Небето ръси жар над розите в града,
в безкрайните нивя над горди слънчогледи,
над цъфнали липи, приготвящи меда,
над планини, де под леда
се гушеха цветчета бледи,
а рижата пчела и бръмбарът голям
във полет устремен от цвят на цвят кръстосват --
цветята са с живот от щастие облян:
не знаят ни какво е блян,
ни трябва им да се докосват!
Щом газено цял ден от слънчева нога
безкрайното поле в мир нощен се облèче,
до лудост уморен от своята тъга,
аз казах си, че отсега
ще те обичам отдалече.
Достатъчно до днес заспивах със страха,
че само в сън ще съм пак с двата изумруда!
Пил в спомен сетен път на лятото дъха,
от своето сърце стиха
изскубнах -- нова пеперуда,
която ще лети над сити градове
и гладни за любов и твоя лик пространства,
та все да си с вкуса на мойте цветове,
макар и да ме призове
съдбата в глупави познанства.