автор: khanas

Ще попитате вие, читатели и слушатели, роде български, християнин ли съм, или съм езичник същи, като пиша тия скверни слова в моята книжица и петня Христовото име. И като пиша още, че за мене те са наравно с „Отче наш”. Пък аз ще отговоря: бях християнин. Преди много лета. Преди да се напълни душата ми с горчилката на всичките неправди, дето нашироко, нашироко се се простряли над мъченицата наша българска земя. Сега съм само монах. И днес, като виждам вече пред себе си моя раззинал се гроб, не знам кому да се моля и кому да се кланям, та да се отърве България от превеликите теглила.
Стигнах в Радомир и аз не знам как. Ала трябва да съм бил безумен и страшен, защото простите хора с ням ужас ме заобикаляха отдалече. Стигнах в хана и се проснах да спя в сламата, но да съм спал колко – час ли, два ли, преди да ме срита някой и да лисне върху мен ведро ледена вода. Прозях се мързеливо и се завъртях на другата страна, а после рипнах изведнъж, защото видях пред себе си Сатаната. Кръвта още червенееше по дрехите му.
- Много бил важен тоя мръсен българин! – рече оня. Подиграваше се. – Кадията те чака в конака. И другия кадия – радомирския. И агата на еничарите – и той. Пък ти лежиш тука със свинете и хъркаш. Проста ти майка българска!
Да беше друго време, бих се свил и премълчал, ала у жилите ми още клокочеше тая отрова, дето Шуна пося. Изправих се полека и стиснах юмруци.
- Слушай, турчине, - рекох. – Аз съм чел и познавам „Шахаик ал-ну’мания” и „Мавду’ат ал-‘улум” на Ахмед Ташкьопрюлюзаде. И съм учил за молла Хюсрев и Адуд ал-Дин. И за други почитаеми молли и шейхове. А ти знаеш ли друго, освен да убиваш, и виждал ли си училище, барем и през плет?!
Вятър съм учил, чул ги бях някъде тия турски имена прокълнати, но трябваше да изтрия кривата усмивка от безбожно красивото лице на Сатаната.
Не можах. Наглецът продължаваше да се хили.
- Харесват ми такива умни момченца като тебе. И някой ден ще ми паднеш в ръцете. А сега върви! Инак еничарите ще те одерат жив и ще иде зян бялата ти кожа!
Има хора, дето казват, че могат да усетят нещастието, когато то прибижава към тях. Аз нищо не усетих. Оставих Сатаната с мазния му смях и се повлякох към конака.

Дебел, та дебел беше кадията Сюлейман. Като половината миндер да беше захванал с безкрайните си месища. Насреща му седеше радомирският кадия Мустафа Ловчанлията. Тогава го видях за пръв път, но после разбрах, че макар и турчин, той е кротък и разумен човек. Много християни са видели добро от него. По време на великата война за обновление на България обаче на неговото място дойде един луд албанец и донесе безчет злини на радомирци. За него и за срамовете му ще разкажа нататък. По средата на одаята стоеше друг човек. Като го видях, разбрах що значи да се превърнеш в статуя от сол като жената на Лот от Библията. И тоя беше направен от сол. Нямаше у него ни сълза, ни милост, ни влага, ни човещина, а само една гола вярност към прокълнатия му султан и една корава омраза към българите. А мразеше българите, защото майка му и баща му били българи и той сам българин беше. Виждали ли сте човек от сол? Дано и да не видите!
Щом влязох, Сюлейман лениво ми махна с ръка да дойда при него. Кога беше успял пак да се напие? Радомирският кадия се усмихна и се загледа в мен със сините си очи. И той като Сатаната харесваше момчета. Не е за чудене, то си е нещо обикновено при турците.
- Ти ли си българинът? – попита агата на еничарите.
Не усетих кога съм паднал на колене, а до тогава не бях коленичил пред никого.
- Аз съм, господарю. – отвърнах. Мой ли беше тоя уплашен глас?
- Да четеш и пишеш знаеш ли?
- Знам, господарю!
- На турски ли?
- На турски, господарю.
„И на гръцки, и на български”, мислех да добавя, но го преглътнах.
- Мисли му, ако лъжеш! – смръщи се еничеринът, обърна се и излезе с бързи крачки, а дъските тежко скърцаха под ботушите му.
Излизе онзи и ми олекна. Отново можех да дишам. Или не можех? Какво ме тормозеше? Както си стоях на колена, някъде отдалече дочух тъжния глас на Шуна: „Не може да има България, без да има българи. А те измряха. Отдавна. И нови няма да се родят!”
Лицето ми почервеня. Но не от срам. Добре познавам срама. Това беше по-лошо.
- Стани! – благо рече кадията Мустафа.
Изправих се.
- Голяма милост се падна на нахията Радомир. - продължи той. – Нашият падишах Мурад ІІІ, винаги победител, благоволи да ни изпрати този ферман, нека да се възвеличи името му!...
И зачете кадията от дебелия жълтеникав лист с прокълнатия печат на трижди прокълнатия им султан:
- Настоящият височайши ферман бе написан, защото от стари времена е издаден закон и е установена традиция да се събират момчета за еничарския корпус, поради което заповядвам да бъдат събрани такива от санджаците Авлоние, Албасан, Охри и другите мои санджаци. За целта изпращам агата на еничарите в принадлежащия към високия ми двор вилает Румелли, да се продължи щастието му, и като издавам настоящата си височайша заповед, нареждам, като пристигне в споменатите санджаци и кадилъци, да вземете мерки и от всяко село и махала на кадилъка колкото и гяурски момчета да има в тях, да ги съберете дори и с бащите им, без да пропускате нито едно от тях, да ги докарате при себе си и лично да ги огледате. Ако някои гяури имат много момчета, при вас да остане едно от тях и то да бъде най-годното. Добре да ги пазите и да вземете от тези, които имат по-малко момчета, и не допускайте бащите да ви досаждат или пък да подменят някое от тях. На всяко от момчетата записвайте собственото име, името на бащата, селото и името на спахията, а също така характерните му черти и белези по списък така, че ако се случи някое момче да се укрие, да може да бъде установено, заловено и върнато обратно. Когато записвате момчетата, изгответе два регистъра. Единият да вземе със себе си агата на еничарите, а когато изпратите момчетата, човекът, който ги води, да предаде другия регистър, след което двата да бъдат сравнени. Това ще отнеме всякаква възможност за подмяна или друга измама, а на човека изрично заповядайте, докато ги води да не разрешава да се разхождат, и от никого нищо да не вземат, а да вървят само по пътя си...
И ушите ми писнаха, та не чувах вече кадията. Спомни си ти, читателю, какво е да си на погребение и да чете попът това и онова от окъсаната си книга и наоколо да се носят жалните му вопли: „Помилуй, Господи! Помилуй, Господи!”. И да вият като вълчици жените около тебе. И да капят страшните мъжки сълзи, и да мокрят рамото ти.
Само че онзи ден в конака сълзите капеха не по бузите, а по сърцето ми. И никой не чуваше плача ми. И аз не го чувах. И ужаса не виждах. И не исках да го видя. Какво ме засягаше? Аз нямах деца! Никого нямах! Без баща! Без майка! Сам!
А кадията все четеше с мекия си глас: „...не проявявайте никакво милосърдие и снизхождение... молбите и оплакванията да не ви влияят... така да знаете и да имате доверие в свещения ми знак...”
Някъде, като от дълбок вир, някой ме попита:
- Наемаш ли се да бъдеш писар и помощник за събирането на момчетата?
- Наемам се, господарю! – отговори глас на страхливец.

Беше чудно хубава юлска утрин. По-хубава така и не видях, а в малкото дни, които ми остават, надали ще дочакам тепърва. Разказвали са ми, че такъв е бил изгревът, когато турците вземали Царевград Търнов. И са ми разказвали още, че когато един от тях се качил на върха на „Възнесение Христово” – майката на всички български църкви, за да смъкне кръста и да побие байрака си, димът от пожарищата някак се разделил и се показало ясното слънце, и онзи, като се вторачил в червената му хубост, хванал се за сърцето и паднал долу, заедно с байрака.
Пътят между пръснатите радомирски села минаваше току-речи само през гората. Имаше много гори навремето, после ги поизсекоха, отидоха за султанските кораби, дето ги потопиха венецианците. Особена е радомирската гора. Нито е най-голямата, нито е най-хубавата, но някак ти е близка до сърцето като сестрица. На нея приличаш - нито си най-хубавия, нито най-смелия, нито най-силния, пък нà – тук си, живееш. И един сладостен мирис се носи из нея. Шуна ми е казвала, че той иде от лечебната кал, каквато се намира изобилно в Радомирско и най-много при селата Чокльово и Ново село.
Пред мене имаше еничари и подире ми – пак еничари. Ходеха пеш. На мене ми дадоха кон, но не смеех да го яздя. Водех го. Един от онези още на тръгване ме беше попитал:
- Ти ли си новия писар?
- Аз съм.
- Смел си! – рече той.
- Защо?
- Предишния агата го изкорми, загдето беше сбъркал някаква сметка. Още го ядат псетата около онова загубено село Перник...
Миналата вечер турците надълго и нашироко се съветваха как най-лесно да вземат децата на българите. А бяха разбрали нашите защо са дошли еничарите и всичко живо беше настръхнало. Агата искаше да коли и беси наред, ако му се изпречи някой на пътя, но кадията Мустафа му говореше, че ако избият хората, няма кой да работи земята и да плаща данъци и няма откъде султатът да вземе пари, та да ги даде на еничарите. Накрая се разбраха да почнат от село Оролаци, защото то било най-будното и бунтовното. И ако там превият гърба на българите, нататък лесно. И така тръгнахме към Оролаци, а тия села, покрай които минавахме – Върба, Прибой, се бяха свили и затворили като през чумаво време – ни петел се чуеше, ни куче. Знаеха по каква работа сме тръгнали и се чудеха защо ги отминаваме. Майките стискаха синовете си и се кръстеха, дано ги пожали тая напаст. Нещастните! Коя ли горчива чаша ги е отминала?...
И аз вървях с другите. И да се чудите, и да не се чудите – това е. Ще речете че съм недостоен. Ще речете, че съм предател. Знам! Каква беше тая лудост? До онзи ден броях агнета, сега ще броя деца. За турците разлика нямаше, а за мене? Тия поне бяха поганци-езичници и не разбираха що вършат. А аз разбирах ли? Четете нататък и ме съдете накрая, защото имам още много грехове да изповядам.

Стояхме насред пътя и се питахме да вярваме ли на очите си. Насреща ни идеше цялото село, начело с поповете и хоругвите. Камбаните биеха като за Великден. Не се е чуло досега нигде по българската земя поробителите да са посрещани по друг начин, освен с оръжие от силните и с омраза от слабите. Добре се бяха изучили поганците какво да чакат от нашия народ. А сега тия идеха с китки и гайди като за сватба. И водеха децата със себе си! Не, нещо не беше както трябва! Бунт беше това някакъв! Агата на еничарите вече готвеше ятагана, но Мустафа Ловчанлията го спря и му говореше нещо. Мъдър беше кадията и не искаше размирици по казата. Затова дойде с нас, вместо да си гледа кефа в конаците, нищо че това не му беше работа. Хората спряха на стотина крачки и от тях се отделиха трима души. Водеше ги един достолепен старец с бяла коса и дълга бяла брада, който едва ходеше и се подпираше на дебела дрянова тояга. Зад него вървяха момче и момиче на моята възраст, ще рече – едва-що прехвърлили юношеството, руси, руси, та чак бели и те като стареца. Момичето носеше хляб и сол. Турците мълчаха и чакаха. Старецът спря пред коня на кадията и се поклони дълбоко. И както беше наведен, рече на турски:
- Бъдете здрави, почитаеми първенци и вие, почитаеми гости! Споделете с нас хляба на майката земя и бъдете добре дошли в селото ни!
Момичето пристъпи напред и повдигна погачата към кадията. А ръцете й трепереха. Мустафа Ловчанлията се пресегна, та откъсна залък хляб.
- Добре сме ви заварили, чада на Падишаха! – отговори той.
Навря се и моят кадия Сюлейман. И той беше дошъл, не за друго, сеир да гледа.
Момичето поднесе погачата на агата на еничарите. А беше то хубаво като капка, с цветя в косата и с нов, везан литак. Обаче се виждаше, че дрехата не й е по мярка. Чужда беше. Агата погледна хляба и се изплю върху него. Еничарите около мене се размърдаха, зашумяха, един гръмна с пищова си. Цялата кръв се дръпна от лицето на момичето. То изпусна хляба и отсъпи назад, та се скри зад гърба на дядото. Момъкът – наопаки – пламна целият. Брат и сестра бяха. Приличаха си.
- Тоя хляб е наш – рече агата. – и селото е наше. И вие сте роби, дето живеят по наша милост.
Дядото се поклони още по-дълбоко.
- Прости ми, господарю, ако съм те оскърбил. Стар съм, бъркам. Всички ние сме верни слуги на Падишаха, да се умножи щастието му, и благодарение на Него преживяваме дните си!
Поклони се и момичето. А момчето не се поклони. Само понаведе глава. И ни дебнеше изпод русия перчем с ясните си сини очи. Не се срещат често тук такива като него, защото хората в Радомирско обикновено са тъмнокоси и тъмнооки.
- Нашият Падишах, да се възвеличи името му, - рече Мустафа Ловчанлията. – благоволи да изпрати своите еничари в щастливата ни нахия Радомир, за да съберат те неговия данък девширме, както е по обичай и закон.
- Ага – отвърна дядото с дълбокия си глас. – с голямо усърдие плащаме всичките си данъци на милостивия ни господар Мурад ІІІ, винаги победител, ала с мъка ще кажа, че по Божията воля тая година нямаме ние момчета за даване, според както е по обичай и закон.
- Как да нямате? – слиса се кадията. – Луди ли сте бре, хора!?
- Нямаме, господарю. – твърдо рече старецът. И като рече, отведнъж камбаната млъкна. А до сега все биеше.
Мустафа го изгледа внимателно.
- Дал ви е Бог, гледам, доста деца – и момчета, и момичета. – кимна той към скупчилите се селяни. – Само дето май не сте довели всичките да ни посрещнат...
- Всичките са, господарю, всичките... И е вярно, дал ни е Бог доволно. Но все са или много малки, или са прехвърлили вече възрастта... или пък са женени вече... – добави старецът.
- Женени, казваш... – повтори кадията.
- Млади са, господарю, луди. Не се удържат.
- А и без друго... – обади се момчето. И то говореше турски.
- Сус бре! – смръщи се недоволно Мустафа – Де си завираш гагата, пишлеме такова! Да мълчиш!
- Защо? Нека да каже! – продума отведнъж агата на еничарите. А досега все мълчеше.
Всички се учудихме, учуди се и само момчето. Погледна агата, после сестра си, пребърса с ръкав челото си. А жега беше и мараня.
- Ние, господарю, сме вече вакъфски имот и сме освободени от тия данъци.
- Похвално е младите да знаят законите и да ги пазят. – понечи да се усмихне агата, но то е все едно камък сълза да пусне. – Я да дойде писарят!
Тръгнах напред. Знаех защо ме вика.
- Прочети тука на всички да се чуе – уж кротко ми рече агата. – каква е волята на нашия падишах за тия неверници, дето живеят на вакъфски земи.
Поех дебелия свитък и целунах печата. Студен беше като змия. Разгърнах го и затърсих мястото. И моите ръце трепереха като на момичето.
- Ако гяурите в някои вакъфски имоти... – започнах.
- Не така! – спря ме агата. – На български му го прочети. Нали и двамата сте българи.
А момчето все гледаше агата и все така – изпод вежди и изпод русия си перчем. И като рече оня, че и двамата сме българи, само за въздишка време се обърна към мене и пак се вторачи в еничарина. Но то стигаше. Сърцето ми се стопи и изтече. Не знаех, че някой може да ме мрази толкова. По-добре да ме беше закопал жив.
Сетне устата се отвори. Моята ли беше? Думите – силни и звучни – заотлитаха към синьото небе.
- Ако гяурите в някои вакъфски имоти казват, че притежават заповед, според която са освободени от авариз-и, дивание и текялиф-и Йорфийе, проявяват упорство и не дават момчета за еничари, в такива случаи заповедта ми е следната: в селата, в които раята казва, че не се вземат момчета от тях, да знаете, че това не е вярно и независимо, че са опростени от авариз-и, дивание и текялиф-и Йорфийе, без да се съобразявате с това, както от всички неверници и от тях вземете момчета за еничарския корпус и по друг начин не постъпвайте.
- Стига! – рече еничаринът и очите му като ножове се забиха в момчето насреща. - Само да си отворил отново мръсната си уста, ще ти отрежа езика и ще го хвърля на кучетата, а останалото ще изпратя на анадолците, дето не са виждали жена от три години!
И като рече това, обърна се и съсече стареца.

Какво повече да ви разказвам? Да ви разказвам ли как момата писна и падна върху обезобразения труп на дядото? Да ви разказвам ли как я вдигна брат й и я понесе посред еничарите и никой от ония не посмя да му стори нещо, защото момчето беше изгубило човешки лик и образ. И така изчезнаха двамата в гората, в дъбравата, както е писано и в светото Евангелие: „Тогава взеха камъни, за да хвърлят върху Му; но Иисус се скри и излезе от храма, като мина презсред тях и така си отиде”.
А хората останаха сами. Да ви разказвам ли как се нахвърлиха турците върху тях яко вълци на стадо? Та мигар сами не знаете и не сте виждали турска справедливост? Не сте ли виждали как палят и бесят, как взимат дете от майка и чест от мома? Има ли късче от нашата земя, дето да не е познало кръв и страдение? Да разказвам? Има ли полза? Не думи трябват на моята България. Мъже трябват, които да я отърват от великите скърби. А мъже няма. Защото момчетата стават еничари. И така е вече много години. Ако на теб, читателю, ти е мило всичко родно и българско, остави тая скромна книжица и се нареди под знамето с разярения лъв. А ако не ти стига смелост и сила, ела при мен. Ела в Егълница. Ела в манастира „Свето Възнесение” и аз ще ти разкажа, ще ти изпея, ще ти изплача българската мъка. Дори и да не съм жив, дори и да я няма вече светата обител, пак ела. Загледай се и се заслушай. Ще видиш неспокойната ми сянка. Ще чуеш немия ми глас. Ще ти разкажа. Ще ти изпея. Ще ти изплача. Защото бях там. Чух и видях.
Чух и видях как пробират момчетата като ярета – според зъбите и телесната хубост. И те като ярета се дърпаха, но нямаше къде да идат. И навред се носеха писъци и клетви като някога във Витлеем, когато Ирод избивал младенците. И по-лошо, защото онези са били пеленачета, а нашите – големи, гледани деца. И защото мнозина казваха, че е по-добре да умрат рожбите им, отколкото да станат турци. Една майка, запомнил съм я – едра, груба и разчорлена жена, като й взеха сина, се хвърли над него и започна да го души. Удариха я с ятагана. А момчето прибраха. Един баща пък говореше, че не дава своето, защото било приело мохамеданска вяра. И го показваше в турски дрехи и с чалма на главата. Агата го съблече до голо пред всички, за да види дали е обрязано. Не беше. И турците го обрязаха още там, на мегдана. Прибраха и него. А бащата пребиха с тояги. Някои момчета се дърпаха, че били женени вече. Едни от тях се отърваха само с плесници и подигравки, а с други – по-стройните, силни и хубави се погавриха турците, като ги накараха да доведат жените си и да им покажат дали знаят как да спят с тях. И като не стана по тяхному, насилиха поповете да развалят венчилата поради маломъжество на младоженците. Първият поп се заинати и претегли такива мъки, каквито много от светците не са си и представяли. Накрая един от зверовете се смили и му пръсна главата. Вторият поп се покори и остана жив. И тези момчета прибраха. А невестите им останаха да се чудят дали са вдовици. Много родители казваха, че децата им ги няма – я избягали, я умрели. На такива турците палеха къщите и ги биеха страшно. Няколко момчета изгоряха с къщите. Други сами дотичаха, като не можеха да гледат и чуват как изтезават майка им, баща им. Трети ги довличаха съседи и роднини с надеждата, че като предадат чуждите синове, ще спасят своите. Четвърти така и не се намериха. По-късно разбрах къде са били и какво са правили. По-имотните стопани се опитаха да бутнат някоя пара в ръцете на агата, но тоя не се подкупваше, не беше като моя кадия.
А през цялото време аз седях и пишех: „Никола, син на Михаил, от село Оролаци, вакъф на Иляс, висок, тъмнокос и тъмноок, с белег до лявото ухо. Владислав, син на Воислав от село Оролаци, вакъф на Иляс, с черни коси и очи, лице – бяло... Михаил, син на Марко... Мино, син на Цветко... Тодор, син на Рале...” Пишех. И в ума ми имаше само една мисъл. Нито за жертвите, нито за мъчителите, нито за моето малодушие. Мислех си какво ще стане, когато идем в Егълница. Какво ще направи Шуна?