автор: Remembrance

А днес е утре

I will face my fear.
Where the fear has gone there will be nothing.
Only I will remain.

Frank Herbert, Dune

Още не беше изгряло слънцето, когато тя се събуди и в тъмното притисна длан до лицето му, попивайки топлината му.
"Бих направила всичко за теб. Бих посветила пътя си, за да можеш да израстнеш в себе си и да бъдеш истински с мен - си помисли тя, изливайки цялата си нежност върху него. - Знам, че и ти би направил същото за мен."
Докато той бавно се събуждаше, тя милваше лицето му и тихо го целуваше.
"Помисли си само - продължи тя в мислите си - а всъщност наистина бихме могли да бъдем заедно. Да заспиваме заедно, да се събуждаме заедно...Когато се почувствам зле, ти ще разбереш само като ме погледнеш и ще си там, наблизо..."
Шум отвън прекъсна размислите й. Бедуинът вече беше тук. Той отвори очите си и я притисна до себе си.
- Обичам те. Да вървим.
Бързо скочиха, оправиха се и тръгнаха на път. Бедуинът яздеше пред тях, за тяхно голямо учудване, на кон. Те го следваха на техните камили. Напуснаха оазиса съвсем тихо, малцина ги зърнаха и им махнаха за успешен път.
Известно време пътуваха без да говорят. Обмисляха какво се случваше, не знаеха какво да очакват. Бедуинът също не казваше нищо. Докато изведнъж не спря и скочи на пясъците. Двамата го последваха и застанаха пред него.
Бедуинът се взря последователно в очите и на двамата.
- Знам, че ви измъчват много въпроси. Искам да знаете, че мога да усещам и двама ви... Трябва да изясним някои неща, преди да продължим, защото трябва правилно да усещам посоката. Първо искам да ви попитам - знаете ли вече кой съм аз.
Двамата се спогледаха. Той кимна.
- Аз предполагам кой си.
- Така ли? Кажи ми.
- Аз предполагам кой си, затова ти се доверих още от началото. Ти приличаш на мен, ако аз бих бил сам.
Бедуинът кимна.
- Аз съм вас, ако бихте останали сами тук. Повярвайте, искам да ви помогна, защото не бих искал да сте като мен. Има си и своите предимства, но само за малко. Не бива да го допускате,защото това ще ви забави с години. Може да се попитате - а защо трябва да сте заедно изобщо? Не може ли да си живеете независими и да се справяте с всичко? Нали?
Той кимна.
- Мъжът е устроен така, че да може да издържа дълго и сам...
Бедуинът поклати силно глава.
- Изхождаш от погрешна точка, приятелю. Мъжът? Би ли се обобщил под наименованието "мъжът"?
- Какво намекваш? - подскочи той.
Бедуинът се засмя. Отметна качулката си назад и приглади косата си с небрежно движение.
- Ти не си просто "мъжът". Ти имаш своята индивидуалност. Въпросът е от какво имаш нужда ти и как си устроен ти. Как би издържал ти, изграждай живота си върху собствените си нужди и особености, а не върху всеобщи човешки обобщения. Те просто няма да са ти полезни и ще се луташ докато си жив.
Бедуинът погледна и към нея:
- Същото се отнася и за теб. Би ли успяла да вървиш сама? Би ли стигнала до така нужните ти откровения за живота, ако наблизо не е той и не допълва и не събужда същността ти?
- За какво точно е моята същност? Ще има ли момент, когато да се чувствам запълнена и достатъчна, така че да спра да търся? Ще дойде ли момент, когато да мога да кажа: да, пристигнах...
- Това е най-трудния въпрос: има ли момент, когато ще можеш да кажеш това... Или всяка крачка ще е просто следващата ти в определена посока... Посока, която ще трае през целия ти живот?
- Звучи страшно изморително - въздъхна тя. - Това ме обезсърчава най-много.
- Чуй ме - доближи се бедуинът до нея. - Пътят ти може би е дълъг, но не ти е писано да го извървиш сама. И в това се заключава голяма част от твоето съзнание: необходимостта да го споделяш с друг. А съзнание се споделя само в любов. Това е най-великата есенция, най-висшата форма на споделяне на същността с друго същество.
Бедуинът приседна на пясъка, на фона на изгряващото слънце и те се присъединиха към него.
- Знаете ли, че много малко ни остава от пустинята?
Двамата почти подскокнаха от вълнение.
- Какво? - извика тя и дори се усмихна.
- С вас ми е много приятно - продължи бедуинът. - Когато съм около вас, усещам толкова силна енергия, че знам, че скоро ще разберете сами пътя си. - казвайки това той се излегна и се засмя. - Мога дори да си помързелувам.
Той и тя се излегнаха до него на пясъка, отправили взор към изгрева, наслаждавайки се на красивите цветове на небето.
- Толкова много неща съм слушал за любовта, толкова много неща съм чел, и толкова много са ме заблуждавали, вкарвали са ме в безизходни ситуации, защо? - спонтанно каза той.
- Любовта не е наниз от закони - отговори бедуинът - нито правила, нито поредица от условия или изисквания. Любовта е да чуваш съществото на другия, да го опознаваш, да го докосваш, да се разкриваш пред него такъв какъвто си, и да се харесвате взаимно - това, което сте наистина. Истинската любов се разкрива в насладата, когато съзерцаваш другия и когато го усещаш.
Той се наддигна на лакет и усмихнато я погледна:
- Аз обичам да те съзерцавам и да те усещам.
После се обърна към бедуина:
- Как може да знаеш тези неща, при положение, че си сам?
Бедуинът замислено се подсмихна.
- Когато много неща ти липсват, мечтите започват да ги изграждат в теб като истински видения, които искаш да преживееш... някой ден.
- Но ако ти е писано да си сам, как ще ги преживееш?
- Писано ми е да съм сам сега, в този миг. Не съм го желал, докато не стана прекалено дълго и не разбрах, че имам нужда от това известно време, за да изчистя съзнанието си напълно. Колко време ще е така... нямам идея. Може да е цяла вечност, а може и да свърши утре. Но сега, сега съм тук, с вас и ви уча да не сте като мен. Имате един друг, пазете се! Съхранявайте се и не се рушете. Защото цялостта ви е силно необходима в тези извънредни условия, в които живеете.
Помълчаха известно време, осмисляйки казаното. Той се протегна и хвана ръката й, а тя я стисна в отговор.
След това, поради ранното си ставане и силните емоции, и тримата се унесоха в дрямка.