автор: rumlas

из Теория и практика на възпитанието (продължение)

След пристигането си в Германия се наложи да отидем на лекар и зъболекар, с цел да си направим профилактични прегледи и да ни бъдат издадени медицински картони. Заради по-добрата комуникация предпочетохме те да са български граждани и затова разпитахме. Препоръчаха ни зъболекарка, омъжена за местен хирург и лекар, сгоден за немкиня, работеща в звеното му като медицинска сестра.
Оказа се, че и двамата практикуваха в едно и също здравно заведение. Това ни караше да вярваме, че ще успеем да се справим със задължението си бързо и безпроблемно. Предположихме още, че организацията на прием при лекар тук е аналогична с тази в България и не счетохме за необходимо да си уговаряме часове. Та нали си бяха нашенци! Убедени бяхме, че даже ще ни прегледат с предимство. С други думи, получавахме възможността с един куршум да отстреляме два заека.
Щом пристигнахме пред зъболекарския кабинет, бяхме пети по ред. Веднага умножих броя на пациентите по 30 минути и изчислих, че в най-лошия случай, ако трябваше да ги изчакаме всичките, щяха да ни бъдат необходими около два часа и половина. Това не бе особено обнадеждаващо.
Малко по-късно вратата се отвори и на прага ú застана сестрата. Баща ми я поздрави и ú спомена, че сме за контролен преглед. Тя го изгледа, сякаш ú тровеше живота, но все пак попита дали имаме записан час. Отговори ú, че нямаме, но да бъде така добра и да предаде на докторката, че отвън стои и чака едно българско семейство.
Молбата му изобщо не я впечатли. Напротив, усетихме излъчването ú, което ни даде да разберем, че въпросът за нея бе приключил, и ни постави в положението на хора, за които надеждата умира последна. Обърна се към един от чакащите, направи му знак да я последва и щом влязоха, хлопна вратата под носа ни.
Докато се надявахме на някаква, макар и нищожна реакция в наша полза, забелязахме на отсрещната пейка една млада майка с момиченце. Детето бе на три годинки, а разликата във възрастта им – може би 16. Разхождаше се, падаше, ставаше, приказваше, скимтеше или просто недоволстваше. Облеклото му играеше ролята на прахосмукачка от типа „3 в 1”, тъй като през по-голямата част от времето пълзеше и
по този начин придаваше допълнителен блясък на и без това перфектно излъсканата подова настилка. Поведението му изглеждаше разпуснато, или най-общо казано – невъзпитано.
Въпреки това никой не му обръщаше внимание, а и не му се правеха забележки от рода, че си било изцапало дрехите, които били прани или нови, или защо не си ги пазело, както постъпвали послушните деца, и всевъзможни словоизлияния в познатия ни до болка стил.
В едната си ръка държеше някаква бисквита, шоколада на която се бе разтекъл навсякъде, само не и там, закъдето бе предназначен. Щом преглътна и последната си хапка, се стрелна към майка си и поиска допълнително:
― Моля, мамо, бих ли могла да получа още една сладка? ― попита то с глас, в който сякаш улових известно притеснение от това, че може и да му бъде отказано.
― Разбира се! ― отвърна майката, бръкна в опаковката и извади друга сладка.
„Само така ми се е сторило!” ― примирих се аз и продължих да си търся някакво занимание, което да направи чакането ми не дотам скучно и досадно.
― Бите шоейн! ― прозвуча гласът на майката, а детенцето посегна към бисквитката.
В същия момент обаче майката си отдръпна ръката, а неговата увисна безтегловна в околното пространство. Взря се в лицето ú и с широко отворени очи изрази пълно недоумение по въпроса. Действията им се повториха още няколко пъти.
Случващото се най-напред попари майка ми (навярно заради майчиния ú инстинкт), защото коментарите ú не бяха в полза на родителката. Тогава баща ми ни посъветва да се вгледаме по-внимателно и най-вече да слушаме какво се говори. Речта бе елементарна и всеки можеше да я разбере:
„Бите шоейн!” ― изричаше майката, подавайки плавно обвитата в шоколад сладка. Следваше протягане на детската ръчичка да я вземе и отдръпването на ръката на майката.
Първоначално си помислих, че това е някаква игра, но продължителността ú взе да се увеличава, а и момиченцето започна да мрънка и да става все по-недоволно. Очевидно се дразнеше.
Независимо от нарастващото му недоволство обаче, майката остана настоятелна. Не даваше възможност на детето си да се добере до бисквитата, а на всичкото отгоре и нищо не обясняваше.
Запитах се не ú ли омръзна на тази жена да прави едни и същи движения и да повтаря това „бите шоейн”? Няма ли най-сетне да даде скапаната сладка, че това малкото да вземе да се укроти?
Неуспехът натъжи момиченцето, но не го отчая. Напрегна мисълта си, спря да се протяга и се загледа още по-дълбоко в лицето на майка си, сякаш предусещаше, че отговорът се крие именно там. И наистина, с изражението си майката подсказваше, че желае да чуе някаква дума. Отговорът не закъсня. Детето опита с „данке” и в следващия миг хвана бисквитката в единия ú край.
Но майката не пускаше другия. Явно, че за постигането на пълен успех бе необходимо и още нещо. Като че ли всичко започна отначало. Скоро обаче детето изрече „данке шоейн” и получи цялата бисквитка.
„Колко е глупаво това момиченце!” ― въздъхнах аз и си запредставях дали този номер щеше да ми мине на мен.
Никога! Просто забравете! Бе достатъчно да се нацупя или разрева и на часа щеше да ми бъде принесено всичко, което пожелаех. Да не споменавам, че при подобни обстоятелства се намирах в стихията си. Причината се криеше във възрастните, които се надпреварваха, че ето на, виждате ли, детето е гладно, и биха се радвали на всеки залък, който поглъщах, та дори да бях дебел като плондир. Наблюдаваха ме отстрани и доволно потриваха ръце.
И още – напоследък дори имах чувството, че ми четяха мислите само по това, какви физиономии правех. Съревнованието им кой най-много да ми угоди ме караше да се чувствам като цар.
С други думи, аз принадлежех към онези нагли дребосъци, които диктуваха обстановката у дома. Имах си и тайно оръжие – баба ми. Само да ú се оплачех и щеше да стане страшно. Нямаше да я стресне нито разстоянието от 1700 км до тук, нито какъв бе годишният сезон. Сигурен бях, че ще вземе първият възможен превоз и ще ми се притече на помощ.
Тъй или иначе, това детенце бе научено на вълшебните думички нагледно и по странен, що се отнася до моите разбирания, начин. Къде неволно, къде не, взех да се заглеждам и по други сходни ситуации и неизменно откривах същия принцип на обучение на малчуганите. Разликата се състоеше единствено в обстановката, както и в предметите, които се разменяха. Възрастните обясняваха само по веднъж, при това накратко, и оттам следваше практика и само практика.
Сладки неща се даваха за определени заслуги, поводи или в дадени дни от седмицата. Безразборната им употреба беше немислима. Ето защо опасенията ми, когато долових несигурния глас на детето, питайки се дали майката ще откликне на молбата му за допълнителна сладка, не бяха безпочвени. Напротив, нерядко оставах именно с такива впечатления, превръщайки се не един или дваж в свидетел на откази на родителите да позволят нещо на своите деца, разбира се, винаги поради конкретни и основателни причини. От своя страна, децата се примиряваха учудващо бързо и въпреки че не им ставаше приятно, никога не подлагаха на съмнение думите на своите майки и бащи. Липсваха и каквито и да било опити за пазарлъци, още по-малко – прояви на инат или изблици на сърцераздирателни „театрални представления“.
И така, да се помолиш, още повече да изкажеш благодарност, е общоприето, да не казвам – задължително явление при германците. Случва се всекидневно и при най-различни обстоятелства. На практика се благодари на всеки и за всичко. Дори смея да твърдя, че ако срещнете някой, който да не го прави, значи в него има нещо объркано, или както впоследствие се оказва – той не е истински германец.
Иначе пред зъболекарския кабинет не спряха да прииждат хора. Сестрата ги извикваше, а ние стояхме и наблюдавахме. Всички имаха уговорени часове и влизаха по график.
Стана обяд, а все още се намирахме отвън. Когато най-сетне успяхме да зърнем лекарката и да я заговорим на български, тя ни посъветва да отидем първо при колегата ú и след това да се върнем при нея, понеже имала доста записани пациенти. Така и направихме. Не че там ситуацията бе по-различна. В крайна сметка постигнахме целта си, независимо че за тези два нищо и никакви прегледа ни бе необходим цял ден, в буквалния смисъл на думата. Уверихме се, че тук нищо не функционира без предварително уговорени часове, ако ще лекарят да е извънземен, та камо ли българин.

* * *

Още в началото на нашето пребиваване в Берлин срещахме отделни групички деца, които обикаляха района, където живеехме, държейки в ръце едни огромни червени кърпи. Размерът им бе колкото на кухненска покривка, а и материята им бе същата. Разнасяха ги в разгърнато състояние, така, сякаш бяха пожарникари, готвейки се да уловят с платнището си човек, скочил от прозорците на горяща сграда, като нерядко от по-горните етажи им изсвирваха, а те се затичваха натам, заставаха отдолу и хващаха онова, което им се хвърлеше. Освен ярко червени, във вътрешността на кърпите се белееха монети с незначителен номинал.
Обиколките на тези групички в района не се извършваха по някаква строго определена закономерност. Интервалът между две посещения достигаше до една, две, а понякога и до три седмици. Наблюдавахме ги как звънят по вратите на хората, a когато те отвореха, изричаха една- единствена дума и получаваха в замяна няколко монети. После се шмугваха в съседния вход и всичко се повтаряше. Накрая пресичаха улицата и се отправяха към близкото училище.
Първоначално на нас не звъняха. Един ден и това се случи. Щом отворих, в мен се взряха четирима. Бяха ококорили очите си, сякаш очакваха да видят някакво чудовище. Изглеждаха нерешителни и свити.
Скоро обаче се съвзеха и заставайки мирно, подобно на военнослужещи, извикаха ясно и отсечено в един глас: „Золидаритет!” ― при това изпълниха нещо като боен поздрав с ръцете си и зачакаха.
Нищо не разбрах и повиках на помощ майка си. Пред нея децата изнесоха същата програма. Разликата бе, че се чу и нещо като „шиле”. Въпреки това и тя не можа да се ориентира в обстановката.
Добре, че брат ми си беше вкъщи. Вече притежаваше солидни езикови познания, а това се оказа от решаващо значение за справянето ни със ситуацията. Мигом проумя, че става въпрос за солидарност с народа на Чили (хунтата начело с Пиночет бе извършила там военен преврат) и че заради това се събират тези средства.
Хубаво, но сега се изправихме пред следващия си проблем. Не разполагахме с никакви дребни пари или монети.
Майка ми се почувства притисната от обстоятелствата и без много да му мисли, извади от шкафа, където се намираха парите ни за храна, една банкнота от десет марки и им я подаде. Децата онемяха още повече. Изледаха я с недоверие, но приеха даденостите и започнахa да ни обсипват с благодарности. Поставиха банкнотата по средата на купчинката монети и се понесоха по стълбите надолу, запявайки някаква революционна песен.
От този ден нататък вече не ни подминаваха. Напротив, даже се превърнахме в техните любимци. Макар сумите, които им дарявахме, да не надхвърляха една или две марки, те се оказваха в пъти повече, отколкото онези, които получаваха от другите хора.
Но имаше и една доста по-съществена причина, за да се отбиват все по-честичко при нас, а именно, че всеки път получаваха и по нещо сладко. Майка ми не спираше да ги тъпче с бонбони, шоколади, бисквити, близалки и дъвки, а нерядко и с плодове или безалкохолни напитки.
С тръгването си на училище установих, че децата бяха от съседния клас. Информацията за нашето „дашно” семейство явно се бе разнесла и сред останалите паралелки, тъй като при следващото мероприятие, в което и аз бях участник, всички се стремяха да се зачислят към моята група. Така онези, които ме придружаваха, отчитаха най-многото събрани средства и същевременно оставаха доволни от лакомствата, които получаваха от майка ми.
След като понаучих немския, разбрах и защо са изпитвали неудобство от това, да звънят на нашата врата. Споделиха, че преди нас апартаментът бил обитаван от хора, които нарекоха „неучтиви”. Дори бяха запомнили от тях и следните изрази: „Мааш от тука беее!” и „Разка-айте се беее!”
Попитаха ме дали случайно не знам какво означават. Отговорих им, че подобни думи чувам за първи път и че вероятно е някакъв странен език, който не познавам. Добре, че се усетих на време, и така успях да предотвратя задаващата се излагация от национален мащаб.
По-късно се оказа, че наистина някакъв БГ „умник”, шофьор на ТИР, живеещ от години с приятелката си тук, бе успял да изложи по толкова бездарен начин, както родината, така и себе си.
„Че то и Сталин не е могъл да се справи с подобни олигофрени!” – обичаше да заключава един познат по отношение на „отличниците“ на професията „шофьор”, а в този конкретен случай и аз ще се съглася с него.
Събраните средства предавахме на класните ръководители, които ги преброяваха и изпращаха на отговорниците по мероприятие. Те издаваха нещо като разписки. Именно чрез поставянето на разписките върху централното училищно информационно табло дейността ни биваше документирана официално и пораждаше във всеки от нас чувството на доброта, изпълнен дълг и задоволството от факта, че сме успели да откликнем на призива на хората за помощ. Никой не бе в състояние да ни отнеме усещането, че и ние бяхме полезни по своему, че допринасяхме за развитието и укрепването на обществото.
В часовете по солидарност (точно така се наричаха и се провеждаха по време на часа на класния ръководител) освен че ни се излагаха доводите за онова, което вършим, ни гостуваха и репортери, които с подкрепата на снимков или филмов материал ни информираха за обстановката в най-критичните точки от земното кълбо. Акцентираше се върху войните, глада, мизерията, болестите и други сериозни бедствия.
Разбира се, по онова време голямо влияние оказваше и политическата ориентация на страната. Ето защо основната част от събраните средства отиваха за подпомагането на аналогичните на нашия строй режими по света.
Масовостта тук бе най-значимото постижение. Нито веднъж не забелязах някой да откаже да участва в подобно начинание, още по-малко – да роптае. Всеки проявяваше разбиране и възприемаше действията си като логични и естествени.
Сумите, които хората даряваха, не бяха големи, а това породи основателната критика от страна на класната ми ръководителка по отношение на онези, които отпускаше майка ми. За да нямаше разминаване по този въпрос, вземах парите под предлог, че ще ги занеса, където трябва, и след като почерпех приятелите си, предавах остатъка в общата каса. Така реших проблема в полза на всички.
Отделно от събирането на парични средства се организираше и предаването на ненужни на домакинствата вещи и предмети. Това бяха одеяла, дрехи, обувки, детски играчки, кухненски принадлежности и много други. В тези акции се включваха хора от всякакви възрасти. Особено впечатление правеха едва проходилите малки деца, които идваха заедно с родителите си и също имаха какво да оставят. Да не споменавам за старите хора. Носеха всевъзможна покъщнина, твърдейки, че вместо у дома да се налага да я прескачат, за други тя би била от полза. Както преди, така и сега съм дълбоко убеден, че по отношение на солидарността си към изпадналите в беда германците са абсолютните световни шампиони.

* * *

Щом тръгнах на училище, установих, че някои съученици живееха съвсем наблизо. Блокът ни представляваше част от едно огромно каре, във вътрешността на което бяха изградени катерушки, пясъчници, както и няколко маломерни спортни игрища. Така в съседните му две крила се намираха домовете на Щефан и Инес.
Двамата често играеха навън. Започнах и аз да се включвам. Ритахме топка, като Инес изпълняваше ролята на вратарка. Не след дълго се сприятелихме. Понякога към нас се присъединяваха и някои от останалите ни съученици, които също живееха наблизо.
Всичко си бе наред, освен едно – всеки път, когато се заиграехме най-добре, те трябваше да се прибират. Родителите на Щефан и Инес ги извикваха (само по веднъж!) направо от балконите на апартаментите им, понеже гледаха към площадката, а другите си тръгваха по едно и също време, сякаш някой им бе дал сигнал за това. Странно, но всичко ставаше към 18:00 часа. При това, не ги интересуваше нито резултата от мача до момента, нито обстоятелството, че до края на играта ни оставаха някакви си секунди. Зарязваха започнатото, взимаха си довиждане и изчезваха, без да се замислят. Бяха като роботи.
Трудно ми бе да се примиря с подобна действителност и се изнервях все повече и повече. Колкото и да се опитвах да вникна зад действията им, не успявах да ги проумея. Започнах да кроя планове как бих могъл да изляза от ситуацията.
Каквито и мимики в началото да им правех, нищо не помагаше. Назубрих няколко израза на немски като: „Моля, останете още пет минути!” или „Хайде да доиграем до край!” Но и сега ефект нямаше.
Реших да се заема с решаването на тази задача, след като понауча езика, и си обещах, че няма да се предам по толкова безкръвен начин.
Междувременно, на чина си заварих картичка. Бе от Инес. Най-отпред бе изрисувана с пролетни цветя, а отвътре пишеше нещо, от което разбрах само датата и часа. Оказа се покана за рождения ú ден.
По-късно научих, че тук децата сами решавали кого да поканят. Съобщавали за намерението на родителите си и се заемали с изработването на поканите. В повечето случаи те представляваха парче обикновен картон, изрязан на подходящата големина, сгънат на две, надписан отвътре и изрисуван с водни боички или цветни флумастери отвън. Понякога, вместо рисунки, залепваха картинки от комикси или списания или просто комбинираха и двете възможности. Това им придаваше известна уникалност.
На свой ред родителите обсъждали желанието им и взимайки предвид времето и бюджета си, определяли деня и часа на мероприятието.
Искаше ми се да отида и видя как се празнува рожден ден в Германия, но се притеснявах, че все още не говорех езика, а и продължавах да изпитвам някакво необяснимо чувство на срам, което ми пречеше да се отпусна. Освен това, нямах никаква представа какво се подаряваше тук при подобни поводи.
Независимо от всичко, майка ми ме издокара с чисто нов тоалет – панталон, риза и собственоръчно изплетена жилетка, а с помощта на баща ми спретнахме подаръка – луксозно издание на книгата „Български народни приказки”, преведена на немски от негов германски състудент, живеещ и работещ в Западен Берлин.
Щом настъпи часът за тържеството, се отправих към съседния блок, качих се с асансьора и позвъних на вратата. Въпреки че не закъснях и секунда, всички бяха там. Посрещането ми се изрази в смесица от викове, подскачания и прегръдки. Беше толкоз неочаквано, сякаш се бях изгубил за 100 години и пак се появявах. Нахвърлиха ми се и ми направиха „мечка”.
„Отиде ми тоалета! Дано не стане някоя беля с него!” ― помислих си аз и веднага установих, че само моят бе толкова официален. Останалите си бяха облечени както винаги – спортно, шарено и удобно.
Чуха се няколко звука от късането на странични шевове на панталона, после и на жилетката, но се престорих, че не ме е грижа, и въпреки че се подразних на терзанията, които щяха да ме преследват поне до края на вечерта, не ги удостоих с повече внимание.
Майката на Инес се опита да ми обясни нещо на руски, но за нея този език бе на същото ниво, на каквото за мен тогава бе немският. Предизвикателството се оказа твърде голямо и тя бързо се отказа. „Ясно, очаквали са ме с нетърпение, за да започнат програмата си” ― предположих аз, и не щеш ли, се оказах прав.
В това отношение бащата на Инес ни смая. Занимаваше ни с игри, гатанки, рисуване, смятане, логически или мисловни задачи и какво ли не. Раздаваше награди на правилно отговорилите, като се стараеше всеки да получи възможността да спечели по нещо.
След известно време ни поканиха в хола. Там бяха подредени две маси. Върху едната изобилието от храни и напитки едвам се побираше. Беше на самообслужване и наподобяваше в известен смисъл шведска маса.
Другата бе предназначена за настаняване. На всяко дете бе отредено точно определено място, означено чрез картичка с името му. Така всички започвахме от първата маса и ъгъла, където бяха наредени чиниите и приборите, вземахме по един комплект от тях и движейки се по посока на часовниковата стрелка, правехме избора си. След това се прехвърляхме на втората маса, заемахме местата си и започвахме да се храним.
Родителите на Инес обикаляха досущ като оберкелнери и също толкова учтиво ни разпитваха какво бихме желали да пием по време на вечерята си. Обслужването им бе перфектно и би могло да се сравни с обстановката в изискано заведение от петзвездна категория.
Погълнахме храната и ето че дойде ред на тортата със свещичките. Изпяхме песента за честит рожден ден, Инес ги духна, а докато майка ú я разрязваше на парченца, преплетохме ръце и започнахме да хвърляме рожденичката във въздуха. При това съучениците ми запяха някаква нова песен, като на всяко трето хвърляне извикваха „хох” (високо) и я запращаха още по-мощно към тавана на помещението.
След като се справихме и с тортата, родителите ú разчистиха масите, изнесоха ги в коридора, за да не ни пречат, изгасиха лампите, пуснаха специални светлинки и дадоха началото на нещо като дискотека. Веднага след това напуснаха помещението. В същия момент забелязах, че стрелките на един стенен часовник показваха осем без петнайсет.
Намирахме се в разгара на празненството, когато майка ú влезе, включи осветлението, съобщи ни, че часът е 20:00 и излезе. „Какво става тук бе?” ― запитах се аз. Та нали току-що започвахме!
Без видимо недоволство всеки събра нещата си, облече се, благодари на Инес за поканата, взе си довиждане и си тръгна.
Изгледах ги учудено, а Щефан, усетил, че нещо не ми бе ясно, приближи до мен, извади своята покана от джоба на панталона си и ми я показа. Прокара показалеца си по нея и спря на изписаните часове, особено на втория, като на няколко пъти спомена думата „енде” („край”).
Хубаво, това и аз го разбирам, но как бе възможно всичко да свърши на момента?! Не можеше ли да се подходи по-гъвкаво по въпроса? Поне да ни бяха оставили да чуем песента докрай!
Нямаше смисъл от обяснения, защото останахме само двамата. Всички останали си бяха отишли.
„Чакайте да науча езика и ще видите!” ― казах си аз и ща не ща, поех към дома.
През следващите години бях канен и от други съученици, но нито веднъж не станах свидетел на нещо по-различно от описаното. С течение на времето се увеличи продължителността на тържеството, както и факта, че родителите излизаха някъде. Няколко пъти имаше и бой с торти, последван от прожекции на късометражни филми или диапозитиви.
Мисля обаче, че преднамерено се действаше по този експедитивен, да не казвам, бързашки начин. Целта очевидно бе да се избегне пренасищането и презадоволяването на децата. Та нали шоколадът е най-вкусен тогава, когато не се консумира непрекъснато и в големи количества! В известен смисъл дори можеше да се твърди, че се създаваше изкуствен глад за подобни мероприятия и свързаните с тях емоции. Програмата им бе пълна, но кратка.
От друга страна, децата възприемаха празненствата като един вид награда за поведението си. Едновременно с това усещаха, че от тях се изисква още по-добро представяне, ако желаеха отново да получат шанса за подобни изживявания. С други думи, действията на възрастните като че ли бяха насочени да ги мотивират за в бъдеще.
Нямаше някой, който да не познава правата си, но още по-запознат бе той със задълженията си. Поради това всеки бе длъжен да се съобразява с околните, а не да възприема компромисите им за дадености. Децата осъзнаваха, че родителите им са отделили определена сума пари, предварително и щателно са планирали всичко, що се отнася до организацията и провеждането на мероприятието, а на следващия ден са на работа и трябва да получат възможността да си починат. Ето защо диапазонът се увеличаваше, но ограничението му във времето си оставаше. Настъпеше ли часът, означен за край на събитието, всички ставаха и си тръгваха.
Носенето на поканите и тяхното представяне се контролираше от родителите на канещия. Така достъп получаваха само желаните гости. Но поканите представляваха и един вид застраховка за случаите, при които, макар и рядко, се появеха спорове относно времетраенето на тържеството. Именно това се е опитвала да ми обясни на руски майката на Инес, т.е. искала е да ú покажа поканата си и по този начин да се увери, че съм запознат с условията на мероприятието. (Пък аз изобщо не я носех)
Придържането към тези правила продължаваше до тогава, докато детето не се превърнеше в индивид, способен да се грижи самостоятелно за себе си. При това подрастващите се оказваха учудващо добре подготвени, за да се справят без чужда помощ с житейските ситуации и след като навършеха определена възраст, се изнасяха на квартири. Тях те деляха с приятели или познати.
Независимо дали започваха работа, или се записваха да следват, отделянето от родителите им се осъществяваваше до 18-годишна възраст (в Германия съществува песен, осмиваща едно момче за това, че вече е на 20 години, а още живее с майка си и баща си).
При положение, че се оженеха, получаваха жилище от общината. Едва сега можеха да правят каквото си пожелаят. Постъпките им обаче си оставаха разумни и премерени.
Не можеше да не направи впечатление огромният брой млади семейства. Процентът на сключилите граждански брак, преди да са навършили 20-ата си година, бе значителен и се бе превърнал в обществено явление.
Раждаемостта също бе завидна. Повечето семейства имаха по две-три, а в не редки случаи и по четири-пет деца.
Апартаментите, които общината раздаваше, бяха съобразени с конкретните нужди на населението. Така, щом членовете на дадено семейство се увеличеха, то получаваше по-голямо жилище.
Обратният ред на мисли също беше верен. Когато младите се отделяха окончателно, родителите им се нанасяха в по-малък апартамент.
Поради изброените причини съучениците ми непрекъснато се местеха. За пет години мнозина от тях смениха адресите си на местоживеене по няколко пъти. Затова бяха и странните им въпроси, когато нашето семейство също се премести в друго жилище, а именно дали майка ми била бременна и кога се очаквало да ни се роди попълнението. Дори и за миг не допуснаха, че може да съществува и друга причина. Колкото и да ги уверявах, че мислите им са погрешни, не съумявах да ги убедя в противното. След време те сами разбираха, че са бъркали, но въпреки това им бе трудно да се примирят с фактите. По-скоро изразяваха опасения, че при раждането е имало някакъв проблем или пък че бебето е било дадено за осиновяване от друго семейство. Напъваха умовете си над куп подобни разсъждения, с които напразно се опитваха да си обяснят ситуацията.
У всеки млад човек се забелязваше стремеж към самостоятелност. Но тя не бе паднала от небето. Наблюдавах как родителите оставяха децата си сами и отиваха на театър, кино, концерт, дори на гости. Имаше едно бебе, което така огласяше квартала с мощния си рев, че всеки път, когато не спреше да се дере в рамките на две минути, ни ставаше ясно, че родителите му са отишли някъде. (Добре, че случаят се оказа единичен, иначе не бих се наел да го коментирам.)
Като правило обаче оставащите у дома деца бяха повече на брой и на различна възраст. От тях се изискваше да се навечерят, да приберат масата и да си легнат. По-големите се грижеха за по-малките, но само дотолкова, доколкото бе необходимо и нито една идея повече. Възлагаха им задачи и съблюдаваха тяхното изпълнение. Събота или неделя винаги сами подреждаха стаите си и вземаха участие в почистването на цялото жилище.
От съучениците си научих, че всички техни братя и сестри притежавали свой график за това, до колко късно имали право да будуват вечерно време. Определящи тук били както възрастта, така и потребностите им спрямо нея. Но график съществувал и за друго, като например: кой ще измие чиниите; кой ще подреди гардероба и шкафовете; кой ще напазарува; кой ще върне празните бутилки; кой ще изхвърли боклука и т.н. Едва ли е необходимо да споменавам, че той бе писмен и окачен на видно място.
Най-малките бяха по креватите си в 20:00 часа. Никой обаче не ги караше да заспиват. Лампите се гасяха, вратите се притваряха, пожелаваше им се лека нощ и се разчиташе на умората, емоциите им през деня, както и тъмнината на нощта да свършат останалата работа.
С навършване на 14-годишна възраст на юношите и девойките се издаваха лични карти. Това сякаш ги променяше изведнъж. Скоростта, с която започваха да се развиват оттук нататък, се увеличаваше от ден на ден.
При едни периодът съвпадаше с навлизането им, при други с излизането им от пубертета. Момчетата възмъжаваха, докато момичетата излъчваха все повече женственост и сексапил. Обличаха се модно, правеха си прически, употребяваха гримове, лакове и прочие. Някои не отстъпваха по поведение и мисли на възрастните.
Хормоните им бушуваха. Някои водеха, други възнамеряваха да започнат да водят полов живот. Довчерашните хлапета неусетно се трансформираха в младежи, още по-бързо - в родители - и неминуемо се заемаха да отглеждат свои собствени деца. При това не получаваха никаква подкрепа – нито от родителите на мъжа, нито от онези на жената.
Превръщаха майките и бащите си в баби и дядовци, в болшинството от случаите – прекалено млади за годините им. Но тези не униваха, напротив, ориентираха се как да изживеят по най-полезен начин третата си възраст. Обръщаха изключително внимание на себе си, отдаваха се на спокойствие, правеха си оздравителни процедури, записваха се за почивки и екскурзии.
Може да се каже, че хората от тази възрастова група изживяваха своята втора младост. Това, че преди време бяха навлезли толкова бурно в живота, създаваше у тях усещането, че бяха изпуснали нещо съществено и сега се стараеха да го наваксат. Обличаха се елегантно, ходеха по концерти, театри, забавни и шоу програми, барове и ресторанти. Превръщаха се в двигатели на културния и обществен живот.
Но началните години на този период бяха и един вид проверка за отношенията между партньорите. Отпадането на някои отговорности неминуемо ги караше да вярват, че най-сетне са истински свободни. Отприщвайки се в новото си амплоа, понякога се стигаше и до разводи. За щастие обаче, това не бе особено често явление. Повечето се справяха успешно и с това предизвикателство, наслаждавайки се на дълго и щастливо съвместно съществуване.
Ето какъв накратко тук бе кръговратът на живота.

* * *

Понаучих немския и реших, че най-сетне е назрял моментът да се справя с досадните родители на моите съученици. Смятах да им приложа същите онези хватки и номера, с които в България имах повече от успехи.
Как изобщо си позволяваха да ни нарушават играта, командвайки децата си като в казарма?!
Сигурен бях, че така ще им отворя очите, че чак ще им се завие свят. Предвкусвах славата си на герой и се възприемах като избавител. И още, въобразявах си как в скоро време ще играем до тогава, до когато ние си решим, докато възрастните ще ни се молят и едва ли не ще изпълняват всяко наше желание.
За целта подхванах съучениците си още отдалече. Опитах се да им втълпя, че няма и не може да им се случи нещо лошо, или че в дадената ситуация ще е по-добре, ако се нацупят, разсърдят или поне изкажат недоволство.
― Че нали всичко е игра на нерви ― разясних им аз и им заявих, че победител е именно онзи, който я играе до край.
Колкото и да ги агитирах обаче, те винаги ми излизаха с тезата, че ако закъснеят с приберането си у дома, нямало да им бъде сервирана вечеря и трябвало да си легнат гладни. На всичкото отгоре, щели да им бъдат наложени най-различни ограничения, а и родителите им щели да спрат да се вслушват в техните молби и желания. Усещах, че задачата ми няма да е лека.
Междувременно, получих покана от родителите на Щефан. Бе писмена. Часовете за началото ú и края се открояваха като великденски ченгели спрямо общия ú фон, и както и очаквах, бяха позиционирани на централно място. На кратка вечеря майка му и баща му желаели да се запознаят с мен.
Разбрахме се с приятеля ми да се срещнем 10 минути по-рано долу на спортната площадка и след това да се качим у тях.
Когато се видяхме, и Инес беше там. Помоли ни да си поиграем, понеже ú било скучно.
Но за толкова кратък период от време можехме да си бием единствено по някоя и друга дузпа. Ето защо запретнахме крачоли и се заехме с изпълнението им. Не щеш ли, се увлякохме и не усетихме как времето изтече.
Бащата на Щефан се провикна от балкона, питайки ни дали идваме. Щефан кимна и ми направи знак да го последвам. Но точно сега ли, когато бе дошъл моят ред?! Та нали от моето изпълнение зависеше кой ще е крайният победител!
Убеден бях, че родителите му ще преживеят незначителното ни закъснение. Обясних на Щефан гледната си точка и се приготвих да продължа. Той изрази някакви съмнения, но се съобрази с болезненото ми желание за победа и ме изчака.
Щом приключих, се оказа, че имахме по равен брой вкарани голове. Предложих му да определим победителя чрез нова игра. Въпреки че изглеждаше ужасно притеснен, той се съгласи. Не знам дали се надяваше покрай мен да мине метър, или и него го блазнеше същата тази мисъл за победа, но и двамата изпълнихме по още шест дузпи.
Резултатът отново бе равен. Този път Щефан не отстъпи. Хвана ме за ръката и ме задърпа: „Шнел, шнел!” (Бързо, бързо!)
Техните ме посрещнаха изключително любезно. Поканиха ме в трапезарията и ми предложиха да седна на маса, която даваше вид на току- що разчистена. Щефан въздъхна и отпускайки се на съседния стол, притихна като мишка. Явно съзнаваше какво ще последва. А то бе нищо, просто едно голямо нищо.
Обменихме с майка му и баща му по няколко приказки, след което те започнаха свой разговор. Потърпях известно време и ръгнах Щефан в ребрата. Той си пое въздух и предусещайки отговора на въпроса си предварително, попита родителите си с равен и бездушен глас какво има за ядене. Баща му заяви, че вечерята била сервирана преди половин час, но тъй като ние не сме дошли навреме, с майка му сметнали, че не сме гладни. Ето защо седнали, нахранили се и прибрали масата. После изразиха увереност, че и ние в България постъпваме по същия начин, гледайки ме така, сякаш бях длъжен да се съглася с тях.
Не ми се навлизаше в подробности и се направих на разсеян. Но си признавам, че случаят дълбоко ме засегна. Сега наистина трябваше да сторя всичко по силите си, за да променя ширещата се несправедливост.
Горкият Щефан, на мен поне ми сипаха безалкохолно, а и щом се прибрах в къщи и разказах преживяното, майка ми веднага скочи на крака и ме попита какво бих желал да ми приготви. Казвам ви – толкова ми се угаждаше, че понякога срещах затруднения да отговарям на подобни въпроси.
На другия ден Щефан сподели, че вечерта му се наложило да изпере и дрехите си, понеже те „били предназначени за гости, а не за футбол” и след това да се изкъпе, тъй като наподобявал на „пясъчното човече”. Така, скапан от умора и със стържещ стомах, си легнал да спи.
Случващото се не ми даваше покой. Започнах да водя съучениците си вкъщи, за да им демонстрирам как действам аз. След няколко перфектно изиграни представления те бяха толкова очаровани от способностите ми да се налагам и постигам целите си, че ме издигнаха в култ. Въпреки това, не смееха да приложат видяното в техния конкретен случай.
Свикнаха и със семейството ми. В мое отсъствие звъняха на вратата, майка ми отваряше, а те нахлуваха и без ни най-малко да се притесняват, разтваряха шкафовете, претърсваха ги и се самообслужваха с намерените вътре сладки неща, плодове или безалкохолни напитки. Естествено, майка ми си мислеше, че аз съм ги изпратил и така по-лесно се примиряваше с иначе, меко казано, странната ситуация.
Аз обаче бях непримирим. Бях погълнат от мисли за отмъщение и не се отказвах от намеренията си. Не знам дали македонското или шопското в мен вземаше връх, но бях решен да се боря до край. Не след дълго им хванах цаката. Оказа се, че щом германец обещае нещо, той задължително го изпълнява. Възползвайки се от това им качество, се заех да измисля големия удар.