автор: foolish

Здрав съм като скала.В квартала се броят на пръсти хората,които ми знаят името - всички ми викат Бичето.Баща ми е големия Бик,а аз съм Бичето.Често,когато остана без пари,се обзалагам,че с една ръка мога да забия пирон в чамова греда.Винаги се намираха балъци и печелех добре от залозите.
В един прекрасен летен следобед,минавайки покрай местния ресторант,който повече мяза на кръчма,на вратата се показа Митьо Белята,махайки с ръка:
- Брато!Тука едни не верват,че моеш да забиеш пирон с ръка...
- Изморен съм,Мите.Скапан съм от бачкане,а и имах разправия с шефа...Направо ми иде да извия врата на някого...
- Е,жалко.Щяхме да изкараме некой лев...Можеше да изкараш стотарка...
Боже мой!Та кой ще се откаже от сто лева в днешно време,дето се трепам от сутрин до вечер като вол,за сто и осемдесет,като от три месеца началника ме баламосва,че ще я вдигне на триста,за да не избягам при конкуренцията.Цял следобед ме увещаваше,че този месец не можел да го направи,понеже данъчните го издоили,а сега от небето щеше да ми падне повече от половината заплата.Влязох в кръчмето,където местните ме посрещнаха с овации.На една от масите седяха шестима здравеняци с кожени якета,които като ме видяха,дигнаха залога на четиристотин,така,че аз щях да прибера двеста от тях.Запознахме се и уточнихме условията,след което изпих двеста грама водка на екс като обезболяващо и за кураж,навих носна кърпа на дясната си ръка,а Белята заби леко дългия около 10см.пирон, с по-широка глава,за да има по-голяма площ при удара.И двете групи шумно коментираха победата или поражението ми - всеки според интересите си,и естествено лесната си печалба.Аз също мислено бях напълнил хладилника и бях купил няколко пакета с памперси за малкия,който като че ли нарочно ги пълнеше веднага щом му ги сменим.
Махнах с ръка,което означаваше,всички да млъкнат и в заведението да цари абсолютна тишина,за да мога да се концертрирам.Обърнах се към непознатите със същата молба,допълвайки,че дори отварянето на бира може да ме разконцентрира и тогава баса ще е невалиден.Собственика излезе навън,за да не позволи на някой клиент да влезе по това време.Погледнах гвоздея и се обърнах към противниковата група да го видят и някой от тях да го забие още малко,за да стои прав и стабилен.След първоначалното недоволство един от тях все пак се съгласи,свали си обувката,закрепи го перпендикулярно,забивайки го още с около половин милиметър.Сега бе прав и стабилен и оставаше да се концентрирам и да го забия в плота,който бе осеян със забити от мен пирони.В заведението настъпи такава тишина,че се чуваше само шума от една муха,която се блъскаше в прозореца в един от крайните ъгли,опитвайки се да излезе.Игнорирах звука от дразнещото й бръмчене,съсредоточих се и вдигнах ръка.Залога ме притесняваше,въпреки,че никога до сега не се бях провалял.Обърнах се с молба към съкварталците си да убият мухата - за всеки случай.Луд смях разтърси масата на "противниците",съпътстван с подигравателни реплики,които още повече ме амбицираха да им натрия носовете.Отново вдигнах лявата си ръка и всички замряха в очакване.
Вдигнах дясната си ръка,увита в носна кърпа и след около три-четири секунди я стоварих с цялата си мощ върху главата на гвоздея.Толкова бях превъзбуден,че дори с чук нямаше да го забия по-добре.
Новодошлите скочиха невярващо.Двама от тях притичаха до мен и развиха носната кърпа,за да проверят да не съм скрил метална пластина,но видяха отпечатъка очертан съвсем ясно на дланта ми,а другите гледаха пирона,който почти се изравняваше с релефа на тезгяха.Единият от тях свали кабар от плакатите,висящи по стените и се опита да го забие с палец в тезгяха за да се увери,че и в дървото,от което е направен,няма измама.Нямаше съмнение,че нямаха желание да платят и огледаха всички ни,които присъствахме,преценявайки дали ще се справят с нас.Собственика на ресторантчето бе наблюдавал цялата сцена и предвидливо бе заключил вратата,а залозите стояха у него.
- Чакайте,де,нали преди да дойде,казахте,че ще го забие с гола ръка,а той си нави кърпа около нея... - опита да се изметне единият от тях.
- Нали това влизаше в уговорката!...Но ще го забия и без кърпа, - обадих се,усещайки как кръвта нахлува в главата ми от ярост - но нека и най-якия от вас да застане до мен и да блъска с гола ръка,докато го забие до средата с гола ръка,и аз веднага след него ще забия нов също без кърпа.Ако не успея да го забия целия,а вашият човек успее с многократни удари - може да удря и до сутринта - го забие до средата,ще получите цялата сума,а ако искате,може да удвоим,даже да утроим залога!
Не зная дали бяха пийнали повече,или самочувствието им бе прекалено високо,но взеха че се съгласиха,само че не успяха да съберат парите.Ние също ги нямахме,но убедихме съдържателя на заведението да ни ги заеме,като в замяна щеше да прибере приблизително половината от печалбата.Забихме два пирона,колкото да стоят неподвижни в двата края на тезгяха и хвърлихме чоп кой от коя страна ще бъде,за да няма основание за обвинение в непочтеност.Те свалиха от себе си всичко ценно и след като определихме цената му,смъкнахме залога до нивото на възможностите им,а ние преброихме парите и оставихме всичко в кръчмаря,като неутрален,а той ги заключи в масивна огнеупорна каса.
- Да не ни извъртиш номер,че ще ти изгори и кръчмето,и къщето - заплаши го единият от тях.
Поръчах си една водка с портокалов сок и гледах способностите на противника.След първия удар,в който вложи всичко от себе си,той се прегъна от болка,а от ръката му шурна кръв.Дадох си сметка,че и мойта ръка ще изглежда така,дори по-лошо,затова си поръчах още двеста грама.
- Ако иска,нека да се пробва друг! - рекох великодушно,виждайки,че гвоздеят им почти не бе помръднал.
Успяха да го забият общо около три сантиметра.
- Ако искате да разтурим последния бас и всеки да си хваща пътя... - предложих великодушно.
След кратко съвещание се съгласиха и извикахме кръчмаря да отвори касата,за да приберат вещите си.Когато остави нещата ни,един от тях се опита да грабне всичко и се опита да избяга.Белята,който не ги изпускаше от очи моментално му подложи крак и го спъна,при което този Георги - както разбрах името му по-късно в съдебната зала,полетя с главата напред,удари се в черчевето на вратата и се строполи по очи на пода,а около него се търкаляха пари и пръстени.Едва ли бяха минали и пет минути,когато всички лежахме на земята.От съкварталците само кръчмаря Стоян седеше,подпрял гърба си на тезгяха,а от главата му обилно течеше кръв.Бяха нахлузили един от столовете на главата му.
Лазейки,оставяйки кървава диря след себе си,стигнах до телефона и се обадих в "Бърза помощ".Лекарите пристигнаха след повече от половин час,но полицаи изпълниха заведението няколко минути след сбиването.Прегледаха ни паспортите и ми сложиха белезници.Накараха ме да стоя на коленес лице към стената,въпреки че от мен шуртеше кръв като от заклано прасе а по суматохата зад мен останах с впечатление,че оказват първа помощ на пострадалите.Скоро суетнята спря,гласовете им стихнаха,като често излизаха навън,когато искаха да обсъдят нещо съществено.

В ареста научих,че аз и Стоян сме останали живи и годни да даваме показания.Двама от от съкварталците ми бяха починали от тежки наранявания с нож.Никой не си бе дал зор да сложи охрана пред му болничната стая в "Пирогов".Явно някой го бе наплашил така,че непрекъснато повтаряше,че вследствие на побоя и преживения шок не помни нищо от случилото се.Аз останах без далак и бъбрек.
В килиите научих,че е оцелял още един от приятелите ми,но се намира в психиатрична клиника,без някой да даде гаранция дали ще се възстанови някога.

...

Това ми разказа един ден Методи Василев,по прякор Малкото биче,когато бях на смяна в тогавашното седмо отделение на Софийския Централен Затвор/СЦЗ/.Бяха го осъдили на смърт и лежеше вече трета година в килията.Въпреки,че беше сам,както и другите двама смъртници по това време,не се запусна.Винаги бе чист и не ни е създавал неприятности през годините,през които бе при нас.Когато бях дежурен нощна смяна,често се спирах пред неговата килия да си приказваме.Смъртните нямаха право на свиждане.Позволяваха им да пишат по едно писмо на шест месеца и да получават през месец по едно,които,както на всички останали се прочитаха внимателно предварително.С времето ми стана симпатичен и не съм сигурен дали му вярвах,или исках да му вярвам,понеже по-голямата част от затворниците като ги попиташ за какво са осъдени,заявяваха,че са невинни,но стигнах до там,че заради него нарушавах правилата и когато бях на смяна през нощта,му подавах молив и навита на руло карирана хартия през счупеното стъкло на шпионката,като написаното от него предавах на баща му,за да могат с адвоката му да подготвят по-добре защитата за помилване пред Върховния съд и държавния глава/Петър Младенов/.За съжаление целият им труд остана без резултат.Бяха прехвърлили вината върху Василев,който за да защити съкварталците си,бе убил двама от нападателите с по един удар,като единият се бе оказал единствения син на висш функционер на БКП.
Когато дойде потвърждението на присъдата ме беше срам,а и страх да му я съобщя,понеже вече се бях сближил с него.Знаех,че му остават още само седемдесет и два часа,но когато го заведохме на лекар и баня в ден,несъвпадащ с неговия график,той също разбра.За зла съдба бях на смяна.Не отрони нито дума,не пожела дори молива и хартията,които му предложих,за да напише нещо на родителите си.
След двата дни "почивка" след нощната смяна отново трябваше да се явя на работа и да го придружа до стаята за екзекуции.Това ми се случваше за първи път,понеже през двете години,през които работех в отделението,за първи път се случваше изпълнение на смъртна присъда.Обикновено държахме оръжието си в метална каса до поста,но този път наредиха двама от смяната да сме въоръжени.Към един през нощта четирима колеги от охраната ме извикаха заедно с още един от дежурните в отделението.Приближиха килията,а ние стояхме от двете страни на металния парапет,който разделяше коридора,готови за стрелба.Заповядаха му да застане под прозорчето срещу вратата на килията с вдигнати ръце,така,че като отворят вратата да можем да стреляме дори при най-малкият му опит да се разбунтува.
Треперех като лист и не можех да се успокоя.Колегите влязоха в килията,като другия въоръжен надзирател държеше на прицел Методи през цялото време,докато му сложат белезниците.Толкова треперех,че ако бе оказал някаква съпротива,преди да го уцеля,със сигурност бих прострелял колегите си,но той бе необичайно спокоен.Изведоха го от килията и го поведохме към входната врата.Пътят бе сравнително дълъг,понеже килията му се намираше срещу карцера,който бе в края на коридора.Четиримата го съпровождаха с извадени палки,а аз и другия старшина вървяхме с насочени пистолети.До вратата ни чакаха дежурния и още един колега от нощната смяна,с автомат АК.Затворниците по килиите бяха усетили какво става и се чуваха нервните им движения и коментари в тихата нощ.Когато минавахме покрай 29 килия,Методи извика:
- Стояне,братле,водят ме... - многобройните удари с гумените палки на колегите ми прекъснаха последните му думи.
Не зная дали бяха сложили някакво лекарство в храната и водата му,или той се бе примирил със смъртта,но след няколкото "О-ооох",не пророни нито звук откакто излязохме през металната врата и заслизахме по мраморните стълби,като дори се стараеше чехлите му да не шляпат и да отекват в пустия коридор.Слязохме в помещението под столовата и влязохме в стаята за изпълнение на смъртни присъди.Докато колегите го застопоряваха на стола,за да не може да мърда,когато палача дойде,като че ли погледът му се спря за миг върху мен и се опита да се усмихне.След като приключихме,дойде палача и го простреля от упор в главата.
Скоро след изпълнението на присъдата на Методи Василев президент стана Желев и наложиха мораториум върху изпълнението на смъртното наказание.