автор: Remembrance

Сякаш й се счу тихо подсвиркване отпред. След секунди обаче вече беше убедена, сигналът ставаше все по-уверен. Той изглежда не чу нищо. Беше се задълбочил в подреждане на багажа.
Тя се мушна навън в падащия сумрак. Бедуинът стоеше отвън, водещ две камили.
- Колко странен е живота понякога - каза той и привдигна очите си изпод наметалото. - Докато се разхождах по покрайнините на оазиса, открих две блуждаещи камили. Никой не си ги припозна. Не знам - една ли ти трябва, или две, избирай.
Тя стоеше безмълвна и вторачена в камилите.
Бедуинът постоя още малко, после отметна качулката си, като така се разкриха гарваново черните му дълги коси, падащи свободно по раменете, но прихванати леко в горната им част. Приближи се до нея и й подаде двата повода.
Тя ги взе и се взря в изпитото от сушата лице. Тъмната кожа се обтегна в усмивка, а очите му светеха в топлина.
- Идея си нямам коя си и защо правя това - каза бедуинът и се засмя.
- А ти кой си?
- Казах ти вече, сянка от пустинята... Спомняш ли си?
Тя кимна.
- Сам ли си? Сам ли пътуваш?
Бедуинът кимна утвърдително.
- Не ти ли трябват тези камили? Можеш да ги продадеш и да си купиш храна?
Бедуинът я изгледа.
- Някои хора май не могат да казват благодаря.
- Не, но...
- Знам. Но не се прави на загрижена за мен. Ако исках, да съм ти ги продал вече. Даром ги открих и даром ти ги давам.
Бедуинът подочу тропане от вътрешността на шатрата.
- Обичаш ли го?
Тя се възмути.
- Някои хора не се спират да поставят неудобни въпроси!
- Не знаех, че това е неудобен въпрос - засмя се тъмният мъж.
- Аз умея да казвам благодаря!
- Не се сърди - усмихна се бедуинът.
- Благодаря за камилите. Такъв подарък не съм получавала...
- Не си получавала такъв обикновен подарък?
- Не съм казала обикновен!
- Тогава необикновен ли е? - бедуинът искрено се забавляваше и се смееше.
Тя троснато наведе глава. Бедуинът се приближи и повдигна брадичката й, за да потърси ядосаните й очи. Вместо това съзря тиха тъга и мигом съжали за поведението си.
- Красива си... - успя да каже само той. - Дори в тъгата си си красива.
- Играеш ли си с мен? - едва промълви тя.
- Не - тръсна глава бедуинът. - Аз съм скитник. Наслаждавам се на всяко късче пустинна красота и на всеки извор на живот. Съзерцавам изгрева, докато залива сухите пясъци, прегръщам залеза, защото ми носи хладина. Докосвам красива жена, защото носи живот и заслужава всяко възхищение.
Тя се дръпна назад и ръката му увисна за кратко във въздуха, докато и той не отстъпи назад, въздъхвайки.
- А какво би дал един красив мъж на една красива жена?
- Красотата им трябва да извира отвътре. Повярвай ми, за да ценя красотата, съм видял и много грозота. Красотата в днешно време е рядкост. Затова и имам смелостта да се протегна и да я докосна, защото може да не ми се случи повече в продължение на години, а може би и никога.
- Защо живееш сам?
- Защото това е моята същност. Така ми е писано - разсмя се отново бедуинът, взирайки се в очите й. - Не се бой - добави той. - Искаш ли да ви помогна да излезете оттук?
- Но как? Накъде ще тръгнем?
- Виж, повечето хора тук познават обичайните си маршрути. Докато аз имам специална дарба. Водя според сърцето... Довери ми се само за част от пътя си, няма да съжаляваш.
- Защо ще правиш това? С какво бих могла да ти се отблагодаря?
- За мен е достатъчно, че ще бъда покрай теб. Ти носиш в себе си нещо, което искам да усетя. Каквото и да е то.

В същия миг завесите на шатрата се размърдаха.
- Добра вечер, страннико - каза той, излизайки навън при тях. - Дочух думите ти, че можеш да ни помогнеш?
Бедуинът бързо покри главата с качулката си и кимна.
- Още преди изгрев слънце ще съм тук, бъдете готови. И ги напълнете с вода - каза той, сочейки към окачените на камилите мехове. - И още нещо! Взимам и по порция храна! - и се отдалечи с бързи стъпки в сумрака.

Той се приближи до нея и я прегърна силно.
- Можем ли да му имаме доверие?
Тя го прегърна също.
- Той усеща сърцето ми, каквото и да означава това... Ще му се доверим дори и само по тази причина. И ще внимаваме в пътя си, да не сгрешим. Не мисля, че е случайно тук.
Той се усмихна.
- Очите ти отново са съживени... Имаш надежда?
- Ще имам... Когато отново стъпим на пътя си и продължим.
- Легни сега, а аз ще ида да налея вода. Почини си. Утре ще трябва да чувстваш силно, за да ни води сърцето ти напред.

Думите му силно оттекваха в съзнанието й, докато тя се унасяше... "Утре ще трябва да чувстваш силно"... Да, би чувствала силно, щом знаеше, че така ще го изведе напред, че ще излязат от пустинята, че ще намерят своя изход, заедно... Тя откри в себе си едно ново усещане... на другата половина от душата си, сякаш спяща, унесена, далечна, но там някъде, наблизо...
Не след дълго дочу, че той се върна и усети топлината на тялото му, когато се присви до нея и я прегърна.
Тази нощ тя сънува странен сън. Че роди дете.