автор: rumlas

из За бирата, наденичките и още нещо

Бауернфрющюк (селска закуска): характерно ястие, особено популярно сред студентите. Във всяка област се приготвя по различен начин. Ето един от най-добрите му варианти:

Необходими продукти за 4 човека:

- 800 гр. стари картофи, сварени и обелени, след това съхранени в хладилник за 24 часа (24 часа е задължително условие!)
- 8 бр. яйца (по 2 бр. на човек)
- 4 бр. едри стерилизирани краставички (по 1 бр. на човек за гарнитура)
- 2 глави лук
- около 200 гр. шунка или пушен шпек
- подправки (сол, черен пипер)
- олио (по 2 супени лъжици на порция)
- прясно мляко (по 2 супени лъжици на порция)
- 2 стръкчета пресен лук (възможно най-фин)

Приготовление: Ястието се приготвя за всекиго поотделно.

Картофите се нарязват на шайби или пръчици с дебелина около един сантиметър и се разделят на четири равни части. В тигана се загряват двете супени лъжици олио и се поставя едната част от картофите. Пържат се, докато придобият златист цвят. Прибавя се и лукът, предварително нарязан на кръгчета. След това идва ред на шунката или пушения шпек във вид на дребни кубченца.
Междувременно в отделен съд се разбиват двете яйца и се смесват с двете супени лъжици прясно мляко. Осолява се и се подправя на вкус (внимавайте със солта, защото шунката или шпекът по принцип са солени). Разтворът се изсипва равномерно в тигана и без да се разбърква, се оставя да постегне. Полученият картофен омлет се плъзга до половината със запържената си долна част в чинията за сервиране, а останалата половина се захлупва с лек замах.
Нарязаният на ситно пресен лук се поръсва отгоре, а краставичката служи за гарнитура и може да е на шайби или цяла.
Процедурата се повтаря още три пъти. Консумира се, докато е топло (направо горещо) и със студена бира, най-вече „Светло“, но може и с мътна, като от пшеничена мая например.

Описаното ястие е само един пример за това, че немската кухня има с какво да ни изненада. Защото освен разнообразна, и порциите са повече от богати. Често обаче по неин адрес се чуват изказвания, че се състояла предимно от варени картофи и месо и по този начин не представлявала нищо особено. Или пък от вурстчета, които, вярно, притежавали изтънчен вкус, но се възприемали от окото прекалено еднакво, някакси еднообразно.
„Виждате ли, при бирата нещата стоели по друг начин!”, ще рекат мнозина, а аз ще уточня: така е, но не съвсем! Дори ще заявя, че разнообразието е учудващо голямо, особено в пред- и в основните ястия, голяма част от които се сервират и консумират топли, та даже врели. Някои супи, салати и десерти също заслужават внимание и не бива да бъдат подценявани. Но за тях ще стане дума по-нататък.
Основната отличителна черта в приготвянето на ястията от немската национална кухня са сосовете, както и използването на значително количество билки и подправки, спомагащи на първо място за по-доброто усвояване на храната. Защото за никого не е тайна, че съставките са премерени с прочутата немска прецизност, продуктите се обработват с известното немско старание, а като прибавим към тях и достойния за завиждане немски контрол и взискателност при подбора на суровините, то можем да бъдем спокойни, че всичко ще е според изискванията.
Още повече че кулинарството в Германия отдавна се е превърнало в наука. Напоследък все по-често рецептите са съпроводени от пояснения за това, коя съставка как влияе на друга, какво е въздействието им върху организма, за какво спомагат или по колко килокалории ще съдържат порциите като цяло.
Ето защо човек трудно би се почувствал така, сякаш ще се пръсне, при положение че е попрекалил с хапването. Дори в началото да му е станало тежко, скоро състоянието му ще се подобри. Гарнитурите са подбрани изключително умело и също допринасят за по-доброто функциониране на стомаха и изобщо на храносмилането, а оттам нараства и задоволството от самото хранене.
Като правило, рецептите са кратки, ясни и точни. Ако човек ги следва внимателно, желаният успех винаги ще е налице. Затруднения могат да се получат единствено в изброените като необходими продукти изходни суровини, както и в домакинските уреди, посуда и спомагателни средства. Така, разглеждайки отделните готварски предложения, веднага прави впечатление, че асортиментът им по магазините и у дома трябва да е огромен. Иначе как да си обясним факта, че за направата на домашен хляб например съществуват десетки рецепти, в които непрекъснато се споменават разни напълно непознати ни видове брашно (над 10 вида), трици, ядки, подправки и ароматизатори, масло, мляко и извара, всичките с различна масленост и консистенция, т.е. съставки, които очевидно могат да се закупят без проблем. Като прибавим към това и всевъзможните кухненски панички, канички, съдчета, бъркалки, дозатори, теглилки и тем подобни аксесоари, които сякаш са създадени за конкретната цел, то наистина ще е разбираемо, ако се отчаем или откажем от по-нататъшни действия. Но да не забравяме, че ние, българите, сме си оправни и импровизирайки, със сигурност ще приспособим нещата така, че да се получат. И точно тук трябва особено да се внимава, тъй като едно незначително на пръв поглед разминаване би могло да доведе до незадоволителни резултати по отношение на вкуса и оттам – до не чак толкова положителни отзиви относно немската кухня. С други думи, не е достатъчно нещата някакси да се получават, а напротив, задължително трябва да са перфектни.
Преди да продължим нататък, е хубаво да бъде разбрана думата „гениисер”. За съжаление, в българския език тя няма точен превод. Затова нека си представим човек, който едновременно е чревоугодник, критичен дегустатор, познавач на ястия, който похапва с удоволствие, наслаждава се на храната, радва ú се, усеща вкуса ú, умее да я различава и най-важното – притежава способността да я оценява. (В България такива хора е прието да се наричат „ценители” или „познавачи”.)
Сега си представете, че сте двама души, намирате се в някоя баварска кръчма и разглеждате менюто. Тук специалитет-там специалитет, не щеш ли, попадате на следното предложение: „Ягтплате” („Ловно плато”, а отдолу пише: „фюр гениисер унд фюр цвай” („за ценители и за двама”).
Решавате да опитате и поръчвате. В подобни ситуации сервитьорката не скрива възхищението си и изрича: „Аусгецайхнет!” (Отлично!; Отличен избор!) ― и ако не сте седнали един срещу друг, деликатно ви подканва да го сторите.
След това разчиства пространството помежду ви, с което загатва, че порцията наистина ще е голяма и неслучайно е обявена за двойна. Малко по-късно донася две свещички от рода на чаените, за всекиго по една и поставя над тях съответно по една метална скара с големината на чиния за основно ястие. Все още не запалва свещичките, а това ви кара да мислите, че те ще служат за подгряване на сервираната ви храна, като върху скаричките предполагате, че ще бъдат поставени именно чиниите с порциите ви.
Докато очаквате поръчката си, се превръщате в свидетели на невероятна ситуация. Със собствените си очи се уверявате как сервитьорката, иначе непривично грозновата, със запустяла и разчорлена коса, загрубяла кожа и отдавна членка на клуба „пета младост”, не спира да ощастливява по дванайсет мъже едновременно и то само с една-единствена доставка на... какво, как мислите?
Правилно! Дванайсет халби бира, разбира се!
Замисляте се, чудите се как изобщо ги хваща, как ги носи всичките, без да ги изпусне и ето че пристига момчето от бара и запалва свещичките.
Следва сервирането. Чинията е една, но с диаметър колкото е разстоянието помежду ви, или с други думи, колкото е големината на пица „XXL”. Пълна е, но не е претрупана. Съдържанието ú е достатъчно за четири човека.
В средата, леко преплетени една с друга, се издигат четири агнешки пържолки. Под тях е съответният сос. В затворен кръг наоколо са подредени различни варени наденички като боквурст, франкфуртер и други, но и печени – от рода на братвурстовете. Не липсват и няколко вида кетчуп и горчица.
Това, което следва по-натам, са пет-шест вида салати и гарнитури. Освен картофените, макаронените и гъбните вариации има и „фелдзалат” (полска салата), която прилича на зелената, но, както казвам, само прилича. Киселото зеле пък притежава малко по-особен, леко сладникав вкус, но съдържащите се в него парченца пушен шпек умело го компенсират. Голям интерес предизвиква нещо, което вероятно е било настъргано на ренде, след което – запържено във фритюрник. Оказва се обикновен лук, умело приготвен и отлично овкусен – хем сочен, хем хрупкав.
Следва само печено месо и специални сосове: 4 броя телешки бонфилета, крехки, сочни и със съответен сос; 4 броя свинско филе, също крехко и сочно, и пак със съответния сос; 4 броя пилешки бутчета; 4 броя пилешки пържоли на скара и накрая: 4 броя леберкез, отново на скара, плюс някакъв светъл, почти бял сос.
Ядете, ядете, а храната все не свършва. Питате се къде ще им излезе на тези кръчмари сметката, защото и цената на ястието от 25 евро не ви се струва чак толкова висока. По някое време научавате, че същото това плато се предлага и с меса от дивеч, но го приемате като факт, поръчвате поредната си бира с надеждата, че ще ви помогне да преглътнете и продължавате напред. Към края имате чувството, че ще се пръснете, но нали се справихте. Казвате си: „Няма да го изхвърляме, я!”
И така, всичко е изконсумирано до дъно. Лягате си с мисълта, че цяла нощ ще ви е тежко, че няма да успеете да си отпочинете, унасяте се и заспивате. На сутринта се събуждате бодър, но и изненадан от факта, че навън е светло и изпитвайки даже малък глад, си задавате въпроса, каква ли ще бъде закуската.
Невероятно! Качеството на продуктите, както и тяхната преработка, са изиграли своята роля. Ако сте подбрали и подходящата за целта бира, светът ще ви се стори по-приветлив, а животът – по-смислен. Разбира се, ако храната беше поделена между четири или повече човека, то със сигурност щеше да ви бъде още по-приятно, но и при това положение, ако не се прекалява често, няма да имате никакви проблеми.
В заключение ще споделя, че макар това плато да се предлага и в други региони, та чак и в Унгария, то количеството и качеството му намаляват правопропорционално с отдалечаването ви от Бавария. При това няма никакво значение дали се движите в северна, южна, източна или западна посока.
Но немската кухня не е само баварска. Ето и други примери:

Айсбайн (леден крак): представлява основно свински джолан, поднесен студен в пача или топъл, запечен със сос, или варен върху кисело зеле. Въпреки че студеният вариант е отлично сготвен и съответно – овкусен, външният му вид е, меко казано, неатрактивен. Поради това предпочитам да се спра на горещия му вариант. И това ястие притежава няколко разновидности, в зависимост от региона, където се приготвя.

Айсбайн върху зеле

Необходими продукти:

- 1 кг свински джолан (най-добре от заден крак)
- ½ глава лук
- 10 гр гъша мас
- 380 гр. кисело зеле
- кимион, сол, черен пипер
- 1 дафинов лист
- горчица
- 400 гр картофи
- 1/8 литра бяло вино
- 1 чаена лъжичка захар
- 1 чаена лъжичка хвойна

В една по-дълбока тенджера се загрява гъшата мас и се запържва лукът. После се прибавя киселото зеле и се оставя да поври и задуши. Намалява се котлонът и се слага кимионът, захарта, солта и черният пипер на вкус, дафиновият лист и хвойната. Сипва се и виното.
Джоланът се изплаква, поставя се отгоре, тенджерата се похлупва и всичкото това се вари 30 минути. След това джоланът се обръща на другата страна и се вари още 45 минути.
Междувременно се сваряват и картофите. В предварително загрята чиния за сервиране най-напред се изсипва зелето, а отгоре се поставя джоланът. Задължително месото се консумира с горчица, докато картофите може да са цели, или във вид на пюре. (В района на Берлин картофите са заменени с грахово пюре.)

Печен айсбайн (хаксе)

Необходими продукти:

- 1 кг свински джолан (най-добре от заден крак)
- 1 глава лук
- 200 гр микс зеленчуци за супа
- 1 ч.л. сол
- ¼ литър бира
- ¾ литра бульон, най-добре телешки
- черен пипер на зърна
- 1 дафинов лист
- 1 чаена лъжичка мед
- 1 чаена лъжичка брашно за сгъстяване
- 7 супени лъжици бира
- 1 филия екстра фин хляб

Джоланът се изплаква на течаща вода, подсушава се чрез леко потупване и се натърква със сол. Поставя се в една по-дълбока тенджера и се прибавя миксът за супа и лукът едро нарязани. След това се добавя дафиновият лист, черният пипер на зърна, ¼ литра бира (да не е „пилс, старо, или тъмно пиво”) и бульонът. Похлупва се и се оставя да ври на слаб огън около час. После се изважда и изцежда старателно. С остър нож се нарязва кожата му на малки райета, подобно на баклавички.
Брашното за стягане се смесва с останалата бира и меда. С така получената смес и с помощта на четка джоланът се намазва и се поставя в тавичка за печене.
В предварително загрята фурна на позиция „грил” месото се пече (на средната шина) за около 7 минути. От време на време се маже със сместа. Обръща се на другата страна и отново се намазва. Пече се още 4 минути.
През това време филията фин хляб (60 гр) се накисва в бульона и се сварява. Полученото се прецежда и размесва със сока от печеното. По този начин се получава един гъст и отлично овкусен сос.

Зауербратен (кисело пържено): типично ястие, но не е за всеки. Притежава прекалено кисел спрямо нашите представи вкус, който обаче може да бъде компенсиран чрез използването на по-слаб оцет и повече стафиди. Видовете отново са десетки на брой като „на баба”, „на мама”, „на леля” и т.н. и в различните региони се приготвя по различен начин. Ето как изглежда класическият му вариант:

Необходими продукти (6 порции):

- 900 гр говеждо месо, крехко за задушаване и печене, без кокал (най-добре рибица)
- ½ литър червено вино
- 0,2 литра винен оцет
- 1 ч.л. хвойна
- 5 карамфила (във вид на подправка)
- 2 бр. дафинов лист
- 2 ч.л. зърна от хрян
- 50 гр корени
- 3 глави лук
- 20 гр масло
- ¼ литър бульон
- 3 ч.л. брашно за сгъстяване
- 1 ч.л. захар
- 30 гр стафиди
- черен пипер, сол

Месото задължително трябва да престои в специално приготвен разтвор най-малко 48 часа преди по-нататъшната му обработка. За целта към червеното вино и оцета се прибавят хвойната, карамфилът, дафиновите листа и зърната от хрян, като всичкото това се сварява, за да могат подправките да разгърнат по-пълно ароматите си. Оставя се да изстине и се прибавят корените и лукът, едро нарязани. Месото се накисва в разтвора, премества се на хладно място и се оставя да попива от него, като от време на време се преобръща. След 48 часа внимателно се подсушава, а разтворът се прецежда и се пази за по-нататък.
В една тенджера се загрява маслото и месото се запържва от всички страни. „Погасява” се с малко от разтвора, като при слаб огън и похлупено продължава да се задушава за около 90 минути. През цялото време непрекъснато се добавя от разтвора (към ¼ литър). Месото се изважда и се увива във фолио, след което се държи на топло, готово за сервиране.
Към сока от пърженето се прибавя бульонът и се кипва. После се свързва със студено разбърканото брашно за сгъстяване. Така полученият сос се подправя с черен пипер, сол и захар.
Накрая се слагат и стафидите. (Целта на захарта и стафидите е да неутрализират по изискан начин киселия вкус на месото.) Като гарнитура към това ястие особено вървят кнедли, а в някои региони вместо стафиди се използват сушени сини сливи.

Добър апетит!

Ясно е, че тези няколко рецепти не са в състояние да онагледят достатъчно добре какво в същност представлява немската кухня като цяло, но целта ми бе да успея да повъзбудя интереса, а защо пък не и апетита ви към нея.

Лично аз се сблъсках с нeмската кухня най-напред в училищния стол. Казвам „сблъсках”, защото нямах друга алтернатива. Учебните ми занятия продължаваха до към 14:30 часа, като обедната почивка траеше 35 минути и започваше в 12:15. След това се прибирах по най-бързия начин вкъщи, грабвах екипа си за тренировка и се изнасях. Не разполагах с никакво време, камо ли да си приготвя обяд. Ето защо най-правилното решение бе да се запиша на столова.
Въпреки че ястията, предлагащи се там, в началото ми се струваха със странен, не винаги очаквано приятен вкус, постепенно взех да свиквам и дори започнах да изказвам собствени предпочитания:
- Пържени бейби кюфтенца с картофено пюре;
- Свинско или телешко бонфиле в ловджийски или гъбен сос;
- Кървавица с пържени картофи и червено зеле;
- Варени или печени наденички със салата;
- Кисело зеле с бекон;
- Макарони или спагети;
- Десерти от рода на пудингите, пайовете, поничките или дори само чисти плодове - всички те бързо се превърнаха за мен в любими.
Как бих могъл да забравя една супа - гъста, с парченца здраво, добре сварено, без никакви тлъстини месо и с всевъзможни зеленчуци. Всички я наричаха „флайшзупе” (месна супа, супа с месо). Няколко години по-късно съвсем случайно разбрах, че това била небезизвестната „охзеншванцзупе”, или супа от опашката на мъжко говедо. Ако тогава го знаех, едва ли щях да я вкуся.
Но по отношение на супите имаше и други изненади. Например „томатензупе” (доматена супа) или „кюрбисзупе” (супа от тиква). И в двата случая бях канен на гости и ми ги сервираха. Изгледах ги с отвращение, защото не понасях нито домати, нито тиква, особено сготвени, но нямаше как. Не желаех да обидя домакините и затова притъпих възприятията си, затворих очи и опитах. Миг по-късно те изцяло спечелиха предпочитанията ми. Сметаната придава на доматената супа невероятен цветови отенък и изтънчен вкус, докато тиквената с необикновените си подправки е достойна за финалист на кулинарно състезание.
Друга известна супа в Германия е тази от риба змиорка („аалзупе”), както и прочутият „айнтопф” (зеленчукова супа). Граховата или картофената кремсупи също заслужават да бъдат споменавани заслужено. Какво да кажа пък за такава от аспержи? На аромата й биха завидели дори боговете. И така, oсновното правило при супите е, че са гъсти и богати, т.е., че не се пести от материала (съставките).
При салатите положението е аналогично. Те могат да бъдат всякакви. Домати, краставици, зелена, мешана – всички те малко или много приличат на нашите, но дресингите, които се използват за овкусяването им, спомагат за по-различния им вкус.
Зелената салата например не се реже, а се начупва, по-скоро накъсва на парченца. От друга страна, в струващите ни се познати по външния си вид салати, нерядко се добавят продукти като царевица, боб, риба, маслини, както и кубченца запържен със съответните подправки хляб или направо готови кубети. Получават се нови интересни предложения.
По-популярни сред германците, обаче, си остават салатите, приготвени на базата на макаронени изделия (нуделн), картофи и разбира се, аспержи. В тях умело са съчетани шунката, кашкавалът (различни видове жълти сирена), рибата, гъбите, лукът, доматите, киселите краставички, майонезата и други продукти.
Въпреки че ги наричат салати, за нас те представляват чиста гарнитура към основно ястие. Това се дължи на факта, че при германците липсва цяло едно звено от хода, от начина им на хранене, а именно - да откриеш трапезата, пиввайки аперитива си със съответната салатка, както е прието да речем у нас. Нещо повече. Като че ли именно тук се забелязват и най-големите ни разминавания. В Германия ракията (шнапс, корн) се консумира след храна, за по-добро храносмилане. При това чашката е само една (колко жалко!), а на всичкото отгоре е и от най-малките, с вместимост не повече от 20-30 милилитра.
За рибните ястия ще спомена, че не са от най-предпочитаните. Въпреки
че германците обичат рибата, прави впечатление, че наблягат повечко на свинското и телешкото месо. Все пак най-често се готви змиорка, сьомга, бяла риба, херинга или пъстърва. Разбира се, предлагането на морски деликатеси по магазините е огромно и от него се възползват най-вече северните провинции. Неслучайно именно тях останалите наричат шеговито (а понякога и обидно) „фишкопф” (рибена глава).
Спокойно може да се каже, че движейки се от север на юг, консумацията на риба намалява, а на свинско месо се увеличава. И в това едва ли има нещо чудно, тъй като на север реките стават все по-пълноводни, релефът се изравнява, надморската височина намалява, а това са достатъчни предпоставки за развъждането на по-голямо количество и повече видове риба. Накрая реките се вливат в Балтийско или Северно море, което пък е част от Атлантическия океан. Той дава и основния улов на страната.
По отношение на рибата за мен нещата бяха ясни, а именно, че единственото ястие, което не само че не вкусвах, но и изобщо не желаех да помириша, бе приготвено от някаква полусурова херинга, която още агонизираше в белия си сос. Явно обаче за германците то представляваше голям деликатес, тъй като, освен прясно приготвено по ресторанти, кръчми и мобилни хранителни щандчета, го предлагаха и в консервиран вариант, при това във всевъзможни супермаркети и дюкянчета.
При десертите трябва да се прави разлика между торта (торте) и сладкиш (кухен). Често онова, което ние наричаме торта, германците считат за сладкиш. Най-общо казано, за тях тортата представлява многоблатов сладкиш, голям, за предпочитане на етажи, с пълнеж от крем, с шоколадово покритие, и съответно украсен със сметана и други декорации, т.е. възприема се в буквалния смисъл на думата. Такива могат да бъдат сватбена торта, юбилейна торта или торта за рожден ден. Всичко останало за тях са сладкиши.
Въпреки че думата „кекс” или по-точно „кексе” съществува и в немския език, то тя на български означава „бисквити”, а и кексът като такъв също се възприема от германците за сладкиш.
В този ред на мисли ще кажа, че разнообразието на „кухени” е огромно. Голяма част от тях се считат за типично немски. Например: апфелкухен” (ябълков сладкиш), „донаувелен” (дунавски вълни), „пфанкухен” (палачинка, поничка), „марморкухен” (мраморен сладкиш - вид кекс) и други. Най-често консумацията им е свързана със следобедното кафе.
Традиционно обаче, след храна, германците предпочитат десерти от рода на мелбата или плодовата салата. И това е напълно естествено, защото никъде досега не съм опитвал по-хубава, по-вкусна и по-голяма мелба или плодова салата от такава в Германия. То е сладоледа с превъзходния му вкус, то са плодовете, старателно подбрани и пресни, то е сметаната по домашному приготвена, то са заливките в най-различните си цветове и аромати, то са бисквитките, хрупкави, но и служещи за декорация, а като цяло за външния вид да не говорим. Правилото, според което човешкото око също взима участие в храненето, тук е спазено на 100 процента.
Един от най-великите немски десерти е „роте грютце”. Вариациите му като бройка не отстъпват на броя на федералните провинции, което отново е уникално постижение. Представлява смес от умело дозирани плодове като черен и червен касис, череши и ягоди, варени, леко сгъстени и залети с фин ванилов крем (сос). Вместо ванилов крем понякога се използва ванилов сладолед, а ягодите могат да са цели и пресни, поставени отгоре и залети със сметана.
Както вече споменах, храната и самото хранене при германците заема важна, да не казвам една от най-важните части в живота им. Но какво всъщност представлява една вечер на гости у тях и как би протекла тя?
Ето как. Ако бъдете поканени на гости при германци, задължително гледайте да стигнете навреме, тъй като те ще са си направили изключително подробен план за това, как да протече вечерята, кога да бъде сервирана храната и с колко време ще разполагате за отделните ястия от многоходовото меню. Освен това в уречения час всичко ще е готово и онзи, който е приготвял храната, ще заеме мястото си до вас и от сега нататък ще става единствено, за да сервира или отсервира.
Като правило гостите подаряват на домакина бутилка марково вино, а на домакинята – букет сезонни цветя. Ако вечерята е официална и се изисква някакво по-специално облекло, то това със сигурност ще ви бъде съобщено предварително или най-малкото – своевременно.
Обикновено за добре дошли ще бъдете посрещнати с бутилка пенливо вино, което ще е отлично охладено и към него ще ви предложат различни видове снаксове, солети, чипс и ядки.
Ще бъдете настанени върху мека мебел, с цел да се отпуснете и да потръгне разговорът помежду ви. След определено време ще бъдете поканени в трапезарията, за да заемете местата си на основната маса. Веднага ще ви направи впечатление, че тя е аранжирана изключително професионално. Всяка чинийка, чашка, прибор, салфетка, свещ, дори украса притежава своето строго определено местенце.
Никак не се учудвайте ако и на вас посредством картончета с изписани на тях имена бъде отредено къде да седнете, но това напоследък не се случва често. В някои домове покрай стените на трапезарията са наредени малки спомагателни масички, на които ще забележите купички със сосове, подправки, допълнителни прибори или всичко онова, което може да се окаже необходимо за приятното ви изкарване. Нерядко бутилките с напитки са разположени върху красиви стъклени или дървени масички на колелца.
Най-вероятно ще ви предложат петходово меню, състоящо се от супа, предястие, основно ястие, следястие и десерт. При положение, че има и зеленчукова салата, ще ви сервират и хляб (прието е в Германия такава салата да се консумира с хляб). Същевременно домакините ще ви съветват коя храна с каква напитка си пасва най-добре. Ще ви разпитват за виното - дали го предпочитате десертно или сухо, дали да е с плодов или билков аромат, дали да е младо или старо, дали да е бяло или червено и още куп знайни и незнайни истини и факти. При бирата ситуацията ще бъде същата. Казано иначе, хората ще се стремят да ви угодят по най-изискан начин.
Разбира се, тук последната дума ще е изцяло ваша. Ето защо не се стеснявайте, а си кажете предпочитанията, тъй като това може да ви е единствено от полза. Никой няма да ви се разсърди или да ви помисли за претенциозни. Напротив, ще се съобразят с мнението ви и дори ще ви сметнат за „генисер”. По този начин още по-пълно ще се насладите на вкусовите качества на приготвените ястия.
По време на вечерята домакините жадно ще поглъщат всяко ваше изказване, движение или мимика относно храната. Не пестете суперлативи, защото можете да бъдете уверени, че старанието, което те са вложили в приготовлението ú, е, меко казано, разбиващо. Освен това имайте предвид, че количеството ú ще е достатъчно, дори ако пожелаете да повторите или потретите някое или всяко едно от предложените ястия.
След приключване с основното меню ще бъде наблегнато на чашките и приказките. Сближаването ви ще стане факт. Ще има и следястие. Ако храната е дошла в повече, ще ви посъветват да ударите една малка ракия (за храносмилане) и докато се усетите, ще я налеят. Към края на вечерта ще ви сервират десерта, по желание, с или без кафе.
Гостуването си ще помните дълго, най-малкото понеже ще ви се стори, че сте били на суперлуксозен ресторант и скоро ще се замислите по въпроса, дали хората са онези, които желаят да приличат на подобно заведение, имитирайки условията му у дома, или обратно, заведенията се стремят да пресъздават уюта на домашната атмосфера, стига, разбира, се да имат от кого да почерпят вдъхновение, както е в случая. Помъдрели от малко по-различната си гледна точка, ще се възхитите на собствените си терзания, ще приемете съществуването и на такъв един житейски вариант и ще си речете: „Да, наистина невъзможни неща няма, стига човек да се захване с нужното желание!”

Не така обаче изглежда храненето при германците в тяхното ежедневие. За да го проумея, трябваше да премина през следното изпитание.
В началото на шести клас по немски език и литература започнахме да пишем все по-изчерпателни преразкази. Тъй като аз пресъздавах най-вече преживяванията си по време на летните ваканции в България, а те на съучениците ми се струваха интересни, то редом с някои от по-добрите, класната прочиташе и моите. Един ден тя ни постави следното задание:
― Нека всеки да опише кога, по колко и с какво се храни в ежедневието си – както самият той, така и семейството му.
С други думи, трябваше да разкажем за закуската, обяда и вечерята си, или поне аз така го разбрах.
По-елементарна задача не можех и да си представя. Запретнах ръкави и изписах цели четири листа.
Най-напред обрисувах закуската такава, сякаш бе предназначена за крале. Чайове, млека с какао или шоколад, попари, баници с всевъзможни пълнежи, салами, луканки, масло, сирене, кашкавал, пържени филийки, варени яйца и какво ли не.
За обяд стартирах с таратор, супи, минах през готвени и печени ястия и завърших с няколко вида десерти.
За вечеря направо прекалих. Взех да описвам едни салати, мешани скари, но и кюфтета, кебабчета, шишчета, пържоли, пържени картофи, гювечета и тем подобни.
Възхищавайки се на въображението си, предадох работата си на класната и с нетърпение заочаквах реакцията ú.
На следващия ден тя, както винаги, прочете няколко заслужаващи вниманието „творби”, но моята не бе сред тях. Дори съучениците ми се учудиха и взеха да я молят:
― Госпожо, бихте ли прочели и съчинението на Румен?
― Ще го прочета, само че след малко, защото е пълно с грешки и заслужава да го обсъдим на всеослушание!
Изстинах.
― Какви грешки? ― недоумявах аз.
Затаих дъх и зачаках. Скоро дойде и моят ред.
Госпожата зачете текста от самото му начало. Докато се отнасяше за закуската, видими проблеми нямаше. Щом спомена за обяда, се чуха и първите възгласи, а когато премина на вечерята, съучениците ми директно ме освиркаха. Нямах никаква представа какво се случваше.
― Уве, би ли взел отношение по преразказа на Румен? ― сякаш нарочно подкани класната най-добрия ми приятел.
― Ами, то...такова, ...не е съвсем вярно, има някои грешчици, всъщност по въпроса със закуската нямам кой знае какви забележки, въпреки че ми се струва малко претрупана ― едва-едва измрънка Уве, който явно не искаше да ме злепостави.
― Другите – как мислите? ― обърна се госпожата към останалите. Заваля градушка от високо вдигнати ръце.
Почна се!
― Закуската трябва да е разнообразна и достатъчна като количество ― взе думата Катрин.
― Така е, освен това се пие предимно чай, понеже млякото ни го раздават по-късно в училище ― присъедини се Симоне.
― На закуска човек се храни най-много, защото му предстои цял ден работа или учение и трябва да има сили. На обяд се яде по-умерено, независимо че храната се състои от първо, второ и трето; а за вечеря се хапва най-малко, за да не ни е тежко през нощта и за да можем да си отпочинем по-добре ― не сдържа прилива си на енергия и Рамона.
― Правилно! ― отсече класната и продължи:
― Какво друго, което е от съществено значение, липсва в съчинението?
― Предобедната и следобедната закуска! ― извикаха всички в един глас.
― Точно така! Независимо че тя може да се състои от малък сандвич, няколко бисквитки, кекс или само от плодове, тази малка порцийка играе изключително важна роля за здравословното хранене на човека ― изнесе кратката си лекция госпожата, като за мое съжаление и този път не се спря.
― Така че, освен основната закуска, която, макар и безразборна, в известен смисъл можем да приемем за вярна, всичко останало е грешно.
― Но, госпожо, у нас в България нещата са точно такива, каквито съм ги описал! ― с театрален поглед и пресипнал глас опитах да спася кожата си аз.
― Никога не бих повярвала на подобно твърдение! Естествено, че е възможно да съществуват различия в ястията или в начина, по който те се приготвят, и това със сигурност е така, но в количеството, както и кога, по колко се яде, спорове не може да има. Това е научно доказано! Ето защо си вземи бележки и си редактирай написаното!
Бях съкрушен. Добре, че премълчах факта, че практически не закусвах, тъй като сутрин се излежавах до последно и никога не ми достигаше време. Отхапвах един-два залъка от сандвича, който майка ми беше приготвила, отпивах и няколко глътки от чая и се изстрелвах навън като ракета.
За часа на вечерята да не говорим. Целият ми клас бе убеден, че тя се консумира към 18:00, но не по-късно от 18:30 часа.
Тъй или иначе моите разбирания си бяха по-други, но какво да се прави. Примирих се с „поражението”, поправих „грешките” и продължих напред. Изведнъж ме връхлетяха спомени. Сетих се за дядо ми Владо, старец, когото много-много не познавах. Беше по бащина линия, а тя, както е известно, не е сред най-популярните родствени връзки у нас. Бе починал близо година след като заминахме за Германия. Та този дядка обичаше да казва:
― Закуската си я изяж самичък, обяда сподели с приятел, а вечерята дари на най-опасния си враг.
Съжалих, че не бях общувал с него, че не можех да го потърся за съвет, защото очевидно е разбирал от доста неща. Даже е „знаел” как се хранят германците! Може пък и у нас тогава да е имало подобни правила. Дори е възможно те и понастоящем да са същите, само дето няма кой да ги спазва.
Колкото повече се замислях, толкова кашата в главата ми набъбваше и ме обземаше някакво дълбоко, сякаш вродено чувство на празнота. Скоро обаче се отърсих от меланхолията и си рекох: „Все пак ми е завещал нещичко човека – житейска мъдрост, с която не всеки би могъл да се похвали. Още повече че другата му такава: „Трудът е труден” – с течение на годините ме увери, че изцяло клони към абсолютната истина.
По-късно, когато на няколко пъти посетих ГДР по повод на спортни лагери или състезания, вече притежавах необходимия опит и по този начин спасих съотборниците си от сигурна гладна смърт.
Отлично си спомням първия път, когато поехме към Пирна (градче край Дрезден). Пътувахме два дни и една нощ с влака и вечерта, на втория ден, пристигнахме в Дрезден. Оттам се прехвърлихме на някаква мотриса, която ни откара до Пирна. Прекосихме града пеша по цялото му протежение и накрая се озовахме пред пансиона. Стана ужасно късно. От България до тук я бяхме карали само на суха храна и стомасите ни стържеха като грамофонна плоча на Лили Иванова, озовала се на тържество на набор 1920 година.
Противно на нашите очаквания, германците ни бяха организирали официално посрещане. Поздравиха ни с кратка музикална програма, раздадоха ни някакви подаръчета във вид на сувенири и ни настаниха, без да губим и минутка. После ни изненадаха изключително приятно, съобщавайки, че са ни запазили и от вечерята. Изчакаха да се освежим и ни заведоха до столовата.
― Ето на това му се вика немска работа, евала им правя! ― изказа задоволството си един от ръководителите на групата ни, когото виждах за първи път.
Не беше нито треньор, нито методист, нито лекар или масажист. Оставаше да е от онези другари, които ги прикрепяха като придружители (по-скоро стражари), да не би някой от нас да вземе да кривне от правия път.
― Не очаквайте кой знае какво! ― посъветвах всички най-доброжелателно, но никой не ми обърна внимание.
Влязохме вътре.
― Това не може да е вечерята, сигурно е някакво предястие! ― заключи другарят Мишев, оглеждайки се встрани и имайки предвид платото фино нарязан салам и две цяло и девет милиметра дебелите филийки черен пълнозърнест хляб.
Останалите се съгласиха.
Решението на простата математическа задача обаче беше еднозначно и бързо ни върна към реалността. Оказа се, че на всеки един от нас се падат точно по две такива филийки, малко масълце и съответно две парченца салам, който беше толкова тънък, че прозираше. Имаше и чай.
Погълнахме храната на три-четири хапки и се прибрахме по стаите. Доядохме остатъците от сухата си храна, легнахме и мигновено се унесохме и заспахме.
На сутринта положението бе коренно различно. Хлябът наброяваше пет-шест вида. Саламите, наденичките, кашкавалите и омлетите нямаха край. Йогурти, конфитюри и мармалади, млека, кафета, чайове и сметани – изобилие, което трудно можеше да се опише. Имаше дори кроасани, най-различни сладкиши и плодове.
Особен интерес у съотборниците ми предизвикаха тъй наречените „метвурст” (сурово пушена кайма с подправки), както и „теевурст” (чаен колбас), повече наподобяващ фин пастет, които се консумираха намазани върху филийка хляб, за предпочитане препечена.
― Е, това е вече друго нещо! ― ахна другарят Мишев и се направи на мъж: ― Пък аз тъкмо се канех да се разправям с тия.
Настанихме се по масите и на онези съотборници, които се намираха в близост до мен, започнах да обяснявам какво ще бъде положението относно изхранването ни тук. Естествено, в началото никой не ми повярва, но когато ме забелязаха да разговарям с германците, сметнаха, че може би разбирам от тези неща и че бих могъл да се окажа прав. Тези, които ме послушаха и съответно си направиха по няколко сандвича за по-после, не съжалиха. Напротив, спасиха се от опасността отново да си легнат гладни.
Треньори, методисти и състезатели бързо се ориентираха в обстановката. Сутрин си приготвяха допълнителни сандвичи, които консумираха по-късно след обяд или по вечерно време.
Единствено другарят Мишев не бе в час. Така и не можа да се примири с действителността и продължи да мери ината си с пълна сила. Все пак успя да издейства по няколко филийки черен хляб за вечеря в повече.
„Режимът”, както той самият нарече изхранването ни тук, имаше вълшебно отражение върху основните му габарити. На първо място в областа на корема. Ханшовата му обиколка се стопи, а подпухналото му и кръгло като на тиква лице се поизглади и издължи. Сега вече изражението му наподобяваше на Здравко от село Курило, докато от мазното му и доносническо излъчване не бе останал и помен.

* * *

За мен по време на престоя ми в ГДР нямаше нищо по-добро от „боквурст”. Предлагаха го навсякъде, дори и по площадите. Консумацията му ставаше на крак, защото се водеше един вид „бърза закуска”.
Продавачите бяха облечени с бели престилки, а на главите си носеха шапки, досущ като главни готвачи. Самият щанд бе поставен на колелца и лесно можеше да сменя местонахождението си.
Боквурстът представлява варена наденица от свинско и говеждо месо, сравнително едра, сервирана в хартиена тарелка с горчица и филийка хляб за тостери. Цената на порцията от 0,85 марки тогава не бе от най-достъпните за мен и затова използвах всякакви средства, за да успея да си я позволя.
Боквурст ядях непрекъснато и никога не ми омръзваше. Дори си имах любимо местенце. Намираше се на гърба на телевизионната кула. Слизах от ес-бана една спирка по-рано и подтичвайки, се отправях натам. Когато, макар и рядко, храната в училищния стол не ми допадаше, си купувах по два.
Обвивката му беше еластична и никога не се разкъсваше при варене. От друга страна, бе крехка при отхапване. Вътрешността му беше фина, сочна и отлично овкусена.
Толкова го обичах, че взех да прекалявам. Минах, така да се каже, на „боквурстова диета”. Ситуацията разтревожи родителите ми и ги принуди да предприемат крайни мерки. Един ден баща ми сподели как бил дочул отнякъде, че въпросната наденица се произвеждала от конско месо. Целта му бе ясна, а именно – да ме накара да спра да се тъпча с нея. И за малко да успее, защото в началото изтръпнах, после два дни не я вкусвах, но на третия си казах:
― От каквото ще да е! Важното е, че ми харесва ― и бързо се отправих към близкия щанд, за да си я купя.
Какво да се прави, в онези години боквурстът за мен беше нещо като „Макдоналдс” сега за децата.

(продължението следва)