автор: jonkata

"Синият балон – разходката" – първа картина

Тео, идвай веднага у нас! – викна Джоди през оградата и недочакала отговор, се скри в къщата.

В този момент на Тео повече от всичко му се искаше да бъде у тях, но се подразни от заповедническия й тон. „Сега няма да отида“, помисли си той, „да се научи как се кани приятел на гости. Ами ако не ме кани на гости, ако се случва нещо много спешно и важно...? “, довършил – недовършил мисълта си, Тео хукна към къщата на Баба Ези.

Джоди? – извика той.

Не викай! Влизай! Тихо!

Въпреки че се беше отказал от мислене, Тео схвана недвусмислието в сериозността на положението, повдигна се на пръсти и я последва. Вратата на стаята й беше полуотворена и двете деца видяха Баба Ези, застанала до прозореца, обляна в сълзи да рзглежда някакви картини.

Видя ли?

Какво?

Баба!

Баба ти какво?

Как какво? Гледа новоподарените ми картини и плаче.

Ти попита ли я защо?

Не, не смея да я прекъсна.

Аз ли трябва да го направя, затова ли ме извика?

Не, извиках те, за да ми дадеш съвет.

Добре, давам ти. Да я попитаме двамата.

Бабо, какво правиш? – викнаха в един глас.

А, деца, вие ли сте? Откога сте тук?

Бабо Ези, защо плачеш? – попита Тео.

И защо държиш моите картини? – намеси се внучка й.

А, няма нищо. Разтъжих се, когато видях подаръка ти. Някога имах приятелка, чийто мъж беше морски капитан. Те имаха дъщеричка, която ми заприлича на нарисуваното момиченце. Преди да поеме един далечен и продължителен курс, той подари на дъщеря си голям син балон, с цвета на очите й. „Пази се, Мари, мен няма да име дълго време, бъди силна и давай кураж и на майка си. Когато ти се прииска да ми кажеш нещо, поговори с този балон. Той ще ми предаде всичко“ заръча капитанът на дъщеря си, сбогува се с останалите близки и се качи на кораба. Замина и четири години никой не чу нищо за него. Балонът, единствената връзка на дъщеря и баща, след няколко дни се спука. Мари тъгува дълго, но една сутрин се събуди твърдо решена, да намери същия син балон и вместо да си играе с него, да го изпрати да търси баща й. „Когато тате го види, ще си спомни за мен и ще се върне при нас“, повтаряше си момиченцето.
Тогава си обещах, видя ли се в малко свободно време, да напиша приказка за малката Мари и нейния син балон. Така и не го направих.

Сядай сега да я съчиняваме, тъкмо ще ни покажеш как. Ние с Тео сме готови да ти помогнем.

Ако знаех откъде да започна, сигурно щях да стигна и до вашата помощ, деца.

Разкажи ни за баща й.

Беше висок, добре сложен млад мъж с черна къдрава коса и големи кафяви очи. В бялата униформа изглеждаше направо красив. В началото беше капитан на малък морски кораб и пътуваше на близки разстояния, но след няколко години, точно когато Мари тръгна на училище, го повишиха и го изпратиха на дълго плаване. Замина и не се върна.

Един есенен ден, малко след като се наобядва, Мари, така се казваше дъщерята на капитана, момиченцето с най-големите сини очи в града, с червена рокличка и червени обувки, тротинетката й също беше червена, тръгна към градския плаж. Малко преди да завие към главния вход на плажа, усети как копринената рокличка затрептя на гърба й. „Вятърът ме гали“, помисли си и продължи към плажа с танчуващия на гърба й..., „Дали не иска да ми каже нещо? Трябвя да му благодаря и да го поразпитам. Ами да, как не съм се сетила досега? Разбира се, че вятърът може да знае нещо за татко, та той ходи където си поиска.“

Когато стигна до пясъка, Мари взе тротинетката на ръце, защото двете с пясъка никак не се разбираха, и тръгна зад кабинките на червено и бяло рае. Видеше ли тротинетката на Мари, пясъкът не пропускаше възможността да й напомни, че с тези хилави колелца, не може да го почеше дори по носа, камо ли да свърши нещо по-полезно. Тротинетката на свой ред му отвръщаше, че с безочливото си навиране и в най-забранените за пясък цепки, пукнатини и други отвори, без да се смята още по-непростимото му любопитство, с което надзърта в чуждите работи, той успява единствено да спъне работите и тези, които ги работят.

Повярвайте ми, уважаеми, ужасно ми дотегнаха вашите разправии. Няма ли най-сетне да млъкнете?

Не! – отвърнаха рязко саморазправците. – Ние оплакваме ли се от вашите игри и гюрултията, която вдигате? – попитаха на свой ред пясъкът и тротинетката.

Мари, останала без капчица търпение, отвори уста, за да им се скара, но в този момент нещото, което можеше и да е вятър, отново я погали или по-скоро я почука по гърба. Тя се извърна и се срещна очи в очи с един голям син балон. Момиченцето, съвсем забравило за каращите се, го притегли към себе си и няколко немирни сълзички се търкулна по бузките му.

Защо едно момиче в червено, каквато съм и аз, се трогва толкова, че да зарони сълзи за един нищо и никакъв балон? Та той дори не е червен? – с раздразнение и възмущение попита тротинетката.

Ш-ш-шт-т! – прошъшка пясъкът. Ти какво, не знаеш ли?

Не. И какво трябва да знам, а пък не го знам?

Това, че Мари отдавна тъгува за такъв балон и непременно син.

Е, вече узнах, но пак нищо не разбирам. Как може да й липсва синьото, след като живее на самия бряг на морето?

Съжалявам, че трябва да го кажа, но ти си много глупава. Това да не са ти възрастните? Какво предлагаш да правят детските очи с такова огромно море, как с играе с море? Виж, балонът си е друга работа. Тя може да си прави с него каквото си иска, защото той ще й принадлежи.

Точно както аз ли? – проскърца тротинетката.

Съмнявам се. Ти можеш ли да летиш? Можеш ли да изпълняваш желания? С теб могат ли да играят няколко деца едновременно?

Бабо, защо позволяваш на пясъка да говори така? – попита Джоди.

И аз не вярвам, че момиченцето се просълзи, само защото може да притежава един син балон – додаде Тео.

И аз не вярвам, Тео, но и не мога постоянно да давам разрешения или да забранявам нещо на героите си. Те си имат свой живот, Джоди и си говорят каквото и както си искат.

Така ли? Извинявай бабо, продължавай, ако обичаш – учтиво се примоли внучка й.

Ще продължа, но след като приготвя вечерята, че дядо ти ей сега ще се върне и ще пита още от портата, какво ще се вечеря днес – каза баба Ези, стана от леглото на внучка си и се отправи към кухнята, другата й творческа лаборатория.