автор: khanas

Между селата Извор и Дебели лак
се намира баирът Котеш.
На него била крепостта на някой си цар Котис,
а под крепостта било селището Оролаци.
Между Дебели лак, Егълница и Блатешница
в местността Шундола също имало голямо селище.
В селото Оролаци живеел Димо сирак...

Писах аз, недостойният и многогрешен монах Методий от егълнишката света обител „Свето Възнесение”, позната на простия народ като „Свети Спас”, в лето Господне 1640-то или 7148-мо от Сътворението на света. В това време се изпълниха 245 години от смъртта на последния християнски господар на областта Мрака деспот Константин, след която турците обладаха земята ни. Изпълниха се 187 години от падането на християнската гордост и утеха – славния и достоен Константинопол под ногата на бежбожния Мехмед. И се изпълниха 42 години от великото пленение на светата обител „Свети Никола”, наричана още Мрачка и Ореховска, на която сам цар Иван Александър бе подарил села и имоти със златопечатен хрисовул, а ако някой не вярва, нека дойде в нашия манастир „Свети Спас”, където царската книга се пази и до днес.
Това, братя, са дни на скръб и ридания. Твърде много са бедите по българската земя. Като къртове рием всички в земята без надежда за спасение, защото ето – и войната за обновление на България, започната в старопрестолния Търнов, биде удавена в кръв. А турците се множаха и заселваха навред, та много наши се обърнаха към скверната мохамеданска вяра. Помнете и разказвайте, че за чудо невиждано в наш Радомир вече има три турски махали, а в село Извор по Великден изгориха последната българска къща...
В това време писах аз, братя, и да ме прости Господ, писах не за светии и за пустинници, нито за царе и патриарси, но за живи хора писах, за любов и за предателство, и за човещина, и още писах за турските насилия и беззакония. И писах не по канона, както са ме учили, със старите букви и забравените думи, но писах по нашенски говор, та да разбере простият народ моите слова и да помни и знае за своя български род. Много тегло претеглих, защото беше глад велик и нямаше що да се яде, и студ беше, а игуменът се сърдеше, че хабя пергамента и вощениците и ме поругаваше без да се срамува от белите ми коси. Затова, братя, ако намерите грешно или неправо написано, не ме проклиняйте, а поправете погрешеното и благословете. И от себе си добавете нещо, та да не погива паметта на българския род, а да пребъде. Пък аз, колкото можах, толкова и написах. Поменувайте, братя, недостойния монах Методий и от тая книжица извлечете поука и за много други неща...

Аз не съм от Мраката. Роден съм далече, далече към изгрев слънце, във великата планина, наричана Хем или Хемус, близо до старата престолнина. Нашето село беше дервентджийско, чисто българско, там турски крак нямаше право да замръкне. И по не се усещаше робският хомот, защото нашите люде не бяха обикновена рая, служеха на султана, дано Бог прокълне семето му вовеки, като пазеха проходите от разбойници, пък и бедни не бяха, защото не плащаха данък и къде явно, къде тайно въртяха някаква търговийка. Баща ми беше от първенците. Взел си той лична мома от стар болярски род. Родила ме майка ми и умряла. Така се отворила първата рана в татковата душа, та не повторил венчило, нищо дето всички му говорили, че е грехота млад и здрав мъж да стои вдовец и с едно дете само. Вместо дом и жена, захванал той да трупа пара върху пара, та белким златото угаси мъката му. Веднъж бил в Солун и видял как гърците се подиграват с българите, че били прости орачи и копачи, и че нямали ни даскали, ни книги за своя род, а поповете им били по-прости и от народа, та не знаели да четат и пишат. И вместо да излекува първата, отворил втора рана в душата си, загдето народът ни чезне в тъмнина и безпросветност и няма кой да го изведе наравно с другите народи. Затова, когато си отворих очите и станах човек – сиреч на 7-8 години, баща ми ме отдели от себе си и ме прати да уча. Първо в Бачковския манастир, после в Рилския и накрая в Света гора. Там прекарах много лета и видях, и четох старите хрисовули и кондики, и разбрах, че лъжат гърците като казват, че не сме имали царство и господарство, и сме били безкнижни и безпросветни. Защото тъкмо гърците горяха нашите книги без срам и милост, а и българи го правеха – поради небрежност и от простотия. В манастирите се изучих изтънко да чета и пиша на български и гръцки език, че и на турски се изучих. Имаше един стар монах – дядо Григорий, да се свети името му, дето казваше, че всички езици са от Бога, и че турският, ако и да е погански, и той е от Бога, и ме учеше на него, нищо че го кълняха и пустосваха другите братя. Когато станах на 15 ме постигна беда велика. Баща ми затворил всичките си пари в стока, продал я, а когато се връщал с печалбата, нападнали го турци разбойници и го убили. Повикаха ме от Атон да уредя делата му. А като ги уредих, видях, че не само една пара не е останала, но и бащината ми къща искаха да вземат. И се възбуди голям гняв у мене, та турих огън на всичко, оставих селото и отидох при турците, защото си мислех, че те, макар и поганци, поне са чужди, а кога те мамят своите, що да сториш и кому да се оплачеш? Така ме довя вятърът при татарпазарджишкия кадия и тръгнахме ние в лето Господне 1576-то да правим списъци на джелепкешаните по българската земя. Обиколихме Пловдивската, Пазарджишката, Софийската, Ихтиманската каза и други още, на брой всичко дванайсет. Дойдохме накрая и в Радомирско. Там за пръв път чух историята на Шуна.
Много, много отдавна, не знам кога, ала като да е било при достойния и приснопаметен цар и самодържец на всички българи и гърци, славния Иван Асен Втори, та по негово време шетал по Българско някой си рицар латински на име Милохнев. Заживял той при царския велможа Богорис. Веднъж по време на лов мечка току-речи убила рицаря. Спасила го щерката на болярина Ладика. Залюбили се младите и Ладика станала трудна от Милохнев, ала той я оставил и си заминал за неговите земи. Едни разправят, че му дали да пие вино в черепа на Никифор, та се погнусил, други казват, че се уплашил, защото Ладика била магьосница и баячка. И така, и иначе, заминал Милохнев и сетне умрял в голямо нещастие. Умряла и Ладика като раждала детето, не от болка, а от мъка. Останало, горкото, сираче и го прибала прабаба му, старата Асла. Тя била велика чародейка. Разправяли, че живяла повече от 200 години и сам Боян Магесникът я учил на забравеното и забранено българско древно знание. Взела Асла детето и се запиляла вдън горите тилилейски, дето и звяр не смее да минава. Там отгледала внучката си и й предала всичко що знаела. После умряла. Погребала младата Шуна прабаба си и на път тръгнала. Вървяла ни малко, ни много, та стигнала накрая до селото Егълница и рекла в него да се засели. Вдигнали егълничани голям вой, че отдалеч й се носела славата на вещица и не рачили да я пуснат в селото. Тогава заживяла Шуна наблизо на един хълм, дето имало камъни още от римско време. Така минали много години. Добре, ама видели егълничани, че кога в село град бие, при Шуна роса роси, кога в село овце мрат, при Шуна агнета скачат, кога в село чума ходи, при Шуна гайди свирят. Обърнали егълничани другия тефтер и захванали да я калесват да слезе в селото: „Шуно, слезни доле, Шуно, слезни доле!”, ала Шуна хич и не ги слушала, а си останала на баира. Тогава някои се качили при нея, други си останали в старото землище, а трети – напук (че са инатливи егълничани, Бог да им прости), напук надалече се заселили. Така Егълница се разтроила и разчетворила, и захванала земя колкото трябва за десет села, както е и до днес. А Шуна, като станала на 100 години, намерила отнякъде момиче – хранениче, дала му името и му предала занаята си, пък сетне умряла. Заживяла новата Шуна над село Егълница, а после следващата и по-следващата. На хълма започнали да викат Шундоле или Шундола. А на мене ми било писано да видя славата и смъртта на последната Шуна.

И така, обиколихме ние кази всичко дванайсет, та дойдохме накрая и в Радомирско. В града, помня, стигнахме почти по тъмно. Град, град – град го било. То да речеш и София, и Пловдив не са повече от спомен за минала слава с порутени къщи и потънали в кал криви улички, ала Радомир, милият, и до днес е чисто село – затънтено и забутано. И ако въобще му се чува сегиз-тогиз името някъде, то е защото се намира на стария римски път през Кюстендил, Диканите и Друган за Бали ефенди и София. А пътят пък от Върба за Радомир прави голям завой на запад, за да заобиколи блатата и мочурищата, и докато да влезем в града, комарите – лято беше – все ни поядоха, та моят кадия ги намрази радомирци още преди да ги е видял... Нейсе, настанихме се в хана, дето го държи грък от Янина и турците бързо забравиха комарите, като ги напоиха с червена канелена ракия, нищо че уж им било забранено от Мохамеда.
Не беше зъл човек кадията Сюлейман, ама лош беше! Нямаше у него като у други турци тоя мерак да мъчи раята и да се наслаждава на християнското страдание. Обаче колкото беше дебел, толкова беше лаком, та ненаситен. Поне да събираше тия пари за прокълнатата им царщина, а той само за себе си гледаше и до края не можа нито да се наяде, нито да се напие, нито да се награби. А много пари завлече кадията. Само от Радомирско се наброиха 18 390 овце като джелепкешански данък за султана, но поне още за толкова Сюлейман прибра подкуп да ги скрие. Зная аз най-добре, защото всичко аз записвах и ако Чуче Стоян от Дебели лак имаше да дава 50 овце, кадията викаше: „Пиши 25!”, ако Степан Димно имаше да дава 60, оня викаше: „Пиши 30!”, а после джелепите един през друг му носеха торбите... Прибираше ги верният слуга на Сюлейман – едни див анадолец, сух, мръсен, грозен и прост. Приличаше повече на караконджул, нежели на човек, та майките по селата с него си плашеха децата да слушат. Трудно го търпях Анадолеца, не искам и името му да споменавам, ала пред телопазителя на кадията този ми се виждаше ангел същи. Оня беше Сатана. Пари не трупаше, искаше само от всичко да има най-доброто – било коне, било кучета, било оръжие, било дрехи, било какво било. Целият светеше в аба чохена и сърма коприна, а и хубав беше, дяволът, строен и младолик. Влезеше ли в някое село, яко черно пожарище влизаше – силеше наред моми и невести, че и на момчета посягаше. Писнало беше мало и голямо. Няколко пъти се събираха хайдути българи да го трепят, ала за зла беда оня беше голям стрелец и ятагана въртеше, та сума глави наби на кол, а него го нищо не стигаше. Ще питате що правех аз с тия. И аз питам. И мене си питам, и Господа. И Шуна съм питал. Господ още не ми е продумал. А Шуна ми рече: „Така било писано”. И е право – ако не бях тръгнал с турците, нямаше сега да съм монах в егълнишкия „Свети Спас”. Нямаше да видя Мраката и Радомир.
Който не знае, нека да узнае – не е богато Радомирско, ала хората не се оплакват, защото си обичат родния край. Поминуват като гледат повече овце. Сеят мешано жито, зеле, праз, кромид, бостани, коноп. Имат и плодни дръвчета – круши, ябълки, череши, орехи. Ловят риба, а за Божик колят свине, както е от време оно. Пестеливи, честни и работливи са радомирци, ако и да са малко завистливи, та се плодят и умножават, дори и в тия черни дни на кланета и неправди. Множат се обаче и поганците – пришълците и потурчените. Само в радомирските махали – махалата „Джамия”, махалата „Базар” и махалата „Меджид Мехмед-бег” живеят 59 ханета и 26 неженени мъже. А потурнаците по селата – във Върба, Беланица, Горна Диканя, Углярци – тях кой да ги брои? Ето - Муси бей и Извор са си вече турски села. В Кондофрей пък оказаха голяма съпротива и се запазиха християни и българи, само не знам до кога ще удържат. И селото Егълница е чисто българско. Помагай, Боже, да запазим светата православна вяра и светия език български, защото за тия три махали в Радомир стърчат три минарета на джамии. Първата от тях вдигнал някой си Юсуф, недостоен потомък на деспот Константин. На джамия е обърната и най-голямата радомирска църква „Свети княз Борис Покръстител”. Говорят, че тя била построена някога от болярина Радомир, ала да вярва ли човек на това, що се говори и на това, що се записва? Гледам, някои братя писали по църковните книги „Свети цар Борис” вместо княз, но то е поради незнание или от преголямо усърдие в родолюбството. Нека четат Тодор Дуксов, братов син на Бориса, който казва: „Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил.” Така е писано – княз, а не цар. Даже е казано, че и синът му - книголюбецът и преголям грешник Симеон, и той не е бил цар, ами го е излъгал цариградският владика, като му сложил на главата не царска корона, а своя си епириптарий. Виж неговият вече син – свети цар Петър - си е бил самодържец български и праведник. Бил той честит да се учи от отеца наш и застъпник свети Ивана Рилския, дето е живял по него време и в пещера близо до съсипаната крепост Перник, просияла при великия Кракра.
Но стига вече за царе и князове, зарекъл се бях да пиша за простия народ, да пиша за Шуна и за Денка, да пиша за Егълница и за Радомир, огън да го гори... И за Димо. За него се зарекох да пиша аз, недостойният. За Димо Сирак.

Между селата Извор и Дебели лак се намира баирът Котеш. Там била крепостта на някой си цар Котис. А под баира отдавна, много отдавна имаше село. Толкова отдавна чак, като да не е било истина, а някаква чудна приказка от вехти времена. Стоя на върха и гледам тръни и бурени, камъни и пепелища, лисичи дупки и змиярници. Защо, Господи? Каква беше тая вина на поруганите моми и на децата, закланите?... И на клетите им майки?!... Защо го няма Оролаци, нали там твоята камбана биеше? Нали си Бог на християните, а не на турците? Или не си?...
В това село живял някога сиромах Стойо. И беден бил, та нещастен. Злато да хванел – на камък ставало. Рано останал без баща и майка, та все по чужди къщи ходил и горчив хляб ял. А когато порастнал, с триста мъки струпал една къщица в края на селото и се оженил за мома, нито богата, нито хубава, но пък била работлива и уредна. Родила му набързо три дребни дечица и я отнесла чумата. Останал Стойо без счупена пара, с три деца на ръце. Какво правил, какво струвал – не е за говорене. Той един си знаел мъката. Тъкмо се поочовечил и ето ти нова беда – дошли турци-еничари, та взели сина му – Богданчо. А се намерили лоши хора българи, които искали и другото му момче да дадат за еничарин вместо своите, че било бедно и неугледно, а техните деца повече стрували. Разлютил се Стойо, подбрал пред себе си Димо и сестричката му Денка, запилял се в горите. Не щеш ли – срещнала го мечка стръвница и му взела душата. А децата му били с него и какво друго да направят, освен да плачат върху трупа на баща си. Пък мечката – от жал ли, от що ли, оставила ги да живеят, но тоя живот си бил вярна смърт – сами деца в гората без помощ и подкрепа. Там ги намерила старата Шуна и разтопили те коравото й сърце. Прибрала ги при себе си и ги гледала, както гледала и своето хранениче – младата Шуна. Учила ги на тайно знание и изгубена сила за полза на българите и за пакост на турците. Растяли децата, крепнели и едно лято кръвта си казала своето. Отишли Димо и младата Шуна на езерото да се къпят, и като се съблекли голи – харесали се. И втори път отишли, и трети. Разбрала някак старата дяволица, разделила ги със страшна клетва, че било речено наследницата й да е без мъж и венчило, инак щяла да изгуби силата си. Прогонен бил Димо, а с него и сестра му Денка, и заселил се той наново в Оролаци. Там заживял Димо Сирак.

Сега ще разкажа как срещнах Шуна. Бяхме вече почти обиколили Радомирско с кадията, само едно село ни оставаше – и то беше селото Оролаци. Ала ние зарязахме работата и отидохме на ядене и пиене у Петко Бано от Егълница. Длъжник беше той на Сюлейман, че вместо 200 овце данък, ние му писахме 50. Като видяхме месото и виното, рекохме си, че това не може да се изяде и изпие за по-малко от седмица. А е скъпо виното в Радомирско, защото тук лозите много не виреят и трябва да се докарва от други краища. Като седна кадията – яко ламя влезе в къщата – тъпчеше се като невидял. Сатаната и Анадолецът – и те като него. Пък аз седях до тях и взеки залък ми засядаше на гърлото. Петко Бано и жена му ни се кланяха до земята, ала в очите на сина им гореше бясна омраза. По-малко към турците и повече към мене. Имат българите тоя обичай, горди сме, нищо че ни наричат роби – като се потурчи някой от племето ни – по-чужд става и от най-чуждите. Аз не бях се потурчил, ала за Петковия син бях по-долен и от мърлявия Анадолец. Затова ми засядаше залъкът, а и защото оня мръсник – Сатаната – все по момчето се заглеждаше, че беше хубаво българчето - с бяло лице и черен чумбас, с извити вежди и снага стройна. И само Бог знае какво имаше да става, ако не беше дошъл пратеник на запотен кон. Самият ага на еничарите дошъл в Радомир. Искал да види кадията. Веднага.
И тръгнаха. Посред нощ. Пияни – заляни. Тръгнах с тях и аз. И уж по пътя вървяхме, а се замотахме в някакви шубраци и долове, и по баири се катерехме, загубени, та задръстени. А беше нощ черна, без звезди и луна, без светлина божия. Едно само потайно пиле пищене някъде в мрака. Кадията пъшкаше на всяка крачка – пак беше ял като за последно. А Сатаната в тъмното ми се видя като паднал ангел – лек на коня, свободен и силен. Завидях му. Тъкмо да отворя уста да кажа, че сме се загубили, пропищяха отнякъде куршуми и се зачуха български псувни. Нашите нападаха. Някъде до мене Анадолецът въздъхна тежко и се стовари върху ланшната шума. Кадията не знам къде беше, но още помня как Сатаната извади ятагана и се пусна в атака. Беше като Конника на Откровението, син на Велзевул, който сее ужас и смърт. Нямаше какво да го спре. Колко българи съсече онзи тогава – планината знае. Мога само да кажа, че и днес още чувам писъците на умиращите: „Майко, майчице!”. Конят под мен падна и изведнъж се намерих сред фъртуна от кръв, барут и погибел. Изправих се и затичах обезумял кой знае накъде. Страх ме беше за жалкия ми живот. Какво толкова имах да губя?...
Луната изгря тъкмо когато бях прецапал през някакво поточе. Уж нищо и никакво, а студено като змия. Аз и без това треперех от страх, а сега и от студ ми затракаха зъбите, та щеше ченето да ми се откачи. И в същото време от челото ми се търкаляха едри капки пот. Да се потиш и от студ да се тресеш – който знае, ще ме разбере. Който не знае, Христе милостиви, дано и да не му се случи. Че е страшно. Луната изгря и видях пред себе си самодива. А до тогава не вярвах, че ги има. Но пред мене стоеше. С дълга коса, пусната, на челото превързана. Нито с литак, нито с престилка, но с мъжки кожени гащи и препасан нож. Риза бяла, с разтворена пазва, току-речи до гърдите. А очите – черни и остри като шишове.
- Какъв си ти, – проговори самодивата. – поганец ли си?
- Българин съм! – едва-едва отговорих.
- От тия ли българи, дето са приели скверната вяра? – попита отново тя.
- Щом съм българин – значи съм и християнин. – рекох аз и неволно свих юмруци. – Бива ли да се кажеш българин, ако не почиташ Бога наш Иисуса Христа?!
И се усмихна тогава момата, с жал ли, с подигравка ли, та продума:
- Да си българин и да си християнин – то не е една и съща работа. И нивга не е било!
Що видя Шуна у мене тогава – не знам. Можеше да ме остави из тия проваленици, дето се бях залутал и да забрави за жалкия хлапак, подложил се на турците, с които се биеха нашите през тая страшна нощ в планината. Или още по-лоши неща да направи с мене. Можеше. Но тя ми подаде ръка и ми рече: „Ела!”. И заведе ме в незнайна пещера, та запали огън и ми подаде хляб, като рече:
- Нахрани си тялото и си стопли душата.
Пък аз отвърнах:
- Сполай ти за огъня, ала хляба няма да взема, защото ме е срам, че вчера ядох български хляб, но го ядох не като българин, а като турчин.
А Шуна ми рече:
- Знаеш ли ти какво е да си българин?
- Българин е - рекох. - кой не краде, не завижда и не сменя светата Християнска вяра за печена кокошка. И пази своя род и език.
И отново се усмихна тя с нейната си усмивка:
- Добре са те учили, но не са те изучили докрай. Защото да си българин е много повече!
И тогава се събуди у мене един от смъртните грехове – гордостта, че се бях учил и изучил в най-великите манастири, сред най-светите монаси, пък тая девойка, била тя и самодива, ще ми дума, че не съм знаел добре за бащината ми земя и за нашия народ:
- Че речи ти, девойко, какво е да си българин!
И за трети път се усмихна тя, и сега видях, че няма подигравка у нея, а море-океан от горест.
- Да си българин – то не е лесна работа. Не може да се обясни. Само може да се почувства. Но не от всеки. Само от тези, които са приели Българския Бог.
- Кой Бог? – прошепнах аз.
- Старият Български Бог. Забраненият, отреченият, изгубеният. Синът на Майката-Земя. Роденият от камък. Богът-Слънце. Митра!

През тая нощ Шуна ми наговори много неща. И чудни, и странни, такива, каквито никой преди това не ми беше говорил и после никога не чух. Не знам дали това е истината, или е една хубава приказка. Но го запомних. Дума по дума. И си го повтарям всяка нощ преди да заспя. Заедно с „Отче наш”. Сега го предавам на вас. Помнете и разказвайте. За да не се загуби, а да пребъде.
- Българите, - рече Шуна. – са народ много стар. Нашата прародина е далеч на изток, в долините на една велика планина. Щастливи били българите, защото се подчинявали на волята на своя Бог. А Той искал от народа си само две неща. Първо искал да са честни и да пазят закона. И такива били българите. Прочули се те като най-справедливите хора на света. И затова чужди градове и чужди народи доброволно се присъединявали към държавата на българите. Защото знаели, че ще живеят с ред и закон. Голяма сила давала тая справедливост. Крепила тя в добри дни и във време разделно, когато враговете побеждавали и разрушавали българските градове. Но българите все намирали нова земя и нова родина. И създали те много Българии, и всичките били славни и достойни. Защото имало ред и закон. И всеки си вършел работата под страх от смъртно наказание. Дори и царят, и той не смеел да даде лош закон или да отстъпи от бащината слава и чест, защото тогава най-близките му хора първи щели да му вземат главата. А най-славната България била нашата, Дунавската, която създали Омуртаг и Крум, и всички преди тях от рода Дуло до Тервел и великия Аспарух! Сам императорът, господарят на половината свят, треперел пред българската сила и плащал данък за срам на ромеите и заради многото им грехове. И се чудили близки и далечни като слушали, че той е победен от нашия народ. А то било, защото в България имало ред и закон!
И второ искал Бог от българите - да не са алчни. И не били алчни те! Данък се вземал само по едно повесмо прежда, по едно яйце и една лъжица масло на година. Това бил данъкът и друго нищо не не се искало. И затова била богата България, не с хазната, а с хората си. И затова в България най-богати и най за почит били не търгашите, не лъжците и измамниците, а работливите хора. И те били начело на държавата! И затова за най-славни и честити се брояли не тези, които имали най-много жени или коне, или волове, а тези, които са дали най-много от своето на ползу роду. И така било във всички Българии, и затова били те страшни и чуени по целия свят, а българите - по-многобройни от песъчинките в морето.
Така било много години – никой не знае колко. А после дошъл християнският Бог. Коварен излязъл той и лукав. Казват, че Борис покръстил българите и то е истина, но само на половина. Защото и преди него мнозина вече се повлекли след Исуса. Защото така било по-лесно. Защото нашият Бог казвал: „Прави, каквото трябва!”, а християнският казвал: „Прави каквото искаш, пък сетне се покай!”. Така полека и потайно се развратил народът ни, колкото и да се борили с тая зараза нашите първенци. Хубавото трудно се гради, но бързо се разваля. Като видял Борис каква е работата, уплашил се съвсем да не се затрият българите и приел гръцката вяра, но съхранил нашия език. Ала един гол език държава пази ли? Разрушени били капищата, прогонени колобрите, а 52 достойни рода били избити, ведно с жените и пеленачетата, загдето не пожелали да се кланят на лъжливия бог! И великото медно гумно – сърцето на България, в което императорите векове напразно мечтаели да забият копието си – и него разрушил Борис – езическо било! Синът му – храбрият, мъдър и злочест Расате виждал пропастта, зейнала пред българското племе и се опитал да го повърне назад, към стария бог и старите обичаи. Клетникът! Колкото можел да върне назад реката, толкова върнал и вярата! Писано е, че старият Борис победил сина си и го свалил от трона, но то е глупост и за деца приказка. А истината е, че Расате разбрал, че няма как да оправи държавата и народа, и доброволно подложил очите си под шишовете на полуделия си баща. На негово място дошъл Симеон. Половината си живот той живял при гърците и станал полугрък. Така му и викали. От гърците приел той алчността, високомерието и гордостта. Ненаситен бил Симеон. И цялата България стенела и пъшкала под скиптъра му. Война след война водил той. Чет нямали. И били черните забрадки по нашите села яко попарена шума в гората. И се намножили манастири и монаси, дето не ги било еня ни за род, ни за държава, а се гоели като свини в кочина. Дошли гръцки закони – позорни и нечестни - на мястото на справедливите български. И данъци зашибали немилостиво народа – трябвало да се храни тая паплач от иноци и послушници. Забогатявали и заповядвали зверовете и гадовете. А истинските българи гаснели от мъка по своята държава, превърнала се в мечта, в легенда. И синовете на Симеон се вдигнали срещу тая развала, и брат му – самият Боян Магесникът, ала и те не могли нищо да направят. Злото е по-силно, отколкото изглежда. И така и до днес.
- Помни, момче! – изправи се Шуна и ядно ритна един въглен в угасващия огън. – Още има такива, дето си мислят, че могат да възкресят България. Виждам те, че и ти си от тях. На тебе ти казвам, да знаеш, и на другите да разказваш – не може да има България, без да има българи. А те измряха. Отдавна. И нови няма да се родят!
- Девойко – промълвих – не те ли е страх поне малко от Иисуса Христа? Та мигар не дойде той на света с мир и за мир? Не каза ли Той, че са блажени плачещите, защото те ще се утешат, и са блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят?
Шуна скръсти гордо ръце на гърдите си:
- Когато някой търси истината, Бог вижда. И когато някой лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, а християните забравиха. Но Бог вижда!
- Тръгвам си! – рекох и обърнах гръб на момата.
- Спри! – някак другояче рече Шуна. – Като си ходил по Радомирско... срещал ли си Димо Сирак от село Оролаци?
- Не съм. – отвърнах.
- Ако го видиш... носи му здраве от мене! – гласът й се пречупи, изчезна в дълбините на пещерата.
Излязох навън. Слънцето грееше.