автор: secret_rose

Не са случайни твоите очи
макар светът от мен да ги разделя.
Душата ми в смирение мълчи,
пред прага
на последната Неделя.
Огромните пространства между нас
смаляват тишината ни...
до чудо
в което тъй лазурния ти глас
деня ми буди.
И вените ми - нежно плъзнал пулс
да бъде претопен до същността си
от шепота на светлата емулсия
в служение отдала те с дъха си
тупти в едно
заглъхващо почти
почти недосънувано,
но чисто
сияние... от твоите следи
в които вече да не те измислям...