автор: Remembrance

Съществата, които приближиха на конете си, трудно можеха да се опишат на външност. Човешкото отдавна беше твърде далеч от тях, а грозотата им беше отвъд всички кошмари. Шумът от тропота на копитата и на техните крясъци проглуши тишината на затихналия град.
Той извика от уплах, а бедуинът здраво хвана юздата на своя кон, за да не побегне.
- За Бога, кои са тези? - извика той, опитвайки се да надмогне суматохата.
Бедуинът силно стисна зъби, притвори очите си и се опита да се концентрира, за да събере силите си. Изчадията връхлетяха върху им, викайки и бутайки ги, опитвайки се да ги сплашат. След това си дадоха някакви знаци и се отдалечиха.
- Какво стана? Къде отиват?
Бедуинът скочи на коня си и изкрещя:
- Ще търсят нея! Бързо! Скачай! - придърпа го зад себе си и двамата полетяха към центъра на парка, закъдето бедуинът беше видял, че тя се беше отдалечила. За негово успокоение май съществата бяха поели по страничен път.
Докато се носеха с вятъра, сърцето му беше се свило и го изби студена пот.
Успокоението му беше напразно. Тя беше там, изправена пред красиво езеро, а съществата обикаляха около нея, опитвайки се да я сплашат. Двамата с бедуина скочиха от коня и се втурнаха към нея. Тя се обърна и вдигна ръката си, за да спрат. И двамата не можеха да повярват на това, което тя искаше от тях, но извършиха волята й.
- Те не могат да ми сторят зло - извика тя - защото силата им е безполезна пред моята. Но все пак, ще трябва да се махнат от тук по някакъв начин! Някой ги е допуснал в този свят! Кой е?
Бедуинът се смръщи и го погледна.
- Аз нямам властта да променям вашия свят, така че остава само един, който е виновен за това! - извика бедуинът към нея.
После обръщайки се към него, бедуинът каза:
- Знакът. Припомни си знака. Не е било случайно да го намериш точно тогава. Трябва да се приближим още малко, нищо че тя не иска. Давай!
Въпреки протестите й, те се приближиха още към шумотевицата и крещенето на изчадията. Тя се опитваше да стои непоколебимо, защото знаеше, че трябва да им устои без капчица страх. Обърна се към него и го погледна през очите в сърцето му.
- Спомни си думите ти, когато бяхме в оазиса. Спомни си ги и ги кажи пак. Тези страховити създания са твоите съмнения. Спомни си какво ми казваше!
Бедуинът потвърди:
- Постоянство! Покажи постоянство! Не се предавай!
Той бе смазан от тежестта на ситуацията, от свидетелите наоколо, от отвратителните създания, които не му даваха да диша. Как да си спомни какво й е казвал сега? Как да го каже така пред всички?!
- Говори! - извика бедуинът. - Говори! Силите й няма да са безконечни!
- Ти си животът! - извика той към нея. - Но не знам какво да правя с живота, който си ти! Не знам как да те опазя, но искам! Всички са цедяли от мен, а ти се изливаш, за да съществувам аз! Искам те за мен! Искам да бъда живота за теб! Искам те!
Съществата се озлобиха още повече, но остъпиха от нея, развилняха се, и последното, което той си спомни, беше удар по главата, всичко причерня, а в далечината някъде кънтеше гласа на бедуина.