автор: alidora

Протегнах плахо длан-
да се изпрося,
една монета смях
пуснете в нея,
душата ми-
объркана и боса
за късче обич
тихичко копнее.

А мракът пак
оглозгва светлината
и всичките дървета
ослепяват,
краде въздишки
под стрехите вятър,
след всеки дъжд
сълзите намаляват.

Протегнах длан.
но не за милостиня-
душата ми
за обич пак копнее,
една монета смях
дори да има-
ще бъде зов за нея
да живее.