автор: nightmagnoly

Гледам през прозореца,
(небето е унило)
ще се стовари гръм,
           светкавица ще блесне,
над покривите, зачервени от ракия.
Ще плисне дъжд
по мокрите ни чаши
(олигавени от устните)
И порои,
душите ще запълнят,
разчекнати, като помийни ями.
Мълчат по масата, край хапките
препълнените чаши...
С какво ли?
Механично се помръдват челюсти.
А кокалите се търкалят по покривката.
Разглеждам вашите очи.
Дебели, като овнешко...
(В магазинът го наричат „агнешко")
Червени са яйцата от сълзи.
Строшили врат, сред вашите длани.
А вън, сиракът под дъжда,
ръка протегнал, кваси
                   парченце хлебец...
Виждате ли, подлеци?!
От вашите еснафски ценности,
ракии
            и салати,
                   и нашарени яйца,
не мога да усетя Бога.
... Вървим,
по-точно - клатим се.
Пияни се подпираме
за миг,
по стълбове
              с угасените фенери...
И пак политаме!
Развели длани,
         към нищото отпред.
Където, като кучета се лаем
с паянтавите добродетели,
с които
             пийнали
                             се кичим.
Ветреят се в душите ни,
непроветрени...
Миришат лошо всичките чинии,
в които мазни мръвки се търкалят,
объркани в салата
            от празния ни поглед.
Христос е тих и благ.
И ни прощава.

А аз, не искам прошка.