Слушам как вали тишината...
Чувам капките в пълната чаша.
И те чакам сама,
Пред разкола на моята същност.
(В много църкви се молих,
и свещи запалих...
Остана една!)
Покаяние
търся сега.
Водката е хладнокръвно оръжие.
Направо - кама.
Наблюдавам отблясъци в чашата.
(Острието искри като изповед)
Тишина,
прокапва оглушително шумно
във прозореца,
където,
долепила съм своята глава.
И скитам по празната улица.
Гола съм.
Чисто гола и тръпнеща.
Устните дръзко докосват
безмълвният вик на желание,
в моето мечтание...
Разсъблечени истини,
се търкалят на пода,
(просто - бельо...)
Две очи като въглени
ме жигосват
(рани от обич)...
Ще дойдеш ли,
ти?
Стъклото е хладно от разум.
Водката е пълна със лед.
Навънка - улични лампи,
са изцъклени,
бели очи на слепец...
Потропващ с тънко бастунче
сред мрака на моето очакване.