автор: Haramiata

Тази година отново ни се искаше да попътешестваме с велосипеди. За седми път. По възможност - на нови и интересни места, с комбиниране на други видове предизвикателства- плуване, туризъм- в широката гама между по-спокоен и по-вълнуващ. Бях чувала и виждала снимки на Крушунските водопади. Решихме, че това ще е центъра на нашето пътешествие.
Потеглихме рано сутринта в 6.50 от централна гара в София с бърз влак до Варна. Смятахме да слезем на гара Левски и оттам да си яхнем велосипедите към с. Крушуна. Според информацията в интернет трябваше да има специален вагон за превоз на инвалиди, а там има и платформа за превозване на велосипеди. Взехме си специалните билети за велосипеди и потеглихме със съзнанието, че сме направили всичко, което зависи от нас за приятно и безпроблемно пътуване. Обаче на гарата бяхме неприятно изненадани- такъв вагон всъщност нямаше. Оставаше ни възможността, предвидена в правилника на БДЖ - да пътуваме в последния вагон и велосипедите да са на последната платформа. Съзнанието ни леко беше драскано от неприятни въпроси от вида: “Ами ако се качат още велосипедисти?” “А ако има инвалид с количка, как ще пътува?”,“Не пречат ли велосипедите твърде много на пътниците, въпреки, че са на последната платформа?” Пречат-не пречат, без други велосипедисти и инвалиди (сигурно не са толкова доверчиви като нас и си знаят действителното положение на нещата) пропътувахме криво-ляво през Искърското дефиле и се смъкнахме на гара Левски. Добре поне, че климатикът работеше прилично.Потеглихме полека към с. Крушуна. Не е нито съществено стръмно, нито кой знае колко далеч. Но беше много знойно и безводно. Как тъгувахме за едновремешните крайпътни чешмички!
Край пътя приветливо шумоляха с листа и намигваха с жълтеещите си, набиращи сладост плодове диви круши. Събрахме няколко и от земята и се изпълнихме с благодарност към поостарелите дървета. 6 км до с.Асеновци, 3 км до големичкото с. Летница. Е, да, ама Летнишкото тракийско съкровище вече не е там, така че продължаваме. Още 7 км до с. Крушуна. Общо от гара Левски около 17 - 18 км, и селцата си имат дължина. Стигнахме до селото. То е в подножието на Деветашкото плато, което се извисява зеленещо над него. Тук таме показва страховити скални отвеси и внушителни корита на речни каньони, но само на наблюдателното и зорко око. В центъра- хубава карта и указател. Явно си личеше мощната намеса на проект за регионално развитие. Ориентирахме се лесно и поехме към водопадите. Има паркинг с бариера за събиране на такса за паркирани автомобили и още една бариера - за събиране на такса от всички посетители. Таксата е почти символична- 2 лв. Човек може и да възроптае за събирането и, но чистотата на пътечките нататък и поддържаните пейки, стълбички и места за събиране на отпадъците доказват правото за събирането и. Пътечката край реката започва на около 15-на минути бавен ход от края на селото. По долината на рекичките и многобройните поточета, вливащи се в нея, лъха свежест и прохлада. Шарената сянка на пътеката ласкаво обгръща морните пътници и те, вместо да се изморят от увеличаващия се наклон, поемат все по- свежи и ободрени все по-нагоре по все по-стръмите пътечки и стълбички. Всяка среща с реката показва вълшебни и подканящи вирове, оформени като чаши от трудолюбивата вода и подредени едно над друго в приказни водни каскади. Реката пее ласкавата си песен, на всяко камъче- с различна мелодия. Добре запознати с особеностите на този релеф момчаци прекосяват примамливите прагчета и смело скачат във вировете. Водата е леко белезникаво-синееща от многото варовик, но си е прозрачна и чиста. Изкачваме се. Пътечката изглежда доста страховита, наклонът и хлъзгавината и изпълват пътника с благодарност към направилите стълбички и парапети. Тук -таме останки на стари, потрошени и покрити с мъх стълбички подсилват благодарността. Започват и самите водопади. Тук един, там друг, там ... как изобщо да ги изброиш ... Някъде водата с грохот се буха в големи и дълбоки вирове, другаде спуска невероятни тънки сребристи струи по мекото зелено кадифе на дебел мъх, покриващ канарите, провесени над очарователни пещерни сводчета. Как да не се пъхнеш под тях! Там, където пътечката става вече съвсем стръмна и коварно-хлъзгава, по-изнемогващите пътници получават допълнителни сили и стимул. Там, пред суровите жилища на монаси- отшелници он 13-14 в., за които стръмнината и твърдостта на скалата е била сурово ежеминутие човек спонтанно престава да хленчи. Само хубава табела и недвусмислено правоъгълни ниши за някоя и друга иконка, или кандило в стените на малките пещерки напомнят за тяхното някогашно присъствие. Кристалният въздух и лятната жега те теглят нагоре и нагоре, към пещерите, от които тръгват по пътя си тези изумителни потоци. достигаме След хубава и равна поляна, на която мнозина пътешественици намират възможност за пикник. Наплашеното туристическо око напразно търси да се закачи за някой боклук. Няма. Невярващо си отдъхваме и виждаме благите, спокойни лица на погалените от мекото обаяние на това място други пътешественици. След малко се изправяме пред внушителна скална стена. Погледът не може да се начуди на причудливите варовикови форми, с които всеки квадратен сантиметър на това щедро място изумява. Плъзга се надулу, по странни каменни драперии и достига до щедрия пещерен отвор, през който с лъкатушно ромолене бавно се промъква кристалната вода, която след стотина метра нататък ще стане грохотен ваятел на шеметните каскади. Навлизаме навътре, прохладата се сгъстява и преминава в студец. Е, днес сме до тук. В съседната пещера Тъмнината и три вертикални метални стълба през реката още по- настойчиво предупреждават- любителите- до тук. Навътре имало и езерца, и какви ли не пещерни чудесии, но ако не знаеш какво да правиш и как да го прави - остани там, до вертикалните железни колове. За да се върнеш поживо-поздраво. Така постъпваме и ние. Връщаме се. Многобройните разклонения на пътечката все оставят съмнение, че нещо сме пропуснали. Но не съжаляваме. Сигурни сме, че пак ще дойдем. Не може да бъде иначе.
Връщаме се в селцето. Бях извадила от интернет един телефон на къща, предлагаща подслон. Обадих се. Оказа се, че може да ни приемат. Лесно я намерихме, защото къщата на Гугови, така се казваше, се оказа направо на площадчето на селото. Стопаните ни настаниха в миниатюрна стаичка, светеща от чистота, и дървена свежест на мебелите и ламперията си. Имаше още доста време до залез слънце, а и сякаш не бяхме съществено каталясали. Любезните домакини ни упътиха към още едно (от многобройните тук) нтересно местенце - пещерата Гарваница. На около 8 км от с. Крушуна, между с. Кърпачево и с. Голямо Сливово - горе, на самото плато. Поехме с ентусиазъм нататък. Пътят стръмно се изкачваше нагоре, сред ухаещи на билки неокосени поляни. Жегата беше понамаляла, но водата все така липсваше. Отвреме-навреме сочни, едри и невъобразимо сладки черници ни спасяваха от угнетяващата жажда, но за кратко. Село Кърпачево се оказа почти на изчезване. Единстеното изглеждащо ново и живо жилище се оказа бившото училище, превърнато в частно имение. Вратите на повечето къщи и къщици бяха обрасли с тревища, покрити със серии некролози. През някой и друг отворен, или счупен прозорез тъжно се полюшваше остатък от перде ... И куче не лавваше. Всичко си имало селото - и ток, и водопровод, но ... вече хора си няма. Някъде в далечината се чуваше шум на машина, който все пак твърдеше, че поне част от земята се обработва. Продължаваме нататък. Неочаквано след селото виждаме отбивка вляво. И така бленуваната, сякаш изникнала от детските ни спомени, крайселска чешма. От единствения и чучур се изливаше щедро бистра, прохладна вода. Препълнените и зеленясали от водорасли корита подсказваха, че все по-малко добичета идват да и се радват ... Наклонът на пътя вече съвсем намаля. Продължаваме почти по равно. На хоризонта вече ясно се виждат покривите на с. Голямо Сливово. Тъкмо започнахме да се тревожим, къде е пустата му пещера, дали не сме объркали нещо, къде пък може да има тук пещера, като е толкова равно, и - хоп- табела! Ето я! Малко и кратко разклнение от пътя ни отвежда до ощ едно местенце, оформено риятно за любознателни туристи - масички, пейки, беседки, указателна табела. Къщички, в които понякога има дори пещерняк-водач. Сега нямаше, защото беше късно, или може би по друга причина. На това хубаво място през септември правят събор-надпяване. Пътечката минава край няколко масички и пейки ни отвежда към нещо като гигантска щерна във варовиковата кора на платото. Отдолу вее хлад. Поемаме по стълбичките. Спускаме се и се спускаме ... Сгъстяващите се сенки ни напомнят за Орфей ... Стигаме до дъното на нещо като огромен кладенец. Отдясно на стълбичките има малка пещерка, плиткостта и успокоява изследователската ни страст. Поемаме и наляво, но там става все по-тъмно, все по-утробно-просторно, все по-студено. По пода на пещерата има много тиня. Пътечката се врязва в почти метров пласт нанос. Фенерите ни прорязват тъмнината навътре и след няколко хубави изпързалвания решаваме, че наистина си е по-добре с водач. А и наклонът на пода неприятно се увеличаваше ... Върнахме се с благодарност към дарената прохлада и респект към усилията на изпълнителите на проекта. Спускането към с. Крушуна може да бъде оценено само от любител на велопътешествията. е, с малко въображение и от всички останали.
Вечерта си хапнахме от закупените от отсрещния магазин припаси. Гостоприемните домакини допопълниха радушно вечерята ни с няколко домата, чорбаджийски чушки и подробнаинформация как да стигнем до още една местна хубавина - Зелената канара. Не другия ден поемаме според тяхните указания- от главния път към водопадите- по разклонение вдясно. Скоро достигаме до малко езерце. Движим се по доста затревена, но все пак поокосена пътека. Полека се изкачваме по склона. Стигаме до заравеноно място, с подканящо монтирана пейка, току над ширналата се надолу речна долина. Дали е имало тук римска крепост? Както подсказват някой и друг надпис в началото на пътеката? Мястото е подходящо, но пък няма никакви следи от стени ... Продължаваме по пътечката. Минаваме над красиво направено дървено мостче над лениво ромоляща кристална речица. Пътеката започва досадно да се спуска надолу. Ето, вече идват и вкопани в земята, подсилени с дъски и колчета стъпала. Внезапно излизаме на малка скалиста площадка. Вдясно от пътечката виждаме част от водопада. Останалата част е под нас. На шеметна залистена сенчеста дълбочина. Канарата е наистина почти изцяло покрита с мъх- зелена! Бързо слизаме надолу. Ето го водопадът, пред нас. Шеметната му височина не може да бъде обхваната с един поглед. И с един кадър на фотоапарата. Занемяваме в подножието му. Промъкваме се по камъните колкото се може по-всредата. Водата ни заобикаля с кристална прозрачност. Толкова е чиста, че не ти се вярва, че изобщо е там. Под нас се извиват няколко варовикови чаши, над нас е водопадът Зелената канара, с цялото си великолепие от пенливи потоци и тънки среброструнни арфи ... Времето спира... Окопитваме се, все пак. Поемаме пак нагоре. Връщаме се и проследяваме рекичката до извора и. Отново от пещера. С паметна плоча за храбри пещерни изследователи, поели един ден към многобройните сифони на пещерата и незавърнали се ... Нашите домакини от селцето казаха, че навътре има пещерни зали с езера, през които може да се премине с лодка. Ако човек се обади на плевенския пещерен клуб предварително, може да преживее и такова приключение ... Така. Ние сме засега, обаче, до входа на пещерата. До поредните три вертикални стоманени колони. Те, както и плочата отвън, засега ни респектират достатъчно. Ето, още едно място, където отново ще дойдем!
Ако някой изпита желание да види също тези чудни места- само ще се радвам, ако съм му била полезна!
Лек път!