автор: tzvetcomarinov

Момичето лежеше притихнало и съвсем близо до него. Смазано от болката и унижението, хлипаше непрекъснато. Потреперваше с цялото си тяло. Войникът в гърдите на крепостния началник предложи, да хване сега дръжката на меча.
И да постъпи така, както винаги се прави за победата. Да забие силно и рязко острието, а другият в главата му, мъжът, дръпна обратно и разко ръката му. Сякаш получи удар от по-силен и умел противник. Това женско не приличаше на другите, които познаваше до сега. Най-трайно в неговите сетива се беше втълпило, помнеше го най-добре, уханието на Аксиния, жената на сенатора. Имал бе възможността да опознае всяка гънка на тялото й. Да вдишва нежния опияняващ аромат в постелята или тогава, когато току-що излиза от басейна. Тоя на младата мизийка е нов, друг и съвсем непознат. Сега не можеше да намери сполучливо сравнение. Има някаква прилика с мирисът, който издава смачканата от нозете му трева, когато минава през гората. Може би е взело и от дъха на извора. Там, където глъдките студена вода се заиграват с аромата на билки и миналогодишна шума, за да кажат заедно на човека - "Ние сме природата".
Това момиче трябваше да живее на свобода, но егоизмът и сластта надделяха над най-важният римлянин в крепостта. Издебнаха го те и нанесоха коварния си удар в душата му. Трябва да отведе мизийката в Нове. И вечер, когато по стените на крепостта ще ходят вече само часовите, той ще я взима при себе си в стаята. Върху постелята или някоя кожа на пода, ще опитва и трябва да разбере, какво я отличава от Аксиния. Заради, която е тук сега. Начело на италийския легион, сред диваци от тая и другата страна на Дунава. Сред ужасяващите комари вечер, идващи откъм блатата като обречено войнстващо племе. Те бяха по-гадни и от стрелите на даките. Причината да кара понякога вестовоя да пали огън и в нощния задух. Комарите тогава бягаха от дима, но вместо тях, капките пот се впускаха в луда надпревара да щипят кожата му. Това го вбесяваше повече и от неуловената засада на противника.
Птиците забравиха първи случилото се и зацвъртяха радостно из клоните на дърветата. Глупави щастливки. Нали само преди малко бяха прогонени от женските писъци на отчаяние и болка, а ето ги сега, пеят. Уморен и доволен, главен офицер Доментиан можеше да полежи още малко върху дъхавата трева, но разумът го предупреждаваше най-сериозно. Не бива, някой вече може да търси момичето. Братя, бащата или там който да е, нямаше значение. Стори ли го, лесно ще попадне на тях. Едва ли е някаква тайна, откъде минават жените, за да напълнят съдовете с вода. Вярно, мечът е до него. Лесно би се справил с няколко буйни дивашки глави, но ако тая не беше от тях, а по-друга. Разсъдлива и съобразителна, дето умее да пуска стрелите.
Той повярва в такава вероятност. Макар, че презираше жителите от селището, уважи поканата на старейшината. И видя лично, как някои от ловната му свита, пуснаха стрели по фазаните и мятаха копие по дивото прасе с умения на които би завидял и стотник от легиона.
Наистина е крайно време да стане и запаше по-удобно меча на кръста. За всеки случай.
-Хайде, - подсказа на момичето какво да направи, а жестът на стоманата бе по-красноречив и от местния диалект.
Оня, дето общуваха помежду си всички по тия земи край голямата река.
Влязоха в крепостта от там където излезе сам преди час-два. Постовият го забеляза навреме, защото тук войниците от легиона и без проверка от началството си отваряха очите на четири. Гората стигаше почти до тежката желязна врата. Даваше предимство. През нея можеше да се излезе без парадност, а всичко останало я правеше трудна и опастна. Изкачен и прикрит между клоните съгледвач, можеше да проверява какво точно става между постройките в крепостта. Свален ли е заради горещината шлемът на постовия легионер, ставаше удобна мишена и за по-слабо опънатата тетива.
Разкървавеното лице на момичето не впечатли стражата. Кръвта по нозете и разкъсаната тук-там риза подсказваха, че местната девойка е извършила нещо нередно и заслужено ще види сламата на килията. Да се проявява любопитство към главният офицер, щеше да им донесе вместо отговор, много дежурства на трудната врата.
Доместиан можеше лично да отведе пленницата до една от килийте в които държаха чужди съгледвачи или крадци от селището, но това му изглеждаше недостойно за ранга. Не бива един командир на легион, да заключва довчерашна сополивка от местните варвари. Тя по нищо не приличаше на племенен вожд, нито е предводител от неприятелска войска. Такава, дето е отблъсната, а той самият, пленен на бойното поле.
Добре, че оня който му трябваше, както винаги се появи навреме.
-Ксентий, - разпореди най-главният офицер в легиона. - Заключваш и ще извеждаш само по моя заповед. Ясно ли е?
-Ще бъде изпълнено - увери го легионерът.
Нямаше нужда да го прави. Той вече имаше към него толкова доверие, колкото и към себе си. Заедно с войникът тръгна от Рим и твърде рано усети неговата кучешка привързаност. Не злобоупотреби с нея нито веднъж, а използваше я само при важна необходимост. Така получаваше още по-гореща всеотдайност.
Дежурният офицер мина покрай тримата, но познаваше достатъчно характера на своя командир. Само го уведоми, но без да се задържа излишно дълго край тях, че отивал на западната порта. Да провери как постовите носят службата. Той нямаше нищо против това. Изпитваше някаква странна привързаност към нея. Освен, че беше главната за Нове,водеше към селището и пътищата за по-нататък, тя символизираше смелост, решителност и достойнството на целия легион. Върху широката поляна пред нея, войниците се нареждаха за поход или в готовност, да смачкат връхлитащ неприятел. Източната врата на крепостта, още при стъпването в длъжност нарече - "На страхливците". Освен, дето бе по-тясна и неудобна за бързо разгръщане, смъкваше доста от войнското. През нея хората от легиона можеше да излизат с въоръжението си един по един. От там излизаха и се връщаха - съгледвачите и конния патрул. Минаваха шпиони и доверените измежду местното население хора.
Главният офицер нямаше кой знае колко голям военен опит, но това не бе мисъл за главите на подчинените му. Издигнат заслужено в кариерата или изритан от Рим, отговорът нека си останеше само за неговия разум. Другите трябва само да се подчиняват и изпълняват.
-И да я заключиш добре - повтори той на войника излишно.
Нали я водеше км постройката с килиите. Прихванал момичето под лакътя, да не избяга, а то едвам ходеше.
Ето го вече и първият гарван дето литна над крепостта. Усети дъх на леш проклетникът и му се прииска да я разгледа по-отблизо. Поразсъблечен, легионерът изникна покрайконюшнята или излезе от там. Искаше да метне поглед зад решетката, но забеляза началството съвсем навреме. И побърза да се изпари като капка вода върху плочките на пътя под напора на жаркото слънце. Никак не е зле, утре целият легион да изскочи на малко по-продължителни занимания и военни игри. В пълно бойно снаряжение да стане. Щом отвътре им е горещо, хубаво е малко топло да им дойде и от вън. През доспехите и шлемовете.
Някои от войниците доведе чак от Рим, лично. Служеха му като охрана докато пътуваше за местоназначението си в Нове. Други прие от стария командир на легиона, но към тях остана с едно на му. Само към Дарцеус и още двама-трима, имаше съвсем повече нещо в главата. Не защото изпитваше голяма потребност за служба от тях в легиона, просто не искаше да се лиши от тях. Трябваха му, а особено полезен беше тракиецът. Под шлема на тоя войник се криеха невероятно хитри и съобразителни очи. Щеше да даде гаранции пред всеки, който му ги поиска, че това е способен воин. Само за себе си знаеше и криеше прекрасно още от полезното. Такъв е по-ценен и от стотник. Познаваше близките и по-далечни подстъпи към Нове като съгледвач. Можеше да се справи с ролята на вестоносец, стига да не беше чистокръвен тракиец. От чичо си, който бе служил във войската при Антоний Пий, бе чул и запомнил важното. Траките са отлични, смели бойци, но из вените им тече и буйна, своенравна кръв. Винаги трябва да съобразяваш това, ако искаш да си способен и жив пълководец.

Цветко Маринов