виждаше как тя се съсипва и психически, и емоционално, и физически.
Единствената болка, която дълги години остана неразрешена в мен, е болката да виждам гнева и тъгата, която избликваше у татко спонтанно, след като дълго е спотайвал в себе си страховете, притесненията, безсилието да помогне и да разреши ситуацията. За него няма неразрешими ситуации и той не може да приеме, че в определени случаи човек не може да помогне на най – любимите си хора. Оттам избликваше тъгата, а според една стара приказка, разказана от Хорхе Букай в “Приказки за размисъл”, един път тъгата и яростта влезли да се изкъпят в едно езеро, но в един момент яростта избързала да излезе, взела дрехите на тъгата и избягала; тъгата, като нямала с какво да се облече, се облякла в одеждите на яростта, и оттогава насам зад лика на яростта, всъщност се крие тъгата. И аз, като баща ми, безсилен да му помогна и обзет от тъга, бях завладяван от гнева и се ядосвах, докато не разбрах, че трябва да спра да се боря с тези чувства. В много случаи, човекът, когото обичаш, няма нужда от помощта ти или ти не можеш да му помогнеш. Достатъчно е да го разбереш, да почувстваш болката му, да си съпричастен с него, просто да бъдеш до него. Болката, която ме изпълва на моменти, се поражда от чувството на безсилие, което изпитвам, защото не успявам да се осмеля да покажа на баща ми, че съм съпричастен с неговата болка и тъга, с неговите тревоги, да му покажа, че го разбирам, да разкрия обичта си такава, каквато е. Ако мога да помогна с нещо на баща си в този момент, това е да му помогна да приеме обичта ни, да разбере колко го обичаме и колко важен е за всички нас – неговото семейство. Това ще го направи истински щастлив. Това ще направи посилен товара на Сизиф, който цял живот татко беше носил. Чувството, че всичко, което е направил, е имало смисъл, защото децата му го обичат, майка ми го обича. Ще перифразирам обобщението на Карбовски, което цитирах по – горе, и ще кажа, че за мен истинската обич на децата към родителите им не се измерва по постиженията и успехите, които са постигнали, за да накарат родителите им да се гордеят с тях, нито с това дали им помагат с пари, а по това дали родителите им са щастливи. Аз не бих бил истински щастлив, ако не мога да дам и да изразя обичта към родителите си с цялото си сърце и ако моята обич не ги прави щастливи. Благодарен съм им за това как са се грижили за нас, за това не само да ни изгледат, а да ни свържат като семейство, да ни покажат, че трябва да се бориш за това, което обичаш, да полагаш усилия за това, което цениш, да се грижиш, но и да разбираш хората, които обичаш, да отстояваш всичко това ден след ден с постоянство, което не очаква награда, а изпитва радост и щастие от това, което прави. Дори сега в трудни моменти поглеждам към майка си и баща си и виждам цялата им обич, начина, по който се тревожеха и грижеха един за друг, тревогите им за децата им, желанието да ни помогнат, да ни подкрепят, и тогава вярата и силата ми постепенно се възвръщат.
Този разказ е моето признание, моето обяснение в любов към баща ми и към майка ми, моята благодарност, че съм техен син. От малко повече от година посещавам психотерапевт, за да се справя с паническите си атаки и страха. Една от задачите, които ми постави терапевта, беше да кажа на майка ми и на баща ми, че ги обичам. И досега не съм я изпълнил и не можех да събера кураж в себе си да изкажа с думи чувствата си. Тази обич бях задържал в себе си твърде дълго, през всичките години, когато търсех себе си. Мисля, че да им призная обичта си, означава да им се разкрия докрай – без страх и тревога, защото тази обич съм самият аз. Завършвайки тази изповед, в мен изникнаха няколко цитата, които ми помагат да изряза по – добре чувствата си.
Ще започна с цитат по памет на една от последните фрази на “По пътя” на Джак Керуак: “…защото Бог е плюшено мече, и никой не може да ни спаси от дрипите на старостта…” С тази фраза се увенчаваше цялото безумно и копнежно търсене на смисъла и на щастието на героя на Керуак по пътищата на Америка. Той и приятелят му – Дийн Мориарти така и не откриват своя смисъл. “Дрипите на старостта” за мен се превръщаше в символ на цялото отчаяние на човека и невъзможността му да намери отговор на въпросите, които ни преследват през целия ни живот. Тъгата, сякаш само тъгата остава накрая, и празнотата. Когато започнах да пиша това есе, бях изпълнен с желанието да кажа и да докажа и на себе си, и на майка и на татко, че остава и нещо друго, че винаги има нещо друго, че тъгата не е всесилна, че ние сме тези, които я подхранваме.
Другата фраза, пак преразказана по памет и интерпретирана, е от дневника на Бенджамин Бътън от филма “Странният случай на Бенджамин Бътън”, четен от дъщеря му, която узнава за баща си на смъртното легло на майка си. “Никога не е късно да започнеш отново, да откриваш нови пътища, нови хоризонти, да вървиш напред ….”. Животът, независимо дали изживян от младостта към старостта или обратно, независимо дали си се родил с тялото на старец и умираш с физиката на младенец, е еднакво страстен, изпълнен с чувства, болка, радост, вдъхновение. Винаги можеш да се научиш да вървиш и да се изправиш, дори когато си бил покосен от най – тежкия удар…. Животът винаги е пред теб. Така според мен завършваше този филм.
От времето, когато за първи път прочетох книгата на Керуак, и до времето, когато гледах “Бенджамин Бътън”, са изминали около 22 години. Не знам дали през всички тях израснах, не знам дали се поучих от грешките си, но сега вярвам в сърцето си повече в думите на Бенджамин Бътън, отколкото тези на Джак Керуак. Тази вяра исках да преразкажа с думи на баща си, защото част от нея получих от него, макар да осъзнах това напълно едва, когато той получи инфаркт и се завърна от отвъдния свят.
Третият цитат, дълго време в спомените си приписвах на Никос Казандзакис, но когато отворих книгата, в която съм го срещал и чел десетки пъти /”История на скитащия евреин”/, установих, че автор на мисълта е Андре Малро /от когото да си призная съм се опитвал да прочета само една книга, но неуспешно/. Мисълта му, цитирана в тази книга, обаче винаги ме е вдъхновявала: “Опитай са де помогнеш на хората да осъзнаят величието, което не знаят, че притежават”. Ако исках да изкажа признателността си по някакъв начин, благодарността си към баща ми и майка ми, желанието ми беше да го направя, като им помогна да осъзнаят колко велики и неповторими хора и личности са, да почувстват, че животът им не е минал напразно, че всичко си е струвало, и че все още прекрасното и великото в него предстои.
Но това би било невъзможно до момента, в който разбрах или по – скоро почувствах, че всичките ми стремежи и неудовлетвореност на желанието ми да се самоизразя и самодокажа пред света и околните, да постигна успехи, да достигна собственото си чувство на достойнство, цялата болка от несподелена любов и неудовлетворения ми копнеж по откриването и сливането със сродната ми душа, цялата агония на търсенето и лутането ми по пътя да намеря себе си – всичко това се оказа по – малко важно и по – малко значително за мен от неподправената човечност, топлина и разбиране, което излъчваха и ми даваха моите майка и татко. Моментът, в който почувствах колко дълбоко съм свързан с тях и че няма да намеря истинското си аз единствено в усилията да осъществя мечтите си и радостта от намерената любов, докато не изразя тази дълбока и същностна част от мен, която ме правеше такъв, какъвто съм – обичта ми и връзката ми с моите родители. Тя се намираше някъде навътре и отвъд определенията и правилата, с които ни засипва обществото и животът, колкото повече се опитваме да напредваме. Тя ни определя като човешки същества, тя е част от неутолимия порив, неугасимия пламък на жизнеността, която Казандзакис възпя чрез разказа за живота на Алексис Зорбас.