автор: rumlas

из "Всичко бе спорт и движение"

Толкова много спортни площадки, хора занимаващи се със спорт и магазини със съответните екипировки и стоки не бях виждал до момента, както и до ден-днешен. В началото се възхищавах на онези, които се намираха наблизо – в района, където живеех и учех. Но когато започнах да обикалям напред-назад, загубих и ума, и дума.

Всяко училище разполагаше с идеално оборудван физкултурен салон и няколко игрища в двора си. Бих казал, че учебните заведения без плувен басейн се брояха на пръсти.
Пътуването с Ес-бана, освен удобно, ми даваше и възможност да виждам по-надалеч. Движеше се на определена височина от земята, а и мрежата му от спирки обхващаше огромни територии, от центъра, та чак до покрайнините на града. По този начин откривах все по-нови спортни площадки и съоръжения.
Най-многобройни сред тях бяха плувните комплекси. Нямаше квартал, който да не разчиташе на поне един такъв комплекс. Използваха се както от трениращите активно, така и от обикновените посетители и децата.
Стадионите с прилежащите им части също не биваше да бъдат подценявани. Писти и игрища в умален вид бяха хита тук.
За зимните пързалки да не говорим – от закрити, за фигурно пързаляне и хокей на лед, до открити, за бързо пързаляне с кънки. Достъпът до тях отново бе гарантиран за всички, съгласно действащ график.
В началото си въобразявах, че съм единственият, който е добър спортист и печели награди. Но много скоро установих, че всеки един от съучениците ми също се занимава с някакъв вид спорт. Нещата взеха да ми се изясняват от момента, в който и на други деца бе изказвана благодарност от директора на училището.
Имаше едно момче от по-горните класове, което притежаше в актива си към 15-ина медала от турнири по вдигане на тежести (в тази възраст не се гонеше постижение, а техника), или Даниела от нашия клас, която бе обявена за най-добрата в Берлин по тенис на маса, или Ханс от съседната паралелка, който тренираше ски-скокове (също за техника, като децата скачаха от един трамплин, заемаха нужната стойка, докато летяха във въздуха, и се приземяваха в нещо като басейнче, само че пълно с дунапрени), и много други.
В спортните магазини се продаваше всичко, за което човек можеше да си мечтае. Маратонки виждах за първи път, и то в няколко модела и разцветки. Футболни обувки за тревна или друга настилка, шпайкове, изобщо обувки за всякакъв вид спорт или туризъм, дори за конна езда или фехтовка, можеха да бъдат закупени, при това на разумни цени. Да не споменавам за екипировка от рода на анцузи, грейки, анораци, калци, фланелки, гащета и прочие. Нямаха претенции да са маркови, но изпълняваха отлично своето предназначение.
Часовете по физическо бяха разпределени в три-четири дни от седмицата и нерядко се превръщаха в двойни. Към тях по-късно се прибавяха и онези по плуване.
Спокойно мога да заявя, че спортът (физическото възпитание) бе най-важният учебен предмет в програмата на немското училище от първи до трети клас. Едва през следващите няколко години математиката, литературата и граматиката се изравняваха по интензитет с него.
Още в първи клас се организираха съревнования между учениците (наричаха се „шпортфест” - спортен празник). Най-напред в самия клас, после между паралелките и така се стигаше до междуучилищни, районни, градски и национални първенства.
Същото се случваше и в университетите от цялата страна. Веднъж годишно тези студентски съревнования, обхващащи почти всички видове олимпийски дисциплини, се превръщаха в невероятно зрелище, както за зрители, така и за участници.
Отношението към зимните спортове бе също толкова сериозно, колкото към летните. Шанци за ски-скокове, писти за ски-бягане и биатлон, трасета за бобслей, шейни и други имаше в близките планинки, които, сравнени с нашите, по-скоро приличаха на хълмчетата в Южния ни парк.
Съществуваха всички необходими предпоставки за постигането на високи спортни резултати. На мнозина от нас е известно каква сила бе ГДР в областа на спорта по онова време. На онези, които не знаят, ще кажа, че това бе една сравнително малка държава, успяваща винаги да се нареди между първите в света на олимпийски, световни и европейски първенства, и то благодарение на добрата си организация и отношение към спорта.
Чувал съм безброй обяснения за тези успехи, като най-разпространеното от тях бе, че само върховото постижение гарантирало на съответния атлет да го пуснат извън граница.
Вярно, хората от ГДР имаха огромен проблем с пътуванията си в чужбина. Докато на запад те бяха немислими, то на изток можеха да се осъществят единствено в тъй наречените „сигурни” държави (бившата република Югославия например бе табу за тях). Независимо от фактите обаче, подобни изявления ми звучат пресилено и даже имам чувството, че по въпроса се спекулира повече, отколкото е необходимо. Със сигурност е имало и такива случаи, но като цяло конкуренцията бе страхотна, а и спортът в ГДР отдавна се бе превърнал в държавна политика.
В потвърждение на думите си ще изтъкна, че грижи се полагаха и за спортистите, приключили със състезателната си дейност. Намаляваха натоварванията си под наблюдението на лекари и треньори и по този начин се избягваха някои нежелани промени в здравословното им състояние, причинени от внезапното спиране на тренировките.
Популяризирането на спорта се извършваше с всевъзможни средства. Една от най-големите заслуги за това се падаше на телевизията. Излъчването на спортни събития и коментари приковаваше вниманието на малки и големи. Тръпката от състезанията се пренасяше по улици, заводи и училища.
Баща ми се разтапяше от щастие, когато някой немски спортист даваше интервю и го наричаше „интелигентна личност”, понеже можел да се изкаже подобаващо. Без съмнение, това обстоятелство му доставяше по-голямо удоволствие, отколкото самото съревнование. И наистина, речта им се лееше като на езиковеди. При това излъчваха такова спокойствие, че човек се питаше: „Тези сега ще се съревновават ли, или ще си отправят взаимни комплименти?”
Особено впечатление в изказванията им правеше стремежът им към обективност, както и уважението към качествата на противника.
Прогресът в науката и техниката се използваше както от самите спортисти, така и от онези, които се грижеха за тях. Ето защо едните получаваха най-новото като „възстановяване” и грижи, докато треньорите можеха да разчитат на лекарски екипи, тренажори и други спомагателни средства. Изграждането на елитни съзтезатели се бе превърнало в самостоятелна научна дисциплина на базата на медицината, химията, физиката и инженерните науки.
От друга страна, излъчването на съревнованията по телевизията в реално време, от всевъзможни перспективи, повторенията, забавените кадри и прочие, бе абсолютно задължително. В началото на 90-те години, при футболен мач например, можеше да се види дистанцията, на която реферът бе отдалечил стената, от колко метра се стреляше или на какво разстояние от гол линията се намираше топката при изпълнението на пряк свободен удар. Да не говорим за засадите! Колко нерви и обиди спестяваше това! Милиони хора получаваха възможността да се насладят на събитията на живо, но можеха и на момента да преценят дали съдията отсъжда справедливо, или не. (Ще посмее ли да не свири както трябва при тези обстоятелства?!)
Спортният дух се забелязваше навсякъде, дори и по облеклото на хората. Причината бе в масовия или така наречения „спорт за обществеността”, който не отстъпваше по нищо на активния. Всяко каре жилищни блокове разполагаше с поне една спортна площадка (зад нашия имаше три), пригодена за различни видове игри, плюс няколко съоръжения като катерушки, лостове, оборудване за тенис на маса и други, които преливаха от народ, особено през почивните дни.
По магазините се предлагаха най-съвременни модели велосипеди, както за малки и големи, така и за мъже и жени. Освен че бяха изцяло собствено производство, бяха и световно известни като марки.
Успоредно на главните улици бяха изградени алеи за колоездачите. Движението по тях се осъществяваше по сходни с тези при автомобилите правила. По протежението им се открояваха пътни знаци и светофари и така всеки, който ги използваше, биваше приучаван на улично поведение.
Имаше както надуваеми, така и истински лодки и канута. Повечето – двуместни и с гребла, но и мнозина – оборудвани с двигател. Той също можеше да бъде закупен без проблем.
В покрайнините на Берлин (особено на север) съществуват значителен брой езера, някои от които свързвани помежду си с канали. През почивните дни тук се изсипваше целият град. Лятно време хората ги използваха за къпане и отдих, а около тях се виеха пешеходни пътеки, водещи през гориста местност и излизащи на друго езеро или канал. Това бе същински рай за онези, които обичаха разходките сред природата.
Велосипедистите и тук не бяха забравени. За целта бяха обособени специални трасета, обозначени със съответните знаци. От своя страна, любителите на колоезденето бяха едни от най-многобройните. Невероятно удоволствие изпитвах да наблюдавам как цели семейства караха вкупом, как малчуганите въртяха педалите с усърдие само и само да не изостанат от възрастните и как всички бяха безкомпромисни към онези, движещи се против правилата или разхождащи се на отредената на тях територия. В подобни случаи те просто се насочваха към тях и при разминаването си така ги „забърсваха”, че веднага им ставаше ясно, че нещо са сгрешили и че тук не им е мястото.
През зимата езерата се превръщаха в ледени пързалки, понеже не бяха дълбоки и лесно замръзваха. И в този случай немецът не оставяше нищо на случайността. Малко преди водата да се заледи, което означава, че е с най-високата си плътност (около 3-4 градуса по целзий), в нея се поставяха дървени греди, боядисани в предупредителни цветове (червено и бяло). При образуването си, ледът ги обгръщаше и запечатваше. Щом отново изтънееше, хората, пързаляйки се и достигайки до тях, разбираха, че съществува опасност от пропадане, и се оттегляха.
Имаше езера и канали с огромни размери. Там човек можеше да се качи на корабче и да направи панорамна обиколка, която в зависимост от маршрута траеше от няколко часа до цял ден. На борда се предлагаха характерните за региона храни и напитки, а персоналът бе облечен в традиционните си национални носии. На определени места корабчето спираше, хората слизаха, разглеждаха по някоя забележителност, после отново се качваха и продължаваха по пътя си.
Единствено любителите на риболова сякаш бяха ощетени. Причината не се криеше в липсата на рибарски принадлежности, защото, както вече споменах, в магазините се продаваше всичко необходимо. Проблемът по-скоро бе в онези минидвигателчета, които нямаха и една конска сила мощност, но шумът, който издаваха при работа, създаваше впечатлението, че под капака им бяха впрегнати няколко десетки такива. На всичкото отгоре притежаваха и изключително малки размери, което ги правеше лесни за пренасяне, и можеха да бъдат монтирани към всяка една произволна лодка, без това да коства особени усилия. Така, заедно с баща ми, който в България бе изявен рибар, със завидни случки и постижения, обикаляхме от езеро на езеро и от канал на канал, но така и не успяхме да намерим абсолютното и най-вече спокойно местенце, където да покажем уменията си. През каквито и пресечени терени да се промъквахме, шумът от моторчетата ни следваше навсякъде. Вървяхме и тъкмо си помисляхме, че сме го открили, когато в началото пърпоренето се чуваше едва-едва, но само след няколко минути лодката минаваше край нас и ни отмъкваше рибата.
Въпреки това не се отчайвахме. Продължавахме да търсим, като всеки уикенд набелязвахме нов маршрут за разучаване. Така открихме „Лазовзее” (езерото на Лазов) . То се намираше на около 30-ина километра северно от Берлин, т.е. малко по-далеч от другите езера. Не беше налице и удобен извънградски превоз и може би поради това не представляваше особен интерес за хората.
Имаше идеално кръгла форма. Диаметърът му бе към 300 метра, а водата – кристално чиста. И тук се срещаше по някоя и друга лодка, но малцината му посетители бяха по-съобразителни. Щом забележеха, че сме рибари, изключваха двигателя и продължаваха придвижването си единствено с помощта на греблата.
Това езеро ни спаси от позора, който ни бе налегнал. Не че изведнъж започнахме да ловим много риба, особено в началото, когато не знаехме каква е и на какво кълве. Отлично си спомням първия път, когато се прибрахме у дома с дузина червеноперки. Постепенно гордостта ни взе да се възвръща.
Оказа се, че езерото бе пълно със змиорки. Те, от своя страна, се възприемаха за деликатес. Стигна се дори до там, че подехме нещо като инициатива, канейки всякакви познати, с които да споделяме рибните си пикници. Ето защо, в наша чест, езерото бе наречено „Лазовзее”.
За мен обстановката тук бе уникална. Освен ловенето на риба, всеки път през лятото преплувах езерото от единия до другия му край и обратно. Играех с хвърчила, тичах на воля и ритах топка. Пусках във водата платноходки, които след това очаквах с часове да се доберат до някой от бреговете, защото или вятърът сменяше посоката си, или просто спираше. Пробвах да заменя платната им с моторче, захранвано от батерии, но това също се оказа несигурно, тъй като корпусите им се наводняваха през отвора, който бях направил за витлото, и двигателчето спираше, разбира се, по закона на Мърфи, на най-неподходящите места.
Намирах си забавления, някои от които не бяха особено разумни. Едно такова например бе карането на колата ни, по-стар от мен фолксваген, модел след „костенурката”.
Откакто се помня, мечтата ми винаги е била да управлявам лека кола или автобус. Докато бях още малък и живеех с баба си на Владая, излизах на поляната, забивах един прът и три клечки в земята (които в случая играеха ролята на педали и скоростен лост), сядах на един стол и се заемах да имитирам бай Митко – шофьора на рейса от Княжево за Мърчаево. Играта ми продължаваше с часове, понеже се стараех да пресъздам обстановката максимално реалистично, като не пропусках да кача или сваля пътници на нито една спирка по маршрута си. За звуците, които издаваше автобусът, да не говорим! Понякога сам се учудвах, че заниманието не ми омръзваше. Да не споменавам за физиономиите на останалите, които ме наблюдаваха.
Явно обаче родителите ми не са си направили съответните изводи от тогава, защото тук, на езерото, се унасяха в сладки приказки и не ми обръщаха внимание. Нерядко ме изпращаха до колата, паркирана доста по-далеч и без пряка видимост, да занеса или донеса нещо. Започнах да използвам случая, за да я покарам. Врътвах по няколко обиколки, а след това я оставях на същото място и по начина, по който я бях заварил.
Ставах все по-нагъл, взимах ключовете, без да питам, а когато баща ми по някаква причина взе да ги носи винаги със себе си, прибягнах до резервните. Не зная колко опита вече имах зад гърба си, но един ден краят им дойде като гръм от ясно небе. А тъкмо се бях научил да превключвам до трета скорост.
Същият ден уловът бе перфектен. Имаше и доста поканени гости, които по едно време се разпяха, баща ми взе да им свири на китара, а аз се запромъквах към колата. Всичко вървеше по мед и масло, поне до седмата ми обиколка, когато изведнъж се появиха всички. Мъжете бяха обзети от паника, а жените пищяха като третокласнички. Оказа се, че някакъв разхождащ наблизо кучето си германец бил забелязал, как една от колите се въртяла в кръг, и то, според него, без шофьор. Огледал се, мернал пеещата компания, отишъл при тях и им съобщил за видяното. Естествено, всеки милееше за автомобила си и тутакси хората наскачали да проверят какво става. За секунди се оказах заобиколен от куп възрастни, които май също си мислеха, че шофьор няма. Както по-късно от техните разкази разбрах, едва след по-продължително взиране по колата са могли да бъдат забелязани две очи, надничащи от арматурното табло и намиращи се под вътрешния обръч на волана.
Забих спирачки и заковах на място. Отворих вратата и изпълзях като слепок насред окосена ливада. През цялото време се стараех изражението ми да изглежда максимално съжаляващо за случилото се.
Баща ми само въздъхна. Обърна се към останалите и ги помоли да се успокоят. След това им обясни, че отдавна знаел за тези мои подвизи. Разбрал го случайно, когато му се наложило да отиде до колата, за да вземе някаква забравена принадлежност, и не щеш ли, станал свидетел на същото, на каквото и германецът с кучето. Оттогава на няколко пъти ме наблюдавал и след като се уверил, че се справям добре, решил да не повдига въпроса, а да пази по-усърдно ключовете. Това била и основната му грешка, защото изключил, че съществуват и резервни. Аз пък едва сега си обясних защо започна да ги крие и бях принуден да търся и намеря дубликатите. Последва смях и ето, че спасих кожата си до края на вечерта. Все пак вкъщи ми се наложи да изслушам едно конско по въпроса, към което се отнесох с нужното разбиране.
Случката постави началото на редовни мои шофирания по аутобани, шосета, черни пътища и полигони, разбира се, неизменно в присъствието на баща ми. Никога повече не ми се наложи да правя това скришом и мисля, че практическите умения, които имах щастието да придобия тогава, изиграха роля не само при полагането на изпита ми за шофьор, но и понастоящем, като участник в движението по пътищата.
Независимо от всичко, казано дотук, за мен най-вълнуващ си оставаше фактът, че човек спокойно можеше да влезе в някой спортен магазин и да си закупи въздушна пушка. Единственото условие бе да е над определена възраст. И тук, както при велосипедите, производителят се оказа световноизвестен. Освен това се предлагаха и „флоберки”, но те бяха доста по-скъпи и доколкото си спомням, за тях се изискваше някакъв по-специален документ.
За да се сдобия с една от онези с кръглите сачми, ми бяха необходими точно четири месеца връщане на празни бутилки от безалкохолни напитки и бира. След като събрах сумата, помолих брат си да ми я купи и малко след това притежавах своя собствена въздушна пушка. Както и очаквах, веднага ми бе забранено да я пипам, особено без позволението на баща ми.
Един ден не издържах и реших да си пострелям. За целта си направих специална мишена. Взех една кутия (от ония, които повечето жени държат в гардероба си и където всеки път поставят най-новите си обувки, като при най-малкото съмнение от страна на мъжете си започват да ги убеждават, че са им от миналата година, а и на всичкото отгоре ги упрекват, че не си спомняли за тогава, когато им ги били показали), напълних я с хартия, сложих и капака, залепих го с тиксо, нарисувах няколко кръгчета отпред, привързах я за една табуретка и подпрях всичкото това на входната врата. Коридорът бе тесен и се създаваше илюзията, че се намирах в истинско стрелбище.
Изстрелях две-три сачми и погледнах отзад, за да видя дали има някаква щета. Нямаше и затова продължих да си стрелям, докато не изпразних и трите си пълнителя. Щом приключих и махнах мишената, се изпотих. Вратата бе „цъфнала”. Очевидно някои сачми бяха успели да преодолеят преградата.
Вратата бе от пресован картон. Нямаше как – налагаше се да се превърна в имитатор на Ван Гог. Дупките запуших със смес от брашно, паста за зъби, дъвка и вода, загладих ги отгоре и след като всичкото изсъхна, боядисах мястото с водни боички. Сега трябваше да внимавам и да не дам възможност на майка ми да го забърше с влажен парцал. Това не бе никак лесно, тъй като тя имаше навика да почиства апартамента ни всяка седмица. Така, исках или не, вместо да излизах и играех с приятелите си на воля, се преструвах, че я съжалявам, и всеки път ú предлагах да ú помогна, поемайки почистването именно на коридора и прилежащите му части.
Старанието ми бе възнаградено, въпреки че един ден неизбежното се случи. От провинението ми обаче бяха изминали над две години и когато влажната кърпа се понесе по повърхността на вратата, наранената част просто блесна в малко по-друг оттенък. Изплуваха и нещо като белези, но като цяло уликите се оказаха недостатъчни, за да ми бъде повдигнато обвинение по случая. На твърдението на нашите, че тук все пак трябва да се е разигравало нещо странно, натопих брат си, тъй като той следваше в Техническия университет в град Дрезден и рядко си идваше. Освен това, бях убеден, че щеше да ме защити, поемайки при необходимост цялата вина върху себе си. Стремях се да спечеля повечко време и успях. Ето как тази история остана неразгадана от родителите ми, или поне аз така си въобразявам.