автор: Princesssa

Всъщност това изобщо не беше история. Още по-малко пък за котки. Просто с нещо трябваше да привлече вниманието на читателите си. Все пак това беше първият й разказ, който щеше да бъде публикуван и трябваше да спечели симпатиите им на всяка цена. Пък и като вкараш малко объркване още със заглавието нататък е лесно. Май. Всъщност не беше.
А и как да превърне в история това, което всъщност искаше да сподели. Като това „нещо” не бяха нищо повече от хиляди хаотични въпроси, които се стрелкаха в съзнанието й без умора, без жал. И които знаеше, че бяха важни, достатъчно важни, за да бъдат зададени. И достатъчно сложни, за да осъзнава, че не може да ги зададе по начин, че да бъде разбрана истински и напълно. Изпуфтя недоволно и започна да пише...:
„Не се чуваше мяукане. Нямаше и как да се чуе в тази празна, празна стая. Без котки. Всъщност в нея липсваха и доста други неща.. Липсваше й цвят. Буквално. Стаята беше абсолютно, безметежно, стряскащо бяла. Бял под, бели стени, бял таван, бял диван, бяла маса, столове, боядисани в бяло, бели възглавнички, огледало, облицовано в бяло, бели пердета, скриващи гледка към бяло, снежно поле. Бяло. Нова мания или...? Или. Идеята на бялата стая беше да буди само бели мисли. Светли. Искрящи. Оказаха се не толкова бели, не толкова светли и искряха, но от болка. Като натрошени стъкълца от огледалото на Снежната кралица. В стаята животът сякаш беше замрял - в бяло и приказно. И в това имаше нещо толкова тъжно, че караше дори букетът от бели маргарити да изглежда страдащ, там на белия скрин, в белия ъгъл. И все пак имаше нещо живо. Всъщност някой. Седеше на един от разкошните столове, навел побеляла глава над някаква книга, която само след секунди беше захвърлена безжалостно на пода, върху който изглеждаше като нелепо червено петно, почти нереално насред бялата пустош. Мъжът, който я беше хвърлил, я погледна сякаш за първи път вижда подобно нещо. Стоеше там- на пода, с цвят на кръв и толкова не на място, толкова неразбрана и забелязваща се, че събираше в себе си цялата самота на вселената. Всъщност...
Не сме ли всички самотни? Много. Малко. Понякога. Абсолютно.
В бели, почти реални стаи... или сред шумните и смеещи се приятели?
И какво всъщост е самотата?-запита се тъжният човек от бялата стая.
Какъв е пътят й към човешкото сърце? Високомерието... или смирението? Търсенето на покой... или умората? Самозаблудите... или тоталната истина? Самодостатъчността... или страхът да не бъдеш отритнат?
И пътят към самотата желан ли е... или неизбежен?
Кое ни прави по-малко и повече самотни?
Извисява ли ни или ни убива?
Трябва ли да си Свръхчовекът на Ницше, за да съумееш да се справиш с нея или е достатъчно да си в мир със света?
Не е ли всъщност самотата едно имагинерно понятие? Има моменти, в които можеш да живееш със себе си и такива, в които тишината реже с нож душата ти. И по-дълбоко. И толкова. Няма самота... всичко е относително.
Побелелият мъж въздъхна. От толкова време търсеше отговорите на тези въпроси... В книги, в хора, в идеи, в мечти... В бялата стая. И отвъд нея.
Наведе се и взе книгата, сложи я внимателно на масата и се отправи към прозореца. Сякаш не можеше да гледа нещо толкова ярко пред очите си, свикнали с едноцветието.
Отговорите се губеха... в бялото на стаята и в тъмните бездни на съзнанието. И се появяваха нови и нови въпроси- все по-трудни за преглъщане, все по-безсънни и по-режещи.
Градеше кули от догадки, опитвайки се да се издигне до онзи връх, на който да открие решението на Всичко.
Отново въздишка. Пропита с умора и тъга. Не знаеше коя се беше появила първа, но беше факт, че от невъобразимо дълго време беше и уморен, и тъжен. В това бяло, бяло безвремие, в което единственото нещо, което имаше в изобилие, бяха безмилостите въпроси, които рушаха душата му. Безжалостно. И безвъзвратно.
Опита се да се отърве от тях всячески- достигайки до онова знание, което е посилно за малцина. До чистата, абсолютна, всемирна логика, която даваше отговори почти на всичко. Почти. Но се оказа, че само познанието не е пътят.
Тогава се отдаде на вярата, следвайки интуицията си, но макар че успя да види много неща в сърцето си, затворените очи му пречеха да достигне до дълбините на разума си и това го безпокоеше, объркваше и притесняваше. И разбра, че вярата не е достатъчна. Вече не е.
Търсеше решенията сред множество учения и философии, религии и идеали. Търсеше и сред хората. И навсякъде намираше самота. И самота. Тя се прокрадваше сред красотата, усмивките, обичта, завистта, страха, надеждите, опитите за щастие и дори сред пълното щастие. И тогава?
Всичко това не му даваше мира, не му...”
Пффф... Беше по-объркана и от главния си герой. Имаше толкова много неща, които искаше да каже, толкова много въпроси, които да зададе... толкова отговори, които да предположи.
Но котката й мяукаше недоволно, защото купичката й с котешка храна беше празна. И тя се отправи към кухнята, оставяйки разказа за котки (без котки) и самотата. Засега. За да се концентрира върху съществуващите и важните неща в живота си... които все по-силно мяукаха в краката й, доказвайки й, че светът е по-жив от всякога. Въпреки самотата, скрита зад всеки ъгъл... или може би именно заради самотата, скрита зад всеки ъгъл?