автор: azz

(или свободни съчинения по Кортасар)

Красотата на всички жени по света
като пумпал на счупено време
се провира през пясъка и
се просва по гръб,
потъмняла от слънцето истина
върху теб и под мен
до колене зарита във облото

Аз съм писък в трамвая,
боядисан в зелено,
който всеки четвъртък,
токче върху стиснати палци,
простете, полковник,
изгорило гърба му червило
онзи петък, в Монмартр
Мулен Руж тъкмо затвори,

очите ти, сресваш го сутрин
със мигли, миг преди залеза
кръвно-и-кърваво по чаршафите…
да умираш е толкова грозно
оскърбление по- ужасно дори и от
down by the river, down by the river
другите гърбом. Говорят.

Рибари и погледи- люспи
по тялото. Тежки и дъхави.
Дъхаво грапави.
Неравно стипчиви
листа от тинтява във мрежите
как над главата замяташ
и си Дженда, Саломе, Саламбо
не знам до кога, но знам колко
17, колко пъти все 17,
все по обед, понякога вечер,

тогава стрелките
прегръдката пари…
и чашата с вино по залез.
Торино без десет
Медичи със вечното име
шалът зад ъгъла, парфюм. Тротоар.
По правило следва издъхване

по- чепатото минало полазват езици
от мляко и мед по гърба ми
„сега” ме забожда с карфици за подгъва
и ме скубе опиващо.
Аз съм ти, и съм тя, и съм никоя,
и съм... тя се издиша съвсем
до предела на дишане
като в чехли, в които се чувства
по- жива от вярване.

Тя съм аз
и съм ти,
и съм... Само съм.