Всички спят...
А аз съм будна и вървя
по пътеките за босоноги -
лабиринти
от завръщащи се пътища
и скрити във сърцето брегове,
които имат имена на сънища...
Очите ми -
захвърлени във тъмнината лодки
се спускат по безсънните реки
и стигат мълчаливите фиорди,
където моят приятел, Исус,
който винаги се усмихва,
изпуска думите
а аз ги събирам след него
и лепя парчетата -
фрагменти от мечти и страхове...
А думите тежат,
по дланите ми трополи пръстта...
Мълча... и миналото се завръща,
и свири в двете раковини на душата ми:
Няма абсолютна тишина
и мълчанието е пълно с ветрове,
които изтъняват вените.
А той нехае -
с ръцете си рисува
случайности, в които мога пак да дишам
пространство за изгубената в мрака нежност,
мъгли и промеждутъци,
които раждат тласъци от вяра
и съживяващи копнежи.
Прегръща ме, усмихва се и шепне:
Ти си просякът по път,
засипван от пустинни ветрове...
Но аз не спирам,
с кървави крака вървя
по летаргичната повърхност на света,
и не оставям никакви следи,
просто роня дните на трохи
и търся брегове, където
да се приютя и да сънувам,
че мечтите ми понякога се сбъдват...
Защото знам -
след малко ще съм мъртва...