автор: cegavara

Есен е... топло е, слънцето грее очертавайки силуета ти, усмихната си, в косите ти има цвете откраднато от мен, усмихваш се, разхождаме се вплели ръце една в друга като деца, спираме, целуваш ме, влюбени сме.
Есен е... топло е, слънцето грее очертавайки силуета ти, усмихната си, в косите ти има цвете откраднато от мен, усмихваш се, разхождаме се вплели ръце една в друга като деца, спираме, целуваш ме, влюбени сме, всичко е толкова красиво, малките стръмни улички, вратите на старите къщи и насядалите от пред местни хора които ни проследяват с поглед усмихнати и подвиквайки разни шеги на неразбираем за нас език. Не мислим за нищо... устните ни се сливат, минаваме покрай площада, има малко кафене на което са насядали разни възрастни хора, усмихваме им се и ги поздравяваме. Сядаме на по чаша вино, леко сме подпийнали, прави ни се любов... докосваш ме... толкова е хубаво. Минава жена с балони, купувам ти всичките, най различни форми и герои... толкова си красива, искаме час по скоро да се приберем до стаичката си, която сме наели в близката стара къща и да правим любов... отново и отново, и отново... Няма телефони, няма интернет, няма никой който познаваме, само аз, ти и любовта, тази изпепеляваща любов за която обикновенните хора само четат в книгите и никога не им се случва, това пълно щастие което те кара да живееш, да твориш, да бъдеш човек, да обичаш и да се радваш като дете на малките неща, на една пеперуда кацнала върху косата ти и опитваща се да се нахрани от цветето, което аз съм ти откраднал. Мирише на старо вино, толкова е опияняващо... усещане за полет, нереално чувство за безгрижие. Слънцето преваля, топло е, златни листа се носят по лекия ветрец който подухва. Далече сме. Далече от всичко. Далече от всички. Това е края на света, това е любовта, седнали сме на ръба и хвърляме камъчета в бездната ослушвайки се да чуем колко е дълбоко... няма звук... само тишина... аз, ти и любовта.
Ю.Г