автор: ednaotvas

Колко странно! Проникнах.
Постепенно и бавно.
Като ситен дъждец
преминаваш внезапно
в опустошително наводнение.

Хванах в теб.
Долових точно това.
Нито грам по-малко. И съвсем без съмнение:

Небето. В рамка. От кожа.
Торнадо в стъклена чаша. С зеница в средата.
Пожар. Отмаляващ. В браздите на длан.
Вълните по време на буря. Побрани в черупка от мида.
Слънчев лъч тъмнина.
И солник. На песъчинка в сърцето. По средата на нищото.

Предначертаното начертах.
Безконечно. С устни. И с нокти.
Собственопръстно оформих завои. В рапан.
И ги изпълних.
С твоя глас. Нотка след нотка.
Гневен. Пълен с луна и цветя.
Обсебен и тъмен. Заслепяващ. От страст.
Нажежен, леден и хладен. Всеотдаен. Ограбващ.
Умоляващ и повеляващ. Стихиен.

Успях. Да я видя и опозная.
Да я притегля. Да я погаля.
И със цялата сила и нежност,
на които се оказах способна
да смогна
да я задържа, вдишам и запечатам.
Напълно. Макар и за кратко.

Постигнах да я вдълбая.
На молекули. От вятър.
Да приема душата ти. Вътре във моята.
Помнейки всеки причудлив, налудничав миг.
Докато задъхвайки се от щастие
не спираше да боли
от любовта ти.