Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 436
ХуЛитери: 3
Всичко: 439

Онлайн сега:
:: Heel
:: LeoBedrosian
:: poligraf

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКроноп*
раздел: Разкази
автор: radi_radev19441944

...

Накрая едва успях да запиша една мелодия. Обикновено ги загубвам по пътя и те изчезват завинаги така, както се и появяват. Проблемът е, че не винаги успявам да се събудя навреме, за да ги запиша, защото идват насън. Имам си нотна тетрадка до главата и, разбира се, компютър, където е събрано всичко, което ми се мерне докато спя. Защото това се получава насън и нямам представа как се случва. Разбира се, трябва да побързам да се събудя, за да го запиша, докато не се е загубило някъде. През останалото време те се крият и аз просто зяпам тавана, където се разхожда една муха; имам усещането, че тя е същата онази, която понякога бръмчи в мозъка ми – дори доста често и дори доста виолетово. То е ясно, че съм луд, но другите не го знаят, защото умело го прикривам. Аз съм може би единственият, който го знае, само че това не е особено преимущество. Разликата между мен и останалите луди е тази, че тях всички ги знаят, с изключение на самите те – себе си, докато мен никой не ме знае, с изключение на самият аз – себе си. По принцип, ме считат за най-здравомислещата личност на света, което определено ме разсмива; дори съм убеден, че за да бъдеш здравомислещ, трябва да си пределно тъп.
Както може да се очаква, тези неща / мисля, че са музикални мотиви/, които чувам нощем са в съвсем суров вид и остават недовършени, защото няма кой да ги довърши; аз самият не мога и ги трупам в насипно състояние между Алфа и Омега, дори не зная защо го правя; вероятно самият компютър започва да страда от Алцхаймер.
За да има все пак някакъв смисъл цялата работа, ги посвещавам на К. Няма да крия, че има една К /често забравям името/ – някъде съвсем далеч, но не накрая на Галактиката, която наднича нощем в сънищата и иска да ми каже нещо; опитвам се да разбера какво е то и се опитвам да разбера защо.
Най-неприятното е, че по време на реализацията нещо се губи и не мога да постигна точно онова, което чувам сънувайки. Резултатът е жалка имитация и имам чувството, че няма как да бъде докоснат максимума. Поради което много често изхвърлям съдържанието през прозореца и започвам отначало. Това се повтаря многократно, докато дойде онзи здравомислещият и разпореди, че просто няма смисъл. Разбира се, здравомислещият съм аз самият, но друг един „аз” – вътре в мен, който сяда отстрани и се подсмива иронично, докато усилията ми се разбиват в стената.
Споменах стената, защото то си е наистина стена с всичките особености на този детайл /не мога да измисля друго/ и ако си удариш главата в нея, вероятно ще закънти на кухо. Както вече се изясни, ние сме двама с една и съща идентичност – единият, от които е луд, а другият – още по-луд. Надявам се, това обстоятелство да не стане достояние в паспортна служба, защото може да обърка регистрите на общината. Обикновено отношенията ми с обществото и администрацията се уреждат от онзи другия, който би трябвало да съм аз, когато ме няма. Поради което не съществуват проблеми нито с обществото, нито с администрацията /всичко е достатъчно оплескано/, доколкото и едните и другите, приемат тъпотата за нормално състояние, вероятно съдейки по себе си. Съвсем в реда на нещата, К също е друга и има свой физически еквивалент, но тази подробност не е отразена в звездния каталог на Хъбъл, поради което я търся на друго място. Само че това си има определена цена и като се замисля, трудностите започват тъкмо в тази посока.
Като всеки средностатистически луд и аз си имам определени маршрути, които често обикалям, когато ми избие съчмата. Това се случва предимно нощем, когато е много пусто и много тихо в някаква необятна лятна нощ от сезона на жегите. Необходимо е, защото тогава се чува най-ясно цигулката; ето че накрая дойде ред да спомена за нея. Обичам да скитам сам и това се дължи на нещо, което е вътре в мен, но нямам представа какво е. И тогава се появява тази К, но не непременно тя, а музиката, която долита от онзи прозорец на старата къща. Забелязал съм, че в тези стари къщи на стария град се крие прекалено много тъга и прекалено много музика, която внезапно се разпилява нощем между звездите и се втурва по тротоарите, догонвайки сенките на самотниците. Разхождам се сомнамбулно и често преди пробуждане дочувам, че някаква омагьосана цигулка – онази същата – събира диплите на тишината. Най-напред се появи там Серенадата на Шуберт, после Паганини, после нещо от Вивалди и после и т.н... Тогава забелязах силуета на К, който се мярна зад пердето и след което непрекъснато го забелязвам заедно с всички онези зъзнещи мотиви /наричам ги сови/, които прелитат задкулисно преди да е кацнала мухата на тавана.
Питате ме какво ще ги правя ли? Ами не знам. Това не е колекция от пощенски марки, нито нумизматика, нито може да се нарече дори хербарий; съвсем друго е. Някаква своеобразна какофония от слухови халюцинации, претендиращи за музикалност, която вероятно само аз чувам и вероятно, поради прогресираща глухота. Не съществуват ценители на музикалните им качества, поради което се опитвам да ги пропъдя, но не мога. Те прииждат отвсякъде в едно безбрежно хиатуо с цялата досада на своето участие. Вероятно ефектът от всяко полудяване е същият или почти подобен, макар че няма кой да потвърди диагнозата.
Ако трябва да бъдем откровени, аз дори не познавам К, дори името и не зная, макар че така си я кръстих спонтанно /моя си е/ по някакъв трапецовиден повод; просто една сутрин се събудих и името беше на устата ми. Тогава отново повярвах в телепатията, но не защото седемте джуджета имат проблеми с ерекцията и не, защото съм против кастрацията на бездомните кучета, тъкмо обратно; прогонвам всички тролове в рая и съм абсолютно сигурен, че грешката е вярна. Името си е съвсем на място и аз също съм си съвсем на място, но изобщо няма смисъл да се обсъжда валидността на Евклидовата геометрия, нито да се умира в очакване часа на Страшния съд.
Понякога се опитвам да имитирам пробуждане и установявам, че онази звезда в прозореца /мисля, че беше Кроноп/ няма отношение към моите емоционални проблеми; дори и да се влюбя по повод своята първа сто годишнина, дори и да умра в безтегловност, едва ли би излязла от орбитата си, макар че совите прелитат в полунощ и не мога да догоня изчезващите им сенки. Не съм разговарял с Хулио Кортасар за значението на този Кроноп, защото единият от нас си има друга работа, а другият си е свършил работата. Естествено, се налага да разговарям с камъните. Това е един много стар диалог, но явно възникнал след Сътворението и явно, поради липса на друг. Опитвам се да открия в кой от тях е въплътен духът на Орфей, защото в тази част на града те са много и всеки от тях крие в себе си подходящ дух. Дори самият град внезапно става по-различен, сякаш попадам в друго време и диалогът също е друг – на някакъв старинен език – вероятно същият, който съм ползвал през епохата на Марциан** или Констанций Хлор**. Установявам с удивление, че нямам проблеми с употребата на този език и мога да разговарям съвсем свободно, само че не зная това аз ли съм или онзи, който го няма.
Съвсем логично К също я няма, но това не е Кроноп; друго е и съвсем отнесено. Аз не зная какво точно е това Кроноп.
Но понякога успявам да се върна при себе си. Няма къде да се скрия в сезона на жегите и слушам хлебарките, които се разхождат нощем в съня ми. Цигулката отдавна е приключила знойното си участие и прозорецът е тъмен; обикновено след оттеглянето на К става все по-тъмен. По този начин съм се сдобил с най-тъмния прозорец на света. Възможно е да чуя ехото на тишината, защото там – по ъглите се е наслоила прекалено много тишина за радост на всички паяци. Дори тиктакането на часовника е с една октава по-ниско, но не защото светофарът отсреща мига жълто и не, защото ме е посетила една болка горе вляво. Тази болка е най-ревностния посетител, поради конкретни миокардни състояния и въпросният Кроноп /то дори не е куче/ успява да ме наведе на особена мисъл. Започвам да си мисля, че моето тяло /имам предвид опаковката/ вече ми е твърде тясно. Разбира се, нямам намерение да умирам и не възнамерявам да си търся друго тяло поне в близките няколко еона /заявката е приключена/, но има един момент, когато опаковката започва да стяга и трябва да се търси отдушник. Отдавна съм стигнал до този момент и всички криви огледала на света не могат да изправят гърбицата, с която съм се сдобил; обикновено не се намира рецепта за душевни гърбици.
Сега отново се връщам към онази странна мелодия, която успях да складирам в небесата. Разбира се, тя няма как да се появи на бял свят и ще си остане там, където е – тоест – съвсем никъде и никога, заедно с всички останали, докато накрая изхвърлям компютъра на боклука или докато изхвърлят мен самия по същия начин. Не мога да се боря за изява, защото в ерата на чалгата всичко останало е аут и няма как да съществува нито Моцарт, нито дори Салиери. Аз самият съм аут и се съобразявам с тази своя особеност. Поради което всички те останаха недовършени /но това вече го споменах/ и така ще продължава во век и веков, докато дойдат да ме приберат; ето, че си дойдохме на думата. Така е, защото всички един ден ги прибират и това е политика не само на социалните служби, а по-скоро на Божиите служби, от чиято загриженост няма как да се отървеш /болката вляво го потвърждава убедително/. Поради което понякога /дори много често/ се спирам по пътя да чета некролози и то не е просто хоби. Четенето на некролози е доста странно занимание, касаещо определени възрастови групи. Прибирането продължава неизменно, доколкото едни некролози се скапват и биват заменяни с други, но това сега не е обект на обсъждане и разбира се, ще променим темата.
По същата причина моите среднощни музиканти няма да се появят никога и никъде, защото не са родени, а по-скоро абортирани и в този смисъл, аз продължавам да се занимавам със своеобразни гинекологични импровизации. Натрупал съм цяла морга с мъртвородени отрочета с гротескни лица и ампутирани крайници, които пораждат не толкова съчувствие, колкото досада. Само нощем в някакви съвсем свои преизподни чувам в просъница плача на неродените, но не зная как да им помогна; тук познанията ми приключват, поради липса на квалификация. Онази въображаема цигулка от прозореца на старата къща понякога пронизително мълчи и там го няма силуетът на К. Моцарт не би могъл да се роди без благословията на своя Салиери.
То е ясно, че не мога да направя нищо и си измислям сън. Това трябва да се случи непременно и непременно се случва, защото ми е нужна такава импровизация. Колекцията от измислици се увеличава и Кроноп е също такава измислица, без която няма как да се пръкне поредното недоносче.
Отнася се за същите тези музикални съновидения, където всички мотиви са загубени и само някои – съвсем недовършени, което е също толкова ненужно, колкото и всичко останало. Но и в единия, и в другия случай подобна придобивка е неизползваема, доколкото не се касае за диагноза, която би трябвало сам да си напиша. Поставен съм в патова ситуация, където всеки ход е погрешен и не мога да се измъкна от омагьосания кръг на своята стерилност.
За да бъда достатъчно откровен, трябва да спомена, че това не се дължи на някакви емоционални състояния. Отдавна съм лишен от емоционални състояния; дори не си спомням кога се е случвало. Но има едни облаци от тишина, които преминават нощем и ме карат да трупам пълнолуния. Те се появяват от нищото и изчезват пак в нищото до тогава, докато сам се опровергая. Представят ми се визуално като разхвърляни парцали мрак. Дори не мога да си спомня образа на К и не зная защо е така, макар че той по правило е изчезнал. Понякога се опитвам да го измисля отново, но когато го направя, е винаги различен и винаги зад онова потрепващо перде, където нямам достъп. Ако поискам да нарисувам К, вероятно ще се получи само едно перде и един безформен силует. Отказвам се предварително и зная, че всъщност, никога не съм имал желание да го правя. Ако К беше от плът и кръв може би щях да я пожелая и може би щях да приключа с поредното си пребиваване зад кулисите. Но се оказва, че засега това е невъзможно и имам определени предпочитания, които ми е трудно да заменя. Трябва да спомена, че подобни предпочитания едва ли са такива в истинския смисъл, доколкото е необходима и достатъчна една сянка зад пердето. В този смисъл е редно да подскажа, че желанията ми са по-скоро имагинерни и стават все по-имагинерни, само не се сещам по какъв начин всичко това се вмества в среднощните ми халюцинации. Вероятно няма никакъв начин и вероятно трябва да приключа с представянето.
Първо се вглеждам в себе си и виждам, че там няма никой. Чудно ми е къде съм се запилял, защото огледалото е празно. Не зная дали някой ме е прогонил или сам съм се прогонил; това не е ясно. Образът отсреща не съществува; дори го няма онзи някой или онзи никой, което е все едно; само някаква безформена усмивка се разхожда диагонално, но вече се сещам чия е. Усмивката е по-скоро на онзи, който го няма и, когото не желая да виждам. Оказва се, че не желая да виждам себе си или съм алергичен към иронични усмивки; може би това е най-правилният подход, докато се реши проблема с настъпващата ентропия.
Сега отново се опитвам да сглобя парчетата и установявам, че няма никакви парчета. Този Кроноп се оказва трудно преодолим. Представям си го като коптус или като китайска ваза, но нямам представа кога съм я строшил – най-вероятно преди собственото си зачатие. Вероятно е така, защото всички зачатия са достатъчно монотонни и няма как да се предизвика лунно затъмнение.
Сега отново следват затрудненията. Изпитвам затруднения, защото сглобката е твърде нескопосана и парчетата не пасват, поради което реализацията се скапва още на старта. Констатацията е, че от тези парчета не могат да се правят китайски вази, но обратното е осъществимо. Натрупал съм богат опит в тази посока.
Понякога успявам да регистрирам всичко, което лети във въздуха, но това не ми помага особено. Проблемът е, че се събират прекалено много ситуации и се наслагват между петолинията, което предизвиква своеобразна клаустрофобия. Подминавам нататък и след като се освободя, установявам, че не е останало нищо от свободата ми. Нямам нищо, за което да се заловя и нищо, което да ми послужи при следващото сътворение. Всички сламки са отплували и всички спасители са избягали от ръжта, но Селинджър явно не е информиран за случая. Това освобождение има пясъчен дъх на пустиня, но дори и пустиня не съществува.
От всичко пропуснато, понякога се опитвам да се домогна до най-важното. Но това не може да се случи, защото всичко е най-важно. Ако може да се отдели най-важното от „Девета симфония” или най-важното от „Звездно небе”, то проблемът би бил несъществен, но тъкмо в това се състои цялата трудност. Че подобна възможност изобщо не е на дневен ред; не е ясно кое е повече или по-малко важно.
Цигулката на К има способността да плаче и аз не мога да установя каква е причината. Ако успея да го направя, вероятно ще се окаже, че подобен момент просто липсва. Събуждам се среднощ с вик и се чувам да изговарям името и. Това се повтаря, защото винаги съм буден и тази цигулка продължава да плаче някъде отвътре; иска ми се да я утеша. Само че не зная как.
Продължавам да търся К и единственото, което знам е това, че я има някъде. Само че не зная къде.
Страдам от непоносимост към всички тъмни прозорци и спуснати пердета; иска ми се да счупя нещо. Но не мога да захвърля камък, защото когато се събудя установявам неизменно, че старата къща отдавна е премахната. И всичко наоколо е премахнато, но не по Божия воля. Сега там има хотел с много прозорци и много спуснати пердета, което ще продължи до второто пришествие. Пропуснал съм и тази възможност и ще я пропускам вечно; тук има нещо съизмеримо с вечността. Струва ми се, че когато срещна К, непременно ще я позная, макар, че винаги съм я познавал. Тя винаги е онази същата, която виждам зад пердето, дори след като го няма това перде. Взирам се във всяка подминаваща сянка, но това не е тя и никога няма да бъде. Продължавам нататък.
Трябва най-напред да си измисля Кроноп, а после – всичко, което се случи. Казват, че Кортасар вече го е измислил, само че аз не съм присъствал при сътворението и нужните корекции са пропуснати; дори и Господ има нужда от сън. Оставям го да поспи и бързам да се махна.
Загубил съм някакъв спомен и ще бъде много трудно да разговарям с духа на Кортасар преди окончателната диагноза. Сеансът няма да се състои, поради абдикация на медиума. Налага се да чакам до следващото сътворение и да акуширам на собственото си прераждане. Само че родилката е мъртва, а отрочето – заченато в епруветка. Но не страдам от Едипов комплекс, нито от некрофилия, което е сериозно преимущество. Запрятам ръкави и го измъквам, ампутирайки душата и сърцето.
Ето го отрочето – съвсем като истинско и ми се усмихва от другия край на Галактиката. Това съм аз, но съвсем друг и сам си връзвам пъпната връв. Сега остава да ампутирам спомените си и да си купя нова риза, защото повече няма какво да се случи.
Обикновено зная какво няма да се случи и не ми е нужна сляпа пророчица. Нито пък орисници ми трябват.
Прогонвам орисниците в онзи ъгъл и вземам новороденото; туловището се гърчи и надава вик до небесата, регистрирайки собственото си присъствие. Същински бащичко, но не мисля, че фигурира в списъка на диоскурите***. Почти ми се гади, но не мога да го захвърлям в обратната страна на небитието, защото е трудно да захвърлиш себе си. Не мога и да се отърва от себе си, защото подобна ампутация липсва в каталозите. Разбира се, това е Кроноп – ето го най-после. Сам го създадох, израждайки мъртъвци и сам го кръстих, кръщавайки мъртъвци. Вече съм на мнение, че в тази вселена се подвизават достатъчно много и всички морги са препълнени, но сега няма да навлизам в подробности, поради което изоставям въпроса с моргите.
И така, работата е приключена и остава само да си измия ръцете /съвпадението с Пилат Понтийски е случайно и няма отношение към конкретния случай./ Тогава ще се наложи да премълча останалото – тоест – всичко, което липсва поначало и, което винаги ще липсва. Както би могло да се очаква, отрочето вече прехвърли няколко еона и се радва на безметежно оглупяване. Понякога среднощ в паузите след всяко умиране, го събужда цигулката на К и тогава започва да плаче, но не знае защо плаче.
Коя беше тази К също не е много ясно.
... Започвам да си мисля, че концертът вече се е състоял и Господ е приключил с участието си, при все, че винаги е бил само зрител; има го този епизод някъде в небесните анали. Последен акорд, последен мах на диригента и цигулката млъква завинаги. Следва поклон и следват овации; предвидени са по регламент. Публиката е на крака и виждам лицата им в тъмното; има го, има го това тъмно; там някой размества столове. Залата е занемяла и изчезва онази болка горе вляво. Тя винаги изчезва на финала и дори самият Шопен го е забелязал, умирайки. Тръгвам вече; вече съм горе и протягам ръце за към никъде. Ще трябва да прегърна К – ето я, ето я най-после – и да поздравя автора, защото авторът съм аз; това също е по програма. Само че ме няма наоколо и ще трябва да се потърся. После – преди самото пробуждане, започва обратното броене.

•        *           Импровизация на Хулио Кортасар
•        **         Римски императори
•        ***       Децата на Зевс


Публикувано от Administrator на 20.07.2011 @ 23:11:26 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   radi_radev19441944

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

07.12.2021 год. / 12:04:22 часа

добави твой текст
"Кроноп*" | Вход | 6 коментара (14 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Кроноп*
от secret_rose на 21.07.2011 @ 00:36:00
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Тази творба трябва да се филмира, съвсем сериозно. Привидно равничко разказан, вътрешния свят на музиканта бушува и безкрайния хаос кипи от движение между редовете на разказа. Читателя едва си поема дъх, зрителя би бил безмълвен пред красотата на музиката в него.
Много приказвам. Ради, искаше ми се краят да бе ново начало, а не обратно броене, но то не е ли същото... :)


Re: Кроноп*
от radi_radev19441944 на 21.07.2011 @ 01:16:16
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Знаеш ли, ти май повече неща си видяла от мен тук:) Благодаря ти.

]


Re: Кроноп*
от arkoudaki на 21.07.2011 @ 10:14:17
(Профил | Изпрати бележка)
Не зная кой го е написал( лудият или здравомислещият), но е нещо изключително!
Сърдечни поздрави!


Re: Кроноп*
от radi_radev19441944 на 21.07.2011 @ 17:58:27
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Ами и аз не зная. :) Благодаря ти.

]


Re: Кроноп*
от regina (radost.daskal@gmail.com) на 21.07.2011 @ 14:54:21
(Профил | Изпрати бележка)
много интересен текст си написал, Ради!...и не защото се видях с нощните си писаници, а заради другото - пресечната точка у всеки от нас, на всичко духовно, което го е докоснало и оня копнеж за цялост, който ни преследва до края...
от името на лудите, които не са - браво ти!


Re: Кроноп*
от radi_radev19441944 на 21.07.2011 @ 18:02:39
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Здравей, Реджи! Много се радвам, че се сещаш за мен.

]


Re: Кроноп*
от mariq-desislava на 21.07.2011 @ 23:42:31
(Профил | Изпрати бележка)
Нямам представа как ги пишеш тези неща, но за мен си е цял интелектуален празник да чета такива текстове. Познаваш човешката природа.


Re: Кроноп*
от radi_radev19441944 на 21.07.2011 @ 23:49:02
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Да ти кажа и аз нямам представа:) Благодаря ти.

]


Re: Кроноп*
от zebaitel на 22.07.2011 @ 20:41:35
(Профил | Изпрати бележка)
Много ми беше интересно да прочета, Ради! Интелигентен текст! Поздрави!


Re: Кроноп*
от radi_radev19441944 на 22.07.2011 @ 22:42:36
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря; заповядай пак:)

]


Re: Кроноп*
от mariniki на 25.07.2011 @ 22:07:40
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
дочух в тишината нежния
тъжен звук на цигулката, приятелю...
усетих самотата пълна със сенки
от минало и сегашно...
с теб се разхождах в горещата лятна нощ...
докоснах се до сокровеното тайнство на душата ти...
изключително красив текст, Ради...най-сърдечно
те поздравявам...прегръщам те..


Re: Кроноп*
от radi_radev19441944 на 26.07.2011 @ 19:44:37
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря, Маги. Винаги си ме разбирала.

]


Re: Кроноп*
от radi_radev19441944 на 15.09.2011 @ 22:17:41
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
О Маги, тук ли си2

]