аз съм пъзел закърпен със черни игли
евридика от гипс на тавана
аз съм нищо нахвъряно върху триптих
от художник ужасно бездарен
а душата ми сгърчена лира не ще,
постоянно крещи, че не иска...
аз съм стара играчка с ръждиво ключе
и съвсем не приличам на нимфа
аз съм сутрешна стъпка в тревата отпред,
нежен спомен от минали срещи,
или малкото рошаво плахо врабче
на оградата спряло отсреща
не, неясно какво съм, а може би е,
но не зная това как се пише
впиват нокти във моето тъмно сърце
остри струни от пламък; и писват
как се пише за дъжд, който няма лице
за сълзите му в локви затворени
и за пясъка тих, който в замък расте,
а вълните го плисват безформен
и ти пиша това не съвсем писъмце,
да не жалиш за мене на тръгване
аз съм нищо и никаква сянка, и не,
не си струвам да се обръщаш