Златната вода вече се оттича.
Старата жена тихичко нарича.
Гали ми косите с изкривени пръсти.
Плюе във тревите, пъргаво се кръсти.
Вещица-баячка бързо ми нарежда.
Вятърът заплита кукувича прежда,
Скърцат дървесата в старовремски лес.
Цялата в позлата ще изгрея днес.
Шушнат тънки устни:”Нека е щастлива!”
Бабата с водата златна ме полива.
Бабо,моя мила, не си струва труд!
Аз съм самовила.Лъхам мрак и студ!
Черната вода като заклокочи,
Няма да те будя, във нея ще скоча
И косите тежки като водорасли
Ще се заплетат в камъни обрасли,
Ще ме дръпне хищно черната стихия…
Бабо,мила бабо,със злато ме миеш,
Но дори да светна цялата в позлата
На мен ми е черно,бабо на душата.
Не хаби водата и не ме наричай!
От мене не става златно момиче!
От мен ще излезе зло зеленооко,
Дето ще се скрие долу във потока,
И щом пътник хубав тихо коленичи
И протегне шепа, черното момиче
Ще го хване здраво със дланта си бледна.
И ще го отмъкне във водата ледна!