Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: xoxoyolli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13999

Онлайн са:
Анонимни: 429
ХуЛитери: 6
Всичко: 435

Онлайн сега:
:: Lombardi
:: Administrator
:: pastirka
:: KBoianov
:: Albatros
:: melange

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСреща
раздел: Разкази
автор: tera

Беше ледена утрин. Младежът, който редовно тичаше в парка, дори когато падаха облаците от небето, изживя истински шок. След завоя, зад причудливите дървета, където винаги внимаваше да не се покаже неочакван
колоездач, на онази пейка седеше... нещо. Той тъкмо се дивеше на сребърната гора, на всеки бял контур, прокаран по тъмните линии на клоните и се питаше какво ли вдъхновение е необходимо за да се постигне подобна красота, когато това нещо изпълни периферията на зрението му. Докато се реши да даде назад и да установи какво беше, не преставаше да си говори:
- И все пак зимата не е моят сезон. Като че ли е спряло времето! ... Определено няма да тичам втори път без музика. Всичко изглежда измамно. Какво е ...?

За първи път в живота си виждаше труп. Няма кръв или други следи от насилие, само покривалото на снега - помисли си като да беше ченге от телевизионна кримка. И все пак младостта се смръзна в жилите му и краката отказаха за малко да изместват земята под себе си. Нещо страшно го връхлетя. Нещо смъртоносно прелетя през ума му и го одра до червено ... Макар да се опитваше да не трепери, едвам извади мобилния, за да набере номера за помощ. Студът окончателно го превзе.
Ето значи как изглеждало вдействителност. Но кой ще седи в парка при минус 15, по рокля с презрамки?
Снежната фигура бе затрупана от едната страна повече, от другата бе само леко навеяна. По лицето имаше скреж, косата на висулки, с нахлупена полубарета, и тя от същия бял материал наоколо.

Дано по-скоро да дойде някой. Дали са бързи? Не мога да стоя повече тук ... Бялото чудо и въздушните течения се бяха позабавлявали тая нощ да оформят сюрреалистичната скулптура. Със своята неподвижнст тя разместваше цели пластове у младия мъж. И все пак му навяваше мир. Нещо притегляше постоянно погледа му и той не успя да спре абсурдното: -Що пък да не отида на някоя изложба тия дни? Изкуството може да се окаже интересна работа.
Скоро се окопити достатъчно, за да поднови бягането си, макар и на място.
В Щатите или в някоя от нормалните държави вече да бяха дошли. Няма ли кучкари да ме сменят? Кога ще препикаят снега другарчетата? Аз бързам... Бедната жена, не може да е била нормална - реши той и си отдъхна вътрешно. Важното е да не губя темпо. Темпо, темпо! Движение срещу всеки застой! Бягай, не стой!
Какви мисли се пръкват в такъв студ! Движиш се, за да не потънеш в глухотата. Но да тичаш на място или в кръг ми се вижда безсмислица. Въпреки че и земята е кръгла и ... Айде бе, хора, къде сте?... Защо?... Как така е замръзнала в парка? Това трябва да е някоя от онези стари, самотни жени, дето си нямат никого, за които разправят от дъжд на вятър в новините. Едно е обаче да те намерят, ритнал камбаната у дома, друго е на пейка в парка. Може би е сърцето. Сърцето прави такива номера. Трябва да се движа. Ега си му бързата помощ! Добре, че жената си е сдала багажа и не разчита на тях ...

Така беше. Тя бе разкъсала и последната нишка, която я свързваше с живота. С всичко, което се изменяше, поместваше, придвижваше някак си. Тя бе жената, която не обичаше промените. И то не толкова промените, които се случваха с оная коварна незабележима скорост, колкото внезапните. Те бяха нейният истински враг. Те успяваха да я парализират и омаломощят душевно. Затова бе разнищила до минимум мрежата, която я оплиташе с околните. От тях, от другите в крайна сметка, идваше най-голямата заплаха на тоя свят. Процесите на живота не можеше да контролира.
Ясно е, че не съществува друга сигурност освен окончателната – беше си казвала неведнъж – но от нея не ме е страх. Не се боя от голямата изненада на края, а от безкрайните житейски, докато стигна до там. От всички ония скорострелни, изникващи изневиделица новости, за които нямам време да се подготвя и не знам как да им противостоя.
Как да се запазя? Чувствам, че ме разяждат. Може би ако се направя на умряла или на камък, на нещо неподвижно и незабилежимо, може би ще ме пощадят ... А колко уютно и сигурно място би бил светът без тях! Какво подходящо време би бил животът!

С подобни мисли се бе запътила към парка, а когато най-сетне пристигна, почна да се свечерява. Ала жената седна на своята пейка. Зимно време другите рядко сядаха. Обикновено се разхождаха, замерваха се със снежни топки, пързаляха се с шейни. Тя обичаше да седи и да наблюдава. Как хората, забързани, кръстосват посоките на нейния поглед, зачеркват я толкова пъти в очите й и ако някой се спре все пак в тях, напрягаше се и се опитваше да устои. Нещо я тревожеше и вълнуваше в подобни моменти. Но тя ги очакваше и това я правеше по-уверена. Тази вечер само един старец се провикна преди да я отмине: - Хайде, ставай, ще те затрупа снега!

Не стана. Нямаше защо. Не съществуваше никаква неизвестност, която да я подплаши и погне. Човек е наясно какво следва, когато седи в люта зима на своята пейка в парка. Сърце не й даде да наруши спокойствието на предвидимостта, макар щипеща и пронизваща, пред чудовището на неизвестността, което би могло да я пресрещне в такова време по пътя.
Тази вечер се чувстваше уморена. Не би могла да понесе и грам шок, и микроскопична изненада, по-добре – сняг на раменете.

Снежинките се въртяха в свойта си лудост и я засипваха със спомените й. Стискай зъби, вместо отново и отново да се настройваш, да очакваш нещо ново, пък било и пролетта. Кой знае какво ще ти донесе? А какво ще последва? Кому е нужен вечният стрес, неспокойните нощи пред някоя нахлула в живота ти новост, която го разпердушинва без капчица жал? ... И тия досадни приказки, че трябвало да се научиш да казаваш “Сбогом”, да се разделяш с хората и нещата, че във всяко трагично обстоятелство можело да се намери нещо положително, за да се продължи напред. Така да е. Но аз не го виждам. Не го и търся. Аз ще продължа... да се съпротивлявам. Пък нека и човек, и природа, и галактиката дори да са във вечния си галоп. Тия празни приказки за прогрес... Откъде са сигурни, че не е регрес?

Тя от най-ранно детство се бе сблъскала с внезапните обрати в живота и знаеше – това са огромни, сгромолясващи се отгоре ти вълни, които те повличат в неизвестна посока без да ги е грижа за твоята неподготвеност и несъгласие, за страха ти. Още като малко момиченце се бе опитвала да предугади на къде ще се развиват събитията, за да не я стъписват така, ала никога не успя да предвиди каквото и да било. По-големи и по-силни от нея я мъкнеха ту в тая, ту в оная посока и я объркваха безнадеждно. Така и не усети стабилна почва под малките си стъпала. Никой никога не я бе попитал дали желае или не онова, с което я принуждаваха да живее.

Тъкмо повярва, че е намерила начин да заживее без котенцето си, когато загуби и майка си. Сетне трябваше да свикне с младата мащеха и нейния син. Когато си помисли, че вече е свикнала с тях, и те с нея, баща й я хвана за ръка и се качиха на влака за някакво нечувано градче. Щом стъпи на полуразрушената му гара, нещо се преобърна в нея. Вярата в недоверие. Детското в старческо. Озова се в дом. Чужда атмосфера, непознати деца.
Как ще свикна с всичко това?
Свикна. Сама не разбра как. Трябваха й години. После я изненада пълнолетието. Направо я втрещи. Не беше подготвена за него. За горчивата му свобода. Особено трудно се оказа да се раздели с първата си истинска приятелка. Всъщност и последната. С нея говореха на един език. Веднъж, когато приготвяха закуска за по-малките, тя изпусна тенджерата с вряла вода. Част от бедрото й завинаги щеше да носи тъмния белег на болката. Още я присвива като чуе дълбокият глас на своята приятелка в себе си:”Божичко, как ще я карам с този недъг! Как ще живея белязана? До вчера можех да нося къса пола, вече няма да мога ... никога. Това е най-ужасното. Как ще го понеса!”...

Такава безнадеждност бе изпитвала и самата тя. Разбираше я. Тъкмо тази невъзвратимост, неповторяемостта на нещата. До вчера си имал някого, можел си нещо, радвал си му се и изведнъж вече го нямаш, не го можеш, радостта е изчезнала. Само за миг света се обръща с главата надолу, а ти нямаш нито парашут, нито крила да са спасиш.
На тръгване една учителка й припомни, че никой не знаел кога съдбата ще стовари своя юмрук върху някого, и въпреки това човек не бивало да се предава. Предупреди я да промени начина си на мислене, защото иначе щяло да й е много трудно. Но тя нямаше намерение нито да се предава, нито да прави живота си труден. Тя жадуваше само малко сигурност и просто не понасяше промените, без значение съдбовни или някакви си други... Така че как да внася сама такъв хаос, такова тотално преустройство в себе си, да променя тепърва цялото си мислене! До къде ще я доведе това?
Стигаше й, че се налагаше да свиква с толкова много нови неща. Трябваше да си търси подслон и работа, за да си изкарва прехраната в един ужасяващо изненадан от появата й свят ...
Затова си знаеше - от само себе си не бива да предприема никакви големи или бързи промени, ще живее максимално бавно и сигурно. Възможно по най-старому. Дори с метереологичното време разчисти сметките си.
Аман и от него! Не мога да му насмогна с неговите резки промени. Ту грее, ту вали, трещи или духа... Как да се подготвя! Ще си нося летните дрешки, пък то нека се мръщи. Август е в крайна сметка.
След това дойде януари, а тя едвам бе наметнала жилетка на раменете си. Сетне дълго боледува. И като настъпи нейното време за балтон, навън вече печеше слънцето.

Моите годишни времена са други – мислеше си отчаяно. Може и да е само едно. Бавно, преливащо, безгранично време. Хората ли летят или времето? Ако аз само минавам, а времето си стои, какъв е смисълът тогава да препускам? По-разумно е да се задържам, да съм по-дълго в него. Но ако наистина се движи, а аз не помръдвам? Има ли шанс да ме стигне пак някой ден? Ще ми се да съм широка река, която трябва да наблюдаваш съвсем отблизо, за да забележиш, че тече. Да съм камъкът, дето невидимо се променя. Дървото, което старее без звук. Искам да изпълвам времето със себе си. Това си е мойто време! И като го изпълня докрай, ще го пусна да лети. Накъдето си ще, с каквато си иска скорост. Свободно! Обаче сега е ред на мойто бавно отминаване.

Ето как хората от квартала зяпаха подире й и се чудеха защо насред лято още ходи с балтон, а зиме с лека рокличка, тая жена на средна възраст, с една и съща прическа от години, с износени обувки, които рядко сменя, с все същата книга под мишница, която отива да чете на все същата пейка в парка, след като е изчистила офисите и входа, за чиято хигиена отговаряше.
Някои даже твърдяха с копнеж в гласа, че е успяла да превърне живота си в стара, подпетена, безкрайно удобна обувка, която не те оставя насред път.

Почти успяла... Ако все не я стряскаше някоя противна промяна зад ъгъла:”ПА!”
- Ох, изкара ми акъла. Как се уплаших! Нали уж все се мъча да съм подготвена, да очаквам и най-нечаканото. Следващия път. Сега пак не го предвидих този господин тука. Обаче ще обикалям пред очите му, докато не стане. Трябва да стане. Хайде, махай се, отивай си! Това си е мойта пейка.

На нейната пейка, на сигурно, я свари снежната вихрушка по-късно. През ума й се провлачи мисълта дали да не стане и да се прибере у дома. Някакво съмнение не й позволи да вземе решение. Мисълта пресече ума й, както човек пресича улица, и се загуби в мъглата му.
После вятърът забрули изтръпналите дървета, всичко се завъртя пред очите й с такава главозамайваща бързина, че тя притвори клепки, покри коленете си с книгата и потъна в нещо като снежен полусън, бял и лек.

В тази нереална поза я зърна на следващата сутрин бегачът. Ледена статуя – каза си. Няма за къде да бърза вече. Станала е част от убийствената белота наоколо. В противовес на неспирния бяг на секундите. С нейната вечност тя ги подминава и изпреварва без никакво усилие.
Той настрои отново секундарника на часовника си, пристегна каишката на уреда, който отмерваше сърдечната му честота и извика мотивиращо на глас:
- Тръгвай! Да наваксаш изгубеното. Бягай, не стой! Срещу всеки застой. С времето. Срещу него. Срещу смъртта... Хей, може да я уплашиш и да те подмине. Няма строй, бой, отбой, плей-бой... Бягай, не стой!


Публикувано от alfa_c на 06.07.2011 @ 22:44:51 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   tera

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

01.07.2022 год. / 16:31:26 часа

добави твой текст
"Среща" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.