автор: Annna

Мислили ли сте някога колко директни могат да бъдат думите? Голи и прости. Чак обидно. И по-скоро не те могат да са голи, а да разголят живота, когото описват... Кога ли го разбрах за първи път? Сещам се! Беше в студен, брутално тъп петък, когато по стечение на обстоятелствата не пихме бира с приятелките... Тоест – бях депресивно трезва. Бръкнах в хладилника и видях... някакъв свит вестник. Явно в магазина до нас ми бяха увили наденицата с него.
Не бях забелязала. Дори с целия си птичи мозък забравих за какво отворих вратата. Вестникът така ме беше хипнотизирал, че дори не забелязах как наденичните колелца се изтърколиха на земята. Почувствах с всеки косъм по тялото си, че има нещо съдбовно в този вестник. Не само защото ме зяпаше от студената хладилна вътрешност. В началото дори не разбрах какво не му е нормалното на това парче хартия. Вестниците са за четене, а в този нямаше нито една статия – само снимки и заглавия. Къси, стегнати, телеграфни. Описваха с по две-три думи съдби на отделни хора, натъпкваха стотици животи в един ред, побираха цели градове в малките си пазви, компресираха държави...
Затърсих името му, но никъде не го открих. И дата нямаше... Значи беше просто някакъв си Вестник. Смачках го на топка, ядосана на самовнушението си, че е нещо кой-знае-какво и тогава, с крайчеца на окото си, улових лекото помръдване... Беше от първата страница на Вестника. С трескави пръсти изпънах хартията... Движеха се! Хората на снимката точно пред носа ми. Бяха дете и мъж. Под снимката нищо не пишеше, дори скапано заглавие нямаше. Мъжът беше освирепял – потен и разгащен, налагаше малкото тяло, докато то напълно притихна. Тогава видях думите:”Дете пребито до смърт от безработен баща”... Снимката беше изчезнала.
Краката ми се подкосиха. „Мамка му – помислих – Всичко е от скапания алкохол! Халюцинирам!” Ръцете ми трепереха, но като в транс обърнаха следващата страница. Почти усетих жегата от гигантските пламъци, които се протягаха към почернялото небе на снимката. Ето ги и думите, не закъсняха: „Десетки изгоряха живи при авария в химическата фабрика на брега на Реката”. Бях ужасена, цялото ми тяло се тресеше...
Обух се бързо и затичах към кварталния магазин. Трябваше да знам откъде беше този вестник. Отидох право при момичето на касата, което познавах до болка, но на което така и не успях да запомня името:
- Откъде взе оня вестник? - извиках й с неузнаваем глас – Не помниш ли? Вчера ми беше увила кълцаната наденица с него?
- Какъв вестник? – изпаднала в пълна тъпота отговори тя. Въпреки, че беше свикнала на олигофренското ми поведение, този път сериозно я бях скандализирала. – Тебе май доста те е напекла жегата. Как можеш да си представиш, че ще ти увия нещо във вестник? Нали ХЕИ-то ще ни затвори на минутата!
Огледах се. Погледът ми падна върху мръсния рафт и едно от телеграфните заглавия от Вестника се прокрадна в ума ми – „ХЕИ затвори три търговски обекта в Квартала, защото не покриват хигиенните изисквания”...
Същия ден още трима души намериха части от Вестника на най-невероятни места в домовете си. Само едно от заглавията се повтаряше във всеки от тях: „Четирима умряха халюцинирайки, натровени с наденица-менте”.
Редакторското каре също беше еднакво във всички Вестници. Срещу „издател” стоеше името на една фирма: Б.О.Г. ЕООД